Навсякъде по света хората и бизнесът ползват банковите институции. У нас обаче нещата се случват малко по-различно.
В последните години всички банки в България са частни. От тях български са само две-три. Седалищата на банките-майки са в съответните държави.
В момента ситуацията във връзка с упражняването на банкова дейност в България е принципно различна. Текстовете по отменения Гражданско-процесуален кодекс (ГПК), отнасящи се до бързото производство по издаване на изпълнителен лист, ползваха държавните банки с всички произтичащи от държавната им собственост права и задължения.
Частната собственост на банките (и при това чуждестранна) промени коренно ситуацията. Тъй като тя е обусловена от естествения стремеж към непрекъснати печалби, единствено законовата регулация е тази, която би защитила българите (потребители и малък и среден бизнес) от класическото монополно поведение на банките.
Такава регулация обаче липсва. Ръцете на банките бяха напълно развързани от закона. Това им даде възможност буквално да издевателстват над българския народ и бизнес.
Причината се корени в новоприетия през 2007 година Гражданско-процесуален кодекс и по-специално в чл. 417 от него, относно издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
В този текст банките по права са приравнени на държавата и общините, без обаче тези права да са обвързани с каквито и да е задължения. Този текст отприщи монополна вълна, която е на път да съсипе не само бизнеса, но и да остави България без население.
Когато държавата или общините се възползват от този текст, те следва да се съобразяват и да изпълняват множество законови изисквания, включително и държавен одит, включително и ограничения относно представляващите ги лица – относно наличие на конфликт на интереси, свързани лица и други.
За банките и банкерите такива изисквания липсват. Поради това дъщерните фирми на банките, които по предмет на дейност обхващат всички сфери на обществото, са уродливо явление, което изкривява икономическата картина и има ужасни последици за обществото и бизнеса.
Тези фирми в голямата си част се управляват от същите лица, които са в ръководството на банките. Техният предмет е: застрахователна дейност; колекторска дейност – събиране на дългове; консултантска дейност; покупка, стопанисване и продажба на имоти (купени на безценица от съдия-изпълнителите по дела на съответната банка); фирми, на които банките цедират вземанията си и т.н.
Механизмът е следният: по извлечение от сметка, което по никакъв начин не се контролира (тъй като производството е едностранно) съответната банка заявява какви пари й дължи потребителят или фирмата заемополучател. Съдът проверява това извлечение само от външна- формална страна, т.е. дали документът е озаглавен „извлечение от сметка”, дали е подписан и подпечатан, но не и по същество – дължат ли се парите.
Тъй като липсва контролът и защитата на заинтересованата страна, банките надуват задължението, като го натоварват с всякакви несъществуващи задължения – лихви, измислени разноски и допълнителни плащания, разчитайки на сложно уредения ред в ГПК, който възпрепятства защитата на заемополучателите. Те в голямата си част са далеч от тази материя и умишленото й усложняване накърнява интересите им.
Единствената хипотетична възможност за ощетените кредитополучатели е възражението по член 414 от ГПК, който обаче не следва по ред и номерация процедурата по чл. 417 от ГПК, а е уреден в предходен по номерация текст.
Тази уж случайна грешка в комбинация в член 420 от ГПК, съгласно който възражението не спира принудителното изпълнение, доведе до продажба на безценица на имотите на хиляди българи, които останаха без дом и без препитание. Тъй като ипотечната криза срина цените на ипотекираните имоти и поради голямото им количество, същите бяха продадени на безценица.
За това допринесе и друга промяна в Гражданско-процесуалния кодекс, съгласно която оценката на имота, предмет на публичната продан, извършена от съдия-изпълнител, не подлежи на съдебен контрол. За сведение в стария ГПК цената на изнесените на публична продан имоти подлежеше на съдебен контрол и от съда бяха установявани драстични разлики в цените – 5 до 6 пъти.
Българският законодател остави без защита потребителя и бизнеса и в тази му част. Това доведе до безконтролност при публичната продажба на имотите и възможност за уговорки между банките в качеството им на взискатели по изпълнителните дела, техните дъщерни фирми и съдия-изпълнителите.
При тези продажби като кандидати за продаваемите имоти в голямата част се заявиха дъщерни фирми на банките – взискатели или свързани по някакъв начин с тях лица. Поради ниската цена на имотите покупката им се явява изключително изгодна за тези фирми, зад които явно стоят банки.
Данните за това лесно се установяват в Търговския регистър и в службите по вписвания. Тази ниска цена на имотите и гореизложеният начин за злепоставяне на интересите на потребителите доведоха до това, че ниската цена покрива само една малка част от и бездруго спорните дългове на уж задължените лица, посяга се и на другите им имоти, ако има такива, както на заплатите, колите и всички останали активи.
Поради политиката си на заблуда на потребителите при договарянето, неравноправните клаузи, предварително изготвените бланкови договори, неподлежащи на промяна, към тези договори бяха включени и близките роднини на заемополучателите - родители, деца, братя и сестри. Това вкара в изпълнителните дела и техните имоти, които също са ипотекирани и съответно разпродадени.
Тази армия от съсипани хора напусна държавата в търсене на препитание и бягайки от икономическия терор в България, в основата на който стоят законови промени, явно мотивирани по някакъв начин. Самоубийствата на цели семейства е следствие от тази политика, но това е само началото, краят ще бъде ужасен за държавата.
Законодателят остави без защита потребителите на банкови услуги.
Това се отнася както за физическите лица, така и за малкия и среден бизнес.
Толерира се монополното поведение на банките, които, противно както на юридическата, така и на елементарната житейска справедливост поставиха българина и българския бизнес на колене пред чуждестранните банки, които започнаха незапомнено ограбване и изнасяне на национален капитал извън страната.
Приравнявайки банките с държавата и общините, законодателят удобно е пропуснал да въведе и съответните задължения за тях. Така започна голямото ограбване на България. Безогледната лихва, непозната никъде по света, бе съчетана с едностранно задкулисно заповедно производство, което не само лишава заемополучателите от каквато е да е защита, но и не спира изпълнителните действия на съдия-изпълнителите до окончателно решаване на споровете.
Дори и да спечели такова дело, имотът на „длъжника” вече е продаден и всичко става безсмислено. Банката му е взела всичко, а за него остава един лист хартия – съдебното решение, че не дължи тези пари.
Банките, като един обикновен субект в гражданския и търговски оборот, следва да защитават интересите си в едно класическо исково производство. Там състезателното начало дава възможност на всички правни субекти да бъдат равнопоставени, да изложат тезите си и да представят доказателства.
И едва когато именно в това исково производство се установи истината, следва да се пристъпи към изпълнителни действия и разпродажба на имотите и активите на доказания длъжник. Именно в това производство страните се призовават, предоставят им се доказателства, дава им се възможност и те да представят такива.
В заповедното производство всичко е задкулисно, едностранно, без уведомяване, с изненада и с предизвестена служебна победа за едната страна. Горното, съчетано с неоспоримо ниски, дори смешни цени на имотите. Всичко това е за сметка на българския народ и българския бизнес.
След като дъщерните фирми изкупят имотите на потребителите и фирмите на символични цени, те предлагат на бившите собственици да им ги продадат отново, но вече на други - пазарни цени, или да им ги отдадат под наем.
Що се отнася до фирмите - бизнесът им е съсипан, работниците в тях са уволнени, те, заедно с работодателя им остават без доходи и без препитание. От своя страна те престават да обслужват задълженията си и кръгът се затваря.
Това е механизмът за източване на България, както по отношение на национален капитал, така и по отношение на човешки капитал.
Най-неприемливото е, че това са хора и фирми, които желаят да си заплащат задълженията. Болшинството от тях са преценили какво могат да погасяват и са коректни. Липсва коректност от страна на банките обаче.
Поради изцяло облагодетелстващия ги правен режим банките:
- променят едностранно лихвата и месечните вноски, начисляват наказателни лихви без ограничения и без да има законова възможност за противопоставяне;
- капитализират лихви и несъществуващи задължения и определят лихва върху новополучената главница;
- изкупуват чрез свои или подставени фирми имотите на длъжниците (физически лица и фирми). Имаме готовност да ги посочим конкретно;
- изключително нагло се възползват от „икономическата криза”, без клиентите им да могат да се позоват на същото, като, възползвайки се от едностранно дадените им права, изискват по-високи месечни вноски;
- не желаят да понасят търговския риск от дейността си, а поради облагодетелстващия ги правен режим натоварват с този риск потребителите и бизнеса – субекти, които по дефиниция не са вещи в тази материя;
- именно това безогледно вдигане на вноските довежда кредитополучателите до положението да изпаднат в невъзможност да заплащат вноските и ги прави длъжници на банките и съответно клиенти на съдия-изпълнителите;
- почти всички банки са изградили паралелни структури от фирми, чрез които изкупуват имуществото на клиентите и длъжниците на безценица; колекторски фирми, чрез които заплашват и изнудват клиентите; консултантски фирми, които заблуждават клиентите относно техните интереси, застрахователни дружества и т.н.
Примери:
„Уникредит булбанк”АД – „Уникредит факторинг”ЕАД; „Уникредит лизинг”АД; „Булбанк лизинг”ЕАД”; „Уникредит кънсюмър файненсинг”АД; „Балкан енерджи АСА”ООД; , ”Свободна безмитна зона – Бургас”АД; „Хипоферайнс имобилиен”ЕООД и много други
Пощенска Банка /”Юробанк и еф джи България”АД/ – „Бългериън ритейл сървисиз”АД /за яснота показвам един от цесионните договори на стойност 99.5 милиона евро, по който и двете страни се представляват от едно и също лице – Петя Димитрова. Нещо, което за държавата и общините е немислимо от гледна точка на конфликт на интереси.
(Адвокат Веска Волева може да предостави документи за всяко едно от твърденията си!)
(Очаквайте втора част във петък)