10 June 2013
Иво Хаджимишев е художник-фотограф. Роден е в семейството на потомствени интелектуалци. Син е на оперен режисьор и сценографка. Неговият дядо – дипломатът Панчо Хаджимишев, дълги години е бил пълномощен министър в Атина Хага, Рим,Лондон, а прадядо му роденият в Северна Америка Томас Браун е бил индустриалец.
През 1975 г. Иво Хаджимишев завършва спезиализацията си по художествена фотография в Колеж по изкуствата „Bournemouth and Pool College of Arts“ във Великобритания. Той е пожизнен член на Кралската фотографска асоциация. От1975 до1989 г. работи като фоторедактор в сп. „Отечество“, а след промените за известно време става сътрудник на Associated Press. Автор е на десетки самостоятелни колекции от фотографии и фотоесета, представени предимно в чужбина. Последната му изложба с импресии от Ню Лондон, САЩ.
- Господин Хаджимишев, как попаднахте на това място?
- Историята на тази изложба е дълга, защото тя е само една малка част от успешно действащия от много години насам проект за обмен на артисти между САЩ и България между две неправителствени организации – фондациите “ГРИФИС” – САЩ и “ ОРФЕЙ ” – България. Аз съм един от многото българи, посетили САЩ в рамките на този културен обмен, но може би съм първият български фотограф, който е бил включен в тази програма. От американска страна съпругът на художничката Джулия Павоне – морския микробиолог Марк Диксън, е правил фотографии в България. Те са прекрасни портрети на жителите на село Полковник Серафимово в Родопите, подарени на местните хора след изложбата там. Но доколкото знам, всичко започва от добрата воля на дядото на днешния известен юрист от Ню Лондон – г-н. Хю Грифис, който определя немалка сума за създаването на едноименната фондация предназначена за подпомагането и развитието на културните контакти с изявени творци от целия свят. Този благороден филантропичен акт е типичен за определена категория интелигентни заможни строители на тогавашната Америка. Фондация “Грифис” и “Грифис арт център” извършват именно това – създават условия за творчесто на гостуващи артисти. Първата българка, която след тежък конкурс на базата на личните си качества получава възможност да твори в този оазис, е художничката Дора Бонева в началото на деветдесетте години на миналия век. В миналото Ню Лондон е средището на американските импресионисти – може би заради съчетанието на красивата природа и културата на това място. Но и до днес тук се цени истинската живопис, цени се майсторството на класическото рисуване – наричам го честното рисуване. То не се бои от съвременните “инсталации” и все по-честата агресивност на хората, които имат претенции да бъдат признати за единствените богопомазани артисти на XXI век. А всъщност агресията, предизвикването на скандали в обществото за да бъдат забелязани са често “параван” зад който се прикриват комплексите им за малоценност и в повечето случаи творческо безсилие. Но на това място – в Ню Лондон, не е срамно да не си модерен. Тук в някаква форма все още е живо личното общуване между хората. В следобедните часова на неделните дни в малките галерии или книжарници все още можеш да бъдеш приобщен към кръг от хора, които са се събрали да чуят стиховете на живите поети – техни съседи, и да се любуват на още миришещите на незасъхнали бои и на терпентин картини...
- С какви хора се запознахте там?
- Ето с такива – бях приет като един от тях, а се виждахме за първи, и може би за последен път. Но в работата ми по проекта много ми помогнаха предимно артистите, които вече бяха гостували в България. Името на страната ни и на домакините им от България не слизаха от устата на тези хора. Те от много години насам всъщност са се превърнали в наши културни посланици. Те носят България в сърцата си в истинския мисъл на думата – България е в картините, които са създали след завръщането си в Америка, и носят дъха на страната ни...Между тези художници, които непосредствено ми помогнаха да видя максимално повече за краткия си престой там са Марк МакКий и съпругата му, Джулия Павоне и Марк Диксън, Мери Познер (поетеса) и Кристъфър Ченг, както и разбира се хората от “Грифис арт център”, които отлично координираха интензивната ми програма.
- Сблъсък или среща на култури е това?
- Поне за мене не е сблъсък в никакъв случай. Отидох там с ясната представа какво търся – старата Америка, която в същност обичам. Съкратих максимално престоя си заради отдавна планирани изложби в Париж и Петербург. Избегнах посещения в Ню Йорк и Бостон, за да мога в рамките на седем работни дни да се съсредоточа върху работата си именно в Ню Ингланд.Помогна ми много не само отличната организация, създадена от домакините, но и възможността да общувам пряко – без преводач с тях. Щастлив съм, че този цикъл от фотографии озаглавен “ Светлописи от Порт Мистик” може да се присъедини към цикъла от фотографии, което направих в Нормандия – от местата на Десанта през Втората Световна война .Изложбата бе озаглавена “ От бойните полета към мира”. Странното при нея бе, че непосредствено преди заминаването за Нормандия се докоснах до една човешка история достойна за епичен филм. Вечерта преди отпътуването ми по случайност стана дума – може би от куртоазия за бъдещите ми планове, с тогавашния американски посланик Джон Байърли. Казах,че непосредствено преди Коледа трябва да отпътувам за проекта “D Day”... След няколко минути държах биографичната книга за доброволеца във Втората Световна вайна –Джо Байърли (бащата на посланика), единственият американски войник воювал физически на страната на Съветската армия. Месеци преди десанта този храбър човек е направил три успешни нощни парашутни скока в тила на германците пренасяйки кюлчета злато на стойност от около осем милиона тогавашни долара за Френската Съпротива. В деня на десанта поради пилотска грешка всички парашутисти попадат много по-дълбоко в тила на противника от предвиденото. Джо Байърли, както много други десантчици, е пленен.Той прави три неуспешни и един последен успешен опит за бягство от военнопленическия лагер. Така успява да достигне до фронтовата линия и да се присъедини към една съветска танкова бригада. Руснаците го приемат и до раняването си той се бие редом с тях. Попада във военнополева болница, която е била инспектирана лично от маршал Жуков. Така американският войник от болничното легло разказва на маршала за подготовката и деня на десанта. По това време в Нормандия е нямало нито един съветски наблюдател...Следва издаване на препоръчително писмо с подписа на Маршал Жуков за оказване на съдействие на американския войник, с което през тежката зима той се добира до посолството на САЩ в Москва. Там е посрещнат радостно,с голяма изненада и недоверие. Едва след даване на отпечатъци, които се сравняват в САЩ той е припознат като истинския Джо Байерли, за който семейството му е знаело, че е загинал геройски в деня на десанта...Тук спестявам много, но изключително любопитни подробности от тази невероятна история. Преживяното от този обикновен американски човек, неговия героизъм и скромност се превърна в магически ключ към темата, която ми предстоеше да развия... Войникът Джо Байерли беше водачът ми в Нормандия...Друг герой от Втората Световна Война – летец изтребител и голям американски поет Уилиям Мередит макар вече да не е между живите беше в същност вдъхновителя за изложбата “Светлописи от Порт Мистик – Ню Лондон”...редом със стихотворението “ Небесен срив” написано от Любомир Левчев там, както и великолепните рисунки / пеизажи/ и живописни платна създадени от художничката Дора Бонева – първопроходника за българските хора на изкуството в Ню Лондон.
А” междинната изложба” свързана с Атлантика – “Светлописи от Аранските острови – Ирландия” по странна случайност също е свързана с авиацията, поезията и живописта . Една стара фотография на гигантски хидроплан носещ на гърба си втори – по- малък спасителен самолет, осъществил първото прелитане на Атлантика с пътници на борда /откриването на първата трансатлантическа авиолиния на PAN AM/ от Ню Йорк на път за Лондон акустирал в един залив на Аранските острови за презареждане ...ме отведе там години по- късно. Каква беше изненадата ми, когато един учител в малкото селце на остров Инишмор намери на тавана на старата сграда непознат забравен акварел от големия ирландски художник Шен Кийтинг – дядото на първият посланик на Република Ирландия Джефри Кийтинг в България. От скромност, характерна за него, той не ми беше казал, че Шен Кийтинг е един от емблематичните художници на Революцията в Ирландия и един от многото интелектуалци от тази страна, чието творчество неразривно е свързано с Аранските острови. Така към суровите пейзажи от това дивно място се появиха цитати от думи и мисли, родени на това място от великите ирландски поети и писатели...Ето така се раждат моите фотографии – те винаги са свързани с топли, истински човешки истории...С раждането на последния серия от фотографии “ Светлописи от Порт Мистик” завършва трилогията “ От бреговете на Атлантика” – а може би се открива нов хоризонт...