Беше време - преди много години, когато редовно – по строг и справедлив график, спираха топлата вода на софиянци за лятната профилактика. Роптаещи почти нямаше, защото никой не можеше да си представи лято без спряна топла вода. Пък и тогава демократизирането ни още не беше започнало, поради което смятахме, че всичко, което прави държавата е правилно и безалтернативно. (Днес знаем, че не е така, но какво от това...).
За сметка на това проявявахме прословутата си (според нас) изобретателност, с която летуващите в София граждани се справяха с липсата на топла вода. По-малко креативните (тогава тази дума не я знаехме) си слагаха бойлери, други, вярвайки, че са потомци на „нация техническа“, правеха най-различни ел-изобретения за подгряване на водата, рискувайки живота си в името на чистотата. Разбира се, бързоварът беше издигнат в култ, заедно с качествената кофа и удобното канче за поливане. Трети просто си миришеха и не предприемаха нищо. Имаше и здравеняци, които се къпеха със студена вода.
С две думи, летните профилактики бяха станали почти като природно явление, срещу което, както се знае, човекът е безсилен. Приема го, търпеливо, чакайки да отмине.
Дойде обаче една вълшебна година, когато до гражданството бе сведена информацията, че топлофикациите, извършвайки технологично чудо, вече ще се профилактират, без да спират топлата вода.
Груба грешка. Защото, веднъж изживял хубавото, човек не иска да поглежда назад. Пък и дойдоха годините, в които започнахме демократизирането, сиреч установихме, че имаме граждански права, че някак си обществото е редно да бъде силно и гласът му да се чува. Контактите с чужбина зачестиха и се заздравиха и с конфуз научихме, че там си е целогодишен „панта рей“.
Затова особено болезнено бе, когато изведнъж започнаха да дефектират тръбите под краката ни, по които минава топлата вода и смяната им налагаше връщане на старите времена със спирането й.
Възмутихме се и вътрешно се разбунтувахме. Как може? Ми така, вдигнаха рамене чиновниците и лека-полека - щем не щем, се върнахме към бойлерите, кофите и други средства за подмиване.
Година след година сменяха тръбите, ние стоически очаквахме деня, в който това ще свърши, защото според елементарната логика дори и българските топлофикации могат в един щастлив за всички момент да си подменят инфраструктурата.
Явно обаче това е в сферата на мечтанията, сиреч - без шанс да се сбъднат.
Сега отново от всички кранове по чешмите тече студено и гражданите в огромни части от Столицата (главната буква е за ирония) се почесват, чудейки се как в 21 век да изкарат две седмици без топла вода. Хубавото е, че същите хора в началото на годината и след това в ранно лято пак останаха без това благо на съвремието и може да се каже, че сме посвикнали и рефлексът ще ни помогне да преживеем и третото, в рамките на тази година, врътване на топлото кранче.
Важно уточнение – второто и третото спиране са заради първото и с единствената цел никога повече да няма четвърто. Само дето едва ли има гражданин, който вече да вярва на „топлото“. Макар и малко пресилено, можем да си позволим да сравним чичото с гумените ботуши и водопроводния ключ в ръка с оня митичен „дамоклев меч“, който си виси цяла вечност в митологията.
У нас обаче е реалността и над главите ни са виснали не един, а безброй мечове, осигурявани ни от обичните управляващи вече няколко десетилетия. От време на време някой пада, но веднага на мястото му провисва друг. Ако има вода, ще пропадне асфалтовият път, ако той е стабилен, някой ще реши да ни взима отпечатъци при влизане в болница, ако и това се размине, друг идиот ще вземе да отпечата един учебник в два варианта – цветен и черно-бял – за богати и бедни.
Философски погледнато, така винаги сме нащрек и нищо не може да ни изненада – подготвени сме за несгодите и някак си ги изтърпяваме.
Та и сега. Ще си изчакаме двете седмици, докато тръгне топлата вода, без да имаме каквито и да е било илюзии, че това е краят. Вероятно повечето от нас ще станат клиенти на фирмите за бойлери, а другите тихичко ще се надяват следващият фал на „топлото“ да дойде в по-меката част на зимата.
И наистина една зловеща и утопична констатация, процедила се през социалните мрежи, ще се окаже тежка реалност – „От опит се убедих: животът не се измерва по броя вдишвания, а по броя пъти, когато ти спират водата“.