Тези дни се върнах от Украина. Заминах да участвувам в конференция на левите сили, посветена на отношението на моите колеги към Майдана (Само по себе си то е доста противоречиво). Исках да видя всичко сам, да се срещна с привърженици и противници на новата власт, да разкажа за настроенията в руското общество и във властта, а най-вече – по възможност да тласна ситуацията в посока към мирния диалог. Сега мога да разкажа за това, което видях. А видях много, не видях само бандеровците, макар че ги търсих активно навсякъде ;).
Ако говорим сериозно, новото правителство в Киев е точно такова, каквото е и в Москва. Група олигарси и представители на едрия украински бизнес се възползуваха от ситуацията, създала се през последните месеци и преразпределиха помежду си властта и собствеността.
Вън от всякакво съмнение е, че Майданът – това са истински масови народни изяви и това не са никакви „платени акции“, както и по време на оранжевата революция през 2004 г. Но сега, както и тогава, всичко което постигнаха хората, това е само преразпределение на властта нпо върховете. Да наречеш това революция, езикът ти не може да се обърне, защото революцията – това е фундаментална смяна на властта, изменение на съществуващия строй. Вече писах, че се съмнявам, че целта на Майдана е била, хората да получат правото да избират между Порошенко и Тимошенко.
Във връзка с това, много характерна беше дискусията за лустрацията по украинската телевизия, в която и аз взех участие. Работата е там, че новите власти поеха ангажимент за провеждане на лустрация, тъй като това беше едно от исканията на Майдана и сега си бият главите как да го изпълнят.
Пикантността на ситуацията е в това, че те не могат да изпълнят обещанието си: всеки неимитационен вариант ще засегне спонсорите на Майдана и тези, които се възползуват в момента от резултатите на неговата победа. Впрочем, по същата причина, Елцин не можа да проведе лустрация през 1991 – 1992 година. Но да се ударят спирачките на този въпрос не е по силите нито на правителството, нито на Върховната Рада, тъй като хората, които бяха на площада ще бъдат силно възмутени. Затова към настоящия момент, „лустрация“ са нарекли изборното преследване на крадливи и дискредитирани съдии, макар че това не отговаря на самото понятие за лустрация – целият й смисъл е в отказа от разследване по отношение на конкретни лица и извършените от тях престъпления срещу забрана на определени категории граждани да заемат определени длъжности (например, да се забрани на членувалите в „Единна Русия“ или на служилите в ГИБДД да заемат позиция на държавна служба).
Още нещо за национализма. Вече казах, че никаква бандеровщина в Киев няма и не е имало. Отделни личности или малки групи нацита тук не се броят – това явление няма масов характер. „Правый сектор“ е организация с няколко стотин бойци – неонацисти, точно такива каквито са и руските скинхедове. Те изглеждат до болка еднакви и количеството на „активистите“ им е примерно еднакво. (Ако някой има числено и бойно превъзходство – то явно ще е в полза на руските „съратници“). И едните и другите са отгледани и се хранят от ръката на властта. (Впрочем, в случая с Украина – хранеха се, защото сегашното киевско министерство на вътрешните работи започна реална борба с тях – за новото правителство, това не е пропаганден въпрос, а въпрос на оцеляване).
Всички тези приспивни песни за банзеровския преврат и за украинския фашизъм са страшни приказки, излъчвани по нашата телевизия за наплашване на населението и за промиване на мозъците. С тази цел, ролята на „Правый сектор“ беше значително преувеличена. И разбира се, руското ръководство постигна това, че вдигна срещу себе си огромната част от украинското общество.
За щастие, по-голямата част на украинското общество заклеймява не руснаците, а насочва всичките си негативни настроения в посока на Путин. Независмо от това, да се прокара разграничение между руския народ и действията на Русия като държава е сложно - всички виждат резултатите от социологическите изследвания. Затова ще се наложи да възстановяваме отношенията си много, много дълго.
Благодарение на моето гласуване по въпроса за Крим, ми дадоха възможност да се изкажа и да се обърна към украинските палитици и към обикновените граждани. Опитах се по много телевизионни канали и радио програми да обясня на украинците, че руснаците са жертви на държавната пропаганда, които искрено вярват, че страната им спасява братски народ от фашистите, които с парите на ЦРУ и на Европейския съюз са взели властта в Киев. И че руснаците не се възприемат сами себе си като агресори и че стремежите им (с отделни изключения) съвсем не са империалистически. Разбиаемо е, че каквато и да е руската мотивация, на украинците от това не им става по-леко и че ние за тях сме агресори, но все пак ...
В Киев младите хора масово се записват в опълченията и във военкоматите, готвят се за война. Такова количество украински знамена аз там никога не съм виждал – огромен патриотичен подем. Пред очите ни се ражда украинската нация. Ето къде са духовните връзки!Но независимо от нашите действия в Крим, които се приемат от украинците като плесница и като оскърбление, като цяло останах с впечатлението, че обикновените хора смятаха Крим за не съвсем украински и прекрасно разбират, че преобладаващото там рускоезично население винаги е гледало в посока на Русия.
Впрочем, това не отменя аморалния характер на отнемането на Крим в ситуация, когато ние се възползувахме от слабостта на „братския народ“ и от бъркотията на новата власт... Въпреки това, за загубата на полуострова, хората винят не само Русия, но и пердишното ръководство на Украина (за това, че то не е осигурило на кримчаните достоен живот), а също така и сегашното ръководство (за това, че не защитиха украинския суверенитет). Остава въпросът – какво да правим с разделените семейства? За три дни в Киев срещнах четирима души с кримски корени, всичките четирима бяха от руска националност и всичките четирима бяха в остра опозиция срещу действията на Москва. За тях, ставащото представлява истинска лична и семейна трагедия.
Преминавам към ставащото на юго-изток. На фона на тривожния, спорещ, политизиран, но все ак спокоен Киев, там ситуацията е съвсем различна. В Денцката област в момента се водят военни действия. Руските средства за масова информация скриват това, но по мои данни (а източниците ми са от двете страни на барикадата) – всичко изглежда томно така. Дезинформация се разпространява и от двете страни, но главното е – водят се престрелки (естествено от стрелково оръжие, никой не използува артилерия и авиация), има жертви, украинската армия и полиция са слаби. (Макар че твърденията за масово преминаване на военните на страната на Русия също не са верни – що се отнася до Крим, едва около 20 процента са преминали на страната на Руската федерация, останалите напуснаха автономната република, когато им се даде възможност да го направят).
Социологическите изследвания на тема разпределението на силите в трите проблемни региона, които видях и в Москва преди да замина за Украина и в Киев след пристигането си, практически съвпадат. Без да закръглявам числата силно, може да се каже, че има четири почти равни по численост групи от населението в донбас, Луганска област и Харковска област: 25 – 30 на сто искат да се присъединят към Русия; 20 – 25 на сто искат да останат в Украина, но тя да стане федерация; 25 процента искат да останат в състава на Украина като унитарна държава и 25 на сто не знаят какво точно искат.
Тоест, тук ситуацията е различна в сравнение с Крим. Тези, които искат да са в Русия, далече не са мнозинство. Затова, всички настоящи действия са пролог към пълноценна, гореща, гражданска война. Масова руска намеса няма, но присъствуват сили на спецназа (ГРУ?) и диверсионни групи, които играят направляваща и организираща роля спрямо така наречените сили за самоотбрана.
Главната причина за народните демонстрации в юго-изтока – това съвсем не е желанието на хората да бъдат в Русия, колкото страхът от новата вълна на преразпределение на собствеността и недоволството от киевските власти. За протестриащите, Русия по-скоро играе ролята на защитник и на гарант на стабилността. Съгласно социологическите изследвания (при допустими повече от един отговор), първата тройка страхове на жителите на източните области изглежада така: 60 на сто от населението се боят от бандеровците; около 48 процента се боят от бедността и нищетата, а цели 38 на сто – от руските войници.
Поговорката "паны дерутся - у холопов чубы трещат" (българският вариант на тази поговорка е: „когато атовете се ритат, магаретата патят“) е най-актуалната в момента за източна Украина.
В началото на моето посещение се състоя голяма конференция на левите сили, на която пристигнаха много представители на източните области. Те активно работят сред протестиращите. Твърде много от тях говориха за това, че Донбас вижда примера на Ростовска област (Донбас е в Украина, а Ростовска област е в Русия от другата страна на границата, б. ред.), където са изпозатворили всички мини. Там те са били над сто, а сега са останали всичко на всичко четири, които впрочем принадлежат на украинския олигарх Ринат Ахметов. И ето че миньорите от Донбас, изобщо не искат да искат да се присъединяват към Русия, защото смятат, че в такъв случай предприятията, където работят ще бъдат затворени и тях ще ги изхвърлят на улицата. Макар че илюзията за високите руски пенсии и помощи, за които толкова много говори нашата телевизия, за мнозина разбира се е привлекателна и им мъти умовете. За проблемите им Кисельов не разказва, то нали у нас тук навсякъде текат реки от кисел...
Хората на изток са недоволни от това, че за нищо не ги питат и за това, че при тях не идват представителите на новата власт. (По-точно, представителите на новата власт ходят при назначени от тях и никой не пое риска да проведе среща с гражданите). Недоволни са и от това, че дневният ред в държавата се диктува изцяло от представителите на централните и на западните региони. Много зле на възприемането на Майдана се отрази това, че за губернатори на източните области бяха назначени олигарси, независимо от това, че майдановците говореха за антиолигархичен протест. Само че, точно след победата на Майдана, именно олигарсите бяха назначени за ръководители на редица региони. Разбира се, след това, хората от юга и от изтока вече не вярват в благи намерения и високи идеали. Те са уверени, че Майданът е банално преразпределение на собствеността и на властта.
От всичко това може да се направи прост извод: спасението на Украина и мирът в странат е в ръцете на самата Украина. Киевската власт трябва да се обърне към изтока, ако иска да го запази в състава на страната. Макар че, в последното не съм много сигурен... Цяла редица от високопоставени чиновници на правителството не искат това, ако се съди по някои разговори във „висшите ешелони“. Причината за това е нежеланието да се издържат дотационните региони, а да възражда промишлеността никой от тях не желае. Но ако в новата украинска власт има адекватни хора, то те трябва да излязат пред хората – и кандидатите за президенти и министър-председателят и депутатите от Върховната Рада. Те трябва да пристигнат лично и в Славянск и в Краматорск и в Харков и в други градове – да излязат на площада за да разговарят с хората, без да се боят, че може да ги замерят с яйца. А протестиращите са длъжни да осигурят безопасността им, защото такова общуване е в общ интерес.
Също така е необходимо да се проведе всеукраински референдум за федерализацията. Това е единственият честен и законен способ, с помощта на пряката демокрация да се изяснят настроенията на хората и да се поставят всички точки на i. Мисля, че едва половината от юга и от изтока ще гласуват за федеративно устройство, а като цяло за Украина този показател ще достигне не повече от 20 – 25 на сто. Аз винаги съм бил за максимално възможното местно самоуправление и за права на регионите. Още преди Майдана се чудех защо Украина не провежда подобна реформа – а проблемът „изток – запад“ съвсем не е нов. Сега обаче ще има твърде много страхове от сепаратизъм и мнозинството най-вероятно ще се предпази от федерализацията. Обаче това ще бъде общо решение на болшинството и успоредно с референдума ще протекат президентските избори, на които ще бъде избран нов лидер, който ще бъде признат от всички. Без референдума, изборите в източната част на Украина могат да бъдат провалени с всички произтичащи от това последствия.
Моите разговори на тази тема с представителите на украинската власт започнаха още в петък, когато кацнах в Киев. Отначало те казваха категорично „не“, но в понеделник и. д. Президентът Турчинов вече каза, че той смята провеждането на подобен референдум за необходимо. Това е важно и позитивно движение. Ако то се осъществи, то ситуацията ще се нормализира.
Иля Пономарьов (Илья Пономарев) е депутат от Руската Държавна Дума, избран с бюлетината на „Справедливая Россия“. Той е единственият руски депутат гласувал против присъединяването на Крим към Руската федерация. Биографията му е изключително интересна в политическа й част, а още повече са впечатляващи постиженията му като бизнесмен. Сам по себе си, животът на Иля Пономарьов може да бъде тема за поредица от публикации. Иля Пономарьов е фигура в руската софтуеърна и комуникационна индустрия. Създал е няколко IT компании в Русия, ръководил е дъщерна фирма на прочутата копания „ЮКОС“. (Независимо, че дълги години е член на КПРФ, успява да привлече в Русия голяма американска софтуеърна компания и партнира с нея дълго време. Смята се, че е един от хората,, успели да убедят Владимир Путин да даде амнистия на знакови политически затворници, между които и на Михаил Ходорковски.*
Заглавието е на редакцията на „Свободен народ online“. Оригиналното заглавие в блога на Иля Пономарьов е „Върнах се от Украина. Докладвам“, публикувано в блога му към сайта на радио „Эхо Москвы“ (Илья Пономарев, Вернулся с Украины. Докладываю, 17 април 2014, 18:11, http://www.echo.msk.ru/blog/ilya_ponomarev/1302212-echo/).
Превод: Теодор Дечев