ЕЛЕНА БАНОВА е дългогодишен журналист от централния периодичен печат. Авторка е на 5 книги с публицистика, очерци, интервюта. Последната от тях, “Ракът ме целуна“, е посветена на нейната лична борба с първата онкологична диагноза. Книгата претъпя две издания.
Най-новата й книга „Застани до мен срещу рака“ е своеобразен пътеводител в борбата с тежката диагноза. Тази първа по рода си енциклопедия е предназначена както за хората с диагноза „Рак“, така и за техните близки. В нея са включени лични проучвания и контакти, ценни съвети от световноизвестни учени и онколози.
Елена Банова е създател и председател на фондация „Неогенезис“, една от най-авторитетните неправителствени организации в борбата с рака в България.
Елена, имаш ли си молитва за „лека нощ“ и мантра за добър ден?
Не съм вярваща в традиционния вид...Така че не спазвам основните правила за начало и край на деня. Но в интерес на истината, в часовете малко след полунощ, когато заспивам, често пъти си казвам: „Добър беше денят, успях да свърша нещо важно...“. И понеже съм преуморена, бързо потъвам в сън.
Сутрините идват при мен като начало на почти железния ми режим. Между 6,30 и 6,45 звъни будилникът ми. Даже и като пътувам по света, винаги си нося едно миньонче –будилник и си искам моето звънене.А звъненето е отваряне на очите, десет-петнайсет секунди преценка на разсъмването и редовното ми: “Какъв хубав ден!...“. И после ставам. И тук вече е интересното. Следват около двайсет минути бързо оправяне на леглото, направо съм като войник, бързо обличане и ... вече сме в Южен парк с добрия приятел и спаринг партньор лабрадорът Арчи, с когото имаме редовен двукилометров маршрут в бърз ход или подтичване тук-там. Кой както го може...
Тези два километра сутрешен полукрос са в топло време, в студено време, в дъжд, сняг или буря...Те са събуждане на тялото, съвземане, нова настройка за новия ден, ранно премисляне на неотложни неща....Колкото по-трудно, толкова по-интересно ... Ето ти я мантрата ми.
Знам, че си човек решителен, действен, „мъжко момиче“, както се казва, пречи или помага такъв характер в днешните трудни времена?
Не знам защо битува тази легенда, че съм нещо като „желязна дама“, която не се огъва пред нищо и нищо не може да я спре...А аз съм просто един леко сантиментален, тук-там сприхав, понякога гневлив човек, който на всичкото отгоре също тук-там се отчайва, понякога плаче, понякога се свива на топка в ъгъла на дивана и се опитва да спре болката в душата... Но при опасност за себе си, при опасност за друг човек, съм дисциплинирала психиката си и тя бързо ми заповядва: “Сега спокойно! Премисли! Какви добри възможности има пред теб (или пред другия човек), с кое трябва да се започне...“.
Този урок по вътрешна самодисциплина в момент на изпитание ми го показаха нагледно двама души, двама страхотни приятели и съветници, които направиха всичко възможно да ми помагат в първите дни, когато диагностицираха първия ми рак...Нито те, нито аз предполагахме,че това ще ми се случи отново, че ще ми се случват и други тежки неща. Но тогава, в есента на далечната 1993 година, професор Крум Миланов и неговата дъщеря, сегашната професор Вихра Миланова, ми дадоха блестящ урок как трябва да се понесе тежката диагноза и как не трябва да се губи нито ден и час в плач или окайване...Те говореха с мен строго пестеливо и много организирано:“Ще уговорим час за консултация с еди кого и еди къде...Отиваш веднага, не отлагай...После трябва да се следват съветите на този човек, той е най-добрият в своята област, така че всичко ще бъде наред...Важното е да не се губи време...Друго не те интересува...Всичко трябва да бъде под контрол...“.
И нито дума от рода на: “Ти не се притеснявай, много хора вече се лекуват от рак и напълно оздравяват...“.
Какво се случва с човек, когато му кажат диагнозата?
Човек може да има всякакъв характер, с какъвто го е дарила природата. Но в часа на тежката диагноза, с този човек стават неподозирани неща - за броени часове или дни, той попада във въртоп от ужас, паника, страх, отчаяние, съжаление, вяра,упование, надежда....Ето, това е критичният момент на оцеляването - ще останеш ли във въртопа и ще потънеш ли или ще успееш да се отърсиш...Дали ще е по-бързо или полека-лека, важното е да се отърсиш!Да понадигнеш глава над този въртоп и да погледнеш напред, към светлото, към надеждата, умът да започне да търси пътеката. И да започнат да се появяват ориентирите: най-напред да направя това и това, после това...да потърся този и този, да разбера еди какво си...
В момента, в който започнеш да си планираш какво ще правиш, къде ще отидеш, с кого е важно да се консултираш, пътят ти за спасение вече е очертан...Ето, на това му се казва лична психологическа първа помощ и тя е, която може да те спаси...
Кои са лично твоите ориентири?
В тази недомислена здравна система, противоречаща на всякаква добра общочовешка грижа, съм си създала моя лична програма за начин на живот. Този начин на живот пък си го съставих след здрави проучвания при различни учени по света. И сега си имам моята света троица - контакт и консултации само с добре преценени от мен лекари, за които съм сигурна,че са и добри професионалисти и с добро отношение към пациентите (много важно условие!); добре преценен и научно обоснован хранителен подбор, при това свързан със сезоните и особеностите на нашия начин на живот; личен седмичен режим за физическо натоварване и активно движение (минимум 3 километра пеша на ден и специално в неделя - 10 километра с изкачване на планински връх). Прибави и минимум 5-6 часа дневно активна работа във фондацията, шест дни седмично ... Ще завърша този отговор със заглавието на един от показните “уроци“ в книгата ми : “Движението е живот,обездвижването е смърт“...
Преди девет години излезе твоята книга „Ракът ме целуна“, която претърпя две издания, а наскоро излезе новата ти книга „Застани до мен срещу рака“, какво те подтикна към написването им? Само желанието да споделиш своя опит и познания?
Преди девет години, когато завърших писането на първата си книга, имах една важна цел - да покажа какви сме ние, хората, захвърлени „зад борда“ на живота...Защото диагнозата „рак“ ни носи ред непредвидени в медицината изпитания.Например силно намалява кръгът на близките край нас хора, оредяват много приятелите...Тази диагноза все още плаши и все още предизвиква страх...Така че трябваше да покажа нагледно как мислим, какво правим за оцеляването си, как се връщаме отново...
Втората книга има далеч по-глобална цел, ако мога така да се изразя. Тя е създадена, за да учи, да съветва, да бъде първоначалния ориентир в оня връхлетял ни въртоп, за който говорих по-горе. Изстрадах нейната поява.
В един тежък ден преди 3 години,след новата онкологична операция, нова химиотерапия и лъчетерапия, когато би трябвало да се чувствам вече много стабилизирана и в тотална ремисия, се оказа,че съм в нова смъртна заплаха - сдобиха ме с „Лъчев пулмонит“, което означава лъчево изгаряне на белите дробове. Див късмет- облъчване на стара апаратура, плюс непрецизирани дози радиация...Оказа се, че това ново бедствие по нищо не отстъпва на рака, даже е по-страшно...Видях се безпомощна - нито един български специалист по лъчеви изгаряния на онкопациентите, нито една предвидена мярка за спасяване. Така горчиво разбрах, че част от хората с лъчеви изгарания, които вече са се справили с рака, умират точно от последиците на тези радиационни изгаряния.
Завъртях телефони в посока Израел и Русия, започнах проучвания... Записах всички указания, намерих надеждни медицински специалисти у нас и изпълних всички съвети за лечение...Сега май съм най-добрият специалист по лъчеви изгарания на дробовете в България...
И в този момент си зададох въпроса: “А какво става с тези,които не знаят какво да правят?“
Затова ли създаде своята фондация?
Да, при мен във фондацията вече поне 10 години е порой от хора, идващи смазани от медицинското заключение, че имат рак... Представяте ли си тази картина - вън, пред болницата, стои човек с лист в ръката, на този лист буквално му е написана смъртоносна заплаха и...нищо повече... Пуснат е да си върви с утехата: “Това е положението...“ И той стои почти обезумял и не знае в коя посока да тръгне, какво да прави.
Такава ни е сегашната система, тя е на принципа: “Диагностицирахме те, сега се оправяй...ти избираш..“ Да, но какво да избере? И как се избира? Личната ми беда и десетките лутащи се хора ме накараха да премисля, че трябва да създам нещо, което го няма в България. Да напиша кротко и ясно, с моя си личен публицистичен език, как да се върви стъпка по стъпка в борбата с рака... Как да се отдели истината от заблудата... Как се отхвърля илюзията и се търси достоверното, сигурното, което ще трасира пътя на спасението...
Десетки въпроси... Стотици смазващи въпроси... Постарах са да им дам отговор.
Няколко години проучвах добри онкологични практики на различни учени по света, срещах се с невероятни изследователи, събрах огромен архив от различни експериментални и клинични изследвания по всекидневните потребности на онкопациентите... И книгата се получи.
Казваш, че в същото време книгата разбива илюзии?
„Застани до мен срещу рака“ е не просто покана, тя е един истински пътеводител, който няма да позволи на никого да се загуби в отчаянието. Чрез съветите на умни хора и учени, тя е сигурен ориентир как да се стъпи на сигурна почва и как човек сам да се „вземе в ръце“. Защото има една много важна истина, която искам повече хора да разберат: лечението и борбата с рака вече не е само медицински проблем. Това поне 50 на сто е и лична отговорност, която човек трябва да поеме за себе си. Мина времето, когато единствено онкологът и само той определяше всичко, а пациентът беше безропотна кукла, изпълняваща всяко указание.
Една от характерните особености на онкологичната революция, която се извършва в момента в света е, че предоставя на човека, борещ се с рака, възможност активно да се намеси в спасението си. Даже нещо повече - да поеме втората водеща роля в тази битка. Никой лекар не е задължен и няма време да състави например личен дневен режим на пациента, в който е включено раздвижване, психотерапия, минути и часове за повече информираност, режим на хранене, съобразен и с вида рак, и с моментното състояние на организма...
Това са неща строго индивидуални - ако ги няма, ефектът от медицинското лечение вече не може да бъде голям. Даже понякога и най-успешното лечение може да бъде безполезно, ако човекът сам не помага на лекаря си - чрез своята увереност, самочувствие, мисли, нагласа, с плана си за близкото бъдеще...
С какво все пак се занимава фондация „Неогенезис“, на кого помага?
На всеки, който има потребност в борбата с рака - на хората с тази диагноза, на близките им, на децата и внуците им...
Когато някое момче или момиче ми позвъни или напише : “Обичам много дядо, той ми е най-близкият човек, кажете как да му помагам?“, аз тутакси бързам да отговоря. И съветвам, и обяснявам. Когато ми звъни нечий син дали е уместно майка му да се храни с всички на масата, след като е била на лъчетерапия и може би представлява опасност за децата му, аз също тутакси отговорям. И отново обяснявам и съветвам...
Щом някой ни търси, значи има потребност от помощ. Или от съвет. Търси ни - значи трябваме някому.
Как протича един твой обикновен ден?
По-горе вече описах събуждането и първия си сутрешен час - двукилометровата бърза разходка в Южен парк. После - строго определена закуска: задължително леко разварено мюсли (зърна), плюс сушени плодове, плюс 1 или 2 сварени яйца от японски пъдпъдъци, плюс парче изкиснато краве или козе сирене. Закуската е най-обилното ми хранене за деня.
После - бързо приготвяне и път към фондацията. Там - минимум 6 часа (понякога може да стигна и до 9 часа) срещи, разговори и телефонни обаждания. Ако съм си набелязала вечерта концерт, изложба или нещо друго интересно, тръгвам натам.
Ако ли не - три километра пеш обратно към къщи, обществен транспорт ползвам само ако вали или е много студено време. Вечерна разходка с Арчи - още поне един километър. Винаги лека вечеря... По принцип се храня 4 пъти на ден, с малко количество храна, от порядъка на максимум 150-200 грама, с изключение на почти двойната закуска. Вечер задължително имам три-четири часа работа на компютър, които прекъсвам само ако има нещо интересно зад гърба ми по телевизията. Отбелязвам - български телевизии почти не гледам, интересите ми са в други предавания... А вечерните компютърни часове са ми важни, защото тогава са ми връзките и съобщенията от другата страна на планетата, която тогава започва работния си ден...
Изкушаваш ли се да даваш съвети на хора, които видимо и всячески работят против здравето си?
Понякога – да. Но само ако преценя,че ще получа разбиране. При съпротива и даже яростна защита на някакъв собствен поглед върху хранителния режим, примерно, обикновено се оттеглям - ще бъде безмислено ожесточаване.
Но не спирам да казвам, че вече настъпи времето, в което хората се делят на две групи по това как се хранят - с култура и разбиране или само заради едното ядене.
Аз не знам друга съдбоносна диагноза, където начинът на хранене и подборът на храните да е толкова важен, както при онкопациентите. А и след това, когато дойде ремисията... И за това си има просто обяснение - част от храните на здравите хора при нас вече са рискови, те служат много повече за подсилване на раковите клетки, превръщат ги в още по-агресивни врагове вътре в нас. Ще изброя накратко някои от тези храни - прясното мляко, маслото, маргарините, червените меса, бялата захар и всички подсладени хранителни продукти, белите брашна и всичките техни производни храни, белия ориз, сладкишите, всички видове колбаси...
Но в същото време природата ни дава толкова голям избор. Погледни само -кафяв, червен, черен ориз, четири вида просо, включително чилийските разновидности киноа (тези видове просо са предвидени като важна храна по време на бъдещите космически полети), еквадорски амарант (суперзърното на бъдещето, по всяка вероятност)...
Въпросът е да знаеш кое ти е полезно, с какво ти е полезно и по какъв начин помага на тялото ти. Това обяснявам в специален раздел на книгата, нарекох го „Суперхраните на света“. Много гръмко звучи, но иначе се оказва, че всичко е поносимо по цени, изключително по качества и безценно като помощ за тялото ни.
Хипократ казва: “Нека храната ви бъде лекарство, а не лекарството - храна“...
А и толкова много учени по света постоянно намират нови и нови доказателства,че правилното хранене и подборът на храните ни може да спести до 30 % от опасността да се срещнеш с рака... Цели трийсет процента - тоест, с една трета по-малка опасност! На това му се казва шанс!
С какво искаш да те запомнят внуците ти?
С това, с което съм им интересна - с дейността ми в борбата с рака, с писането ми, с начина ми на живот... Преди няколко вечери внучката Александра дойде на представянето на книгата ми и тихо ме дръпна: “Бабо, защо не ми даде специален екземпляр и на мен? Какво като си надписала на тати? И аз искам да знам...“.
Какъв е твоя лек против лошите мисли, лошите новини, лошото време...?
Лек в обичайното тълкувание нямам. Имам собствена стратегия - ако ви обземат лоши мисли или предчувствия, излезте колкото може по-бързо навън. Но преди това положете старание и се облечете красиво, да ви светне на душата... И самочувствието ще се подобри... Ако ви затрупват лоши новини, особено българските, потърсете си любима музика, пуснете в слушалките и се насладете... Аз чудесно релаксирам с електронната музика на Вангелис... И не само на него…
При лошо време ви съветвам да отидете там, където е топло и приятно - в изложбена зала, в книжарница... Или да поседнете в кафене и хем да си изпиете кафето, хем да гледате вървящия покрай вас свят...
Какво би направила, ако за един ден те направят здравен министър или поне шеф на Здравната каса?
Де да можеше! Тутакси щях да свикам един важен обществен съвет от умни медици и да направя коренна промяна на здравната ни система. И на всяка цена - поне три здравни каси в България. А тези каси, по законов път, да станат притежатели на основните ни болници. И когато човек си плаща здравните осигуровки, да си избира в края на всяка година - остава ли в здравната си каса и нейната болнична верига или се мести в друга, която му се струва с по-добра организация и отговорности. И тогава ще видим колко по-различно ще е лечението за нас, българите...
Ако можеше да се върнеш назад, би ли променила нещо в живота си?
Ще отговоря с думите от една песен на Един Пиаф: “Не, за нищо не съжалявам...“. Всеки мой нов ден е различен от предния, светът ми дава уникални новини и аз се радвам на невероятни човешки открития и прозрения. Съжалявам само, че ще си отида тъкмо, когато този свят става все по-интересен и по-космически, ако мога така да са изразя...
Какво мислиш за твоите връстници – все още енергични хора в третата възраст, успяха ли да преодолеят промените, да се адаптират към тях?
Ще го призная с болка - мнозинството от моето поколение се “сдаде“... Отидоха си от света свидни близки хора, които не издържаха, съжалявам много за тях. Отиват си от света хора, които можеха да бъдат много полезни за България. Колкото до адаптирането към промените... Труден отговор е това, още повече, че за голяма част от моето поколение просто нямаше шанс за адаптация. За цели няколко български поколения беше оставен нулев шанс - и това е една от причините да сме в това състояние и на този хал...
А и адаптирането е особено нещо... При мен то дойде под формата на смъртоносна диагноза, а аз се постарах да разбера как се прави в такива случаи по света и с какво мога САМА да си помогна... И освен това - да помагам и на другите. Още повече, че преди това загубих четирима души от най-близкия си семеен кръг от различни видове рак. Всичко, което създадох досега, е дълго търсене, лична авантюра даже, свързано с много напрежение, с падане, ставане... Това,че по неволя съм популярен човек, е резултат от много лична болка и много рани по ръцете, образно казано.
Иначе мога да го обясня и по друг начин - животът ме постави натясно в ъгъла и ме изправи пред дилемата: или живот, или угасване. Избрах животът. И пътя към този живот.
Знам, че внимателно следиш обществено-политическите събития и винаги имаш остро, но точно мнение за случващото. Какво те разтревожи или зарадва напоследък?
Радват ме многото млади хора,които са ми приятели в социалната мрежа - невероятни хора, пръснати из цяла Европа и даже по целия свят. Но ги свързва тънката сърдечна нишка към Отечеството. Все някои от тях ще поемат пътя обратно насам.
Тревожностите са по много поводи. В такава държава живея, където няма върховенство на закона, образованието е сведено до примитивизъм, а здравето на хората - до търговски сметки...
Чувам, че при всеки удобен случай, в пек и в сняг, се качваш на Черни връх, какво ти дава планината?
Това е възможност за съвземане. Нависоко, на 2300 метра, при разреден кислород и наситеност с отрицателни йони - каква по-добра възможност да спасявам белите си дробове и после те в следващите 5-6 дни да ми служат добре… Това е една от главните причини да се изкачвам. Четох наскоро едно изследване, че в момента мнозинството от дълголетниците са хора с повече умствена насоченост. Ето, моето познание за физически и биохимични ползи ме е убедило, че няма нищо по-добро от това да ходя нагоре в планината... Извисяване и във физически, и в душевен смисъл.
Какво провиждаш в бъдещето за България?
Ооо, не бих искала да съм пророчица... Макар че и за децата е ясно - шансът пред България става все по-малък и само от това, което съществува вътре в нея, тоест от народа й, зависи какво ще се случи... Не е възможно да сме за много дълго време най-бедната и най-корумпираната страна на Европейския съюз. Даже и да остане този съюз, той трудно би ни понасял прекалено дълго. Значи в недалечно време предстои да се случват сериозни неща.