Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.
Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.
Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.
Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.
Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.
Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.
Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.
Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.
Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.
Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.
Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.
Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.
Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.
За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.
„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.
А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.
Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.
Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…