На 26.11.1989 г. седмина социалдемократи, преживели несгодите на репресиите в затворите и лагерите на комунистическия режим, вдъхнаха нов живот на идеалите за СВОБОДА, СПРАВЕДЛИВОСТ, СОЛИДАРНОСТ.
В скромната квартира на инж. Груди Панчев на ул. „Цар Асен“ №51 в гр. София д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Виолина Лулчева, инж. Александър Константинов, Руен Крумов и Михаил Петков възстановиха публичната дейност на БРСДП (обединена). Партията бързо започна да набира привърженици и членове. Десет дни по-късно тя стана един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС).
На 5 януари 1990 г. на Националната конференция – първата след 45 години тоталитарно безвремие, в столичната зала „България“ БРСДП (о) възстанови своето първоначално име Българска социалдемократическа партия (БСДП) и пое по трудния път на борбата за утвърждаване на демокрацията в България.
Беше време на възторг и надежди от рухването на тоталитарната диктатура. Народът напълни площадите не по височайша заповед и имаше чувството как твори своята история. Много скоро се оказа, че по пътя към израстването на гражданско общество у нас потайните архитекти на прехода са заложили множество мини. Идеята на социалдемократите правата на гражданите да бъдат вградени в законов фундамент и там да бъде вписано, че България е не само демократична и правова, но и социална държава, станаха причина за ожесточени нападки срещу новата конституция. Тя упорито започна да се заклеймява като комунистическа, а най-яростните критици впоследствие се оказаха със зависимост, свързана с бившите комунистически силови структури.
Времето показа, че макар и несъвършен, основният ни закон продължава да бъде преграда срещу стремежите на определени кръгове, прикрити зад радикални лозунги за добруване, да заграбят цялата власт и да установят твърда диктатура, оправдана както в близкото минало с интересите на народа и скрита зад фасадна демокрация. Единството на демократичните сили обаче, които искаха промяна на системата, в онзи решаващ момент бе разбито и това се очерта като един от главните пороци, довели до балканизацията на прехода.
На мястото на идеята за социална демокрация, която хиляди българи бяха преоткрили, се настаниха неясните понятия за „ляво“ и „дясно“, пробутвани от мастити експерти в средствата за масова информация в техния сталинистки смисъл, ала опаковани и етикетирани с европейска обвивка. Те разчитаха на системата, полирала десетилетия масовото съзнание, и успяха. Мнозина ги размахват и днес широко по медиите, без да са наясно какво точно влагат в тях, понеже не им бе известен нито генезисът, нито смисълът, в който всеки обикновено втъкаваше индивидуалната си трактовка. Така преименуваната, но нереформирана комунистическа партия бе вписана в демократичното пространство, а младата и разнородна нейна опозиция бе набутана в десния ъгъл.
Най-силен се оказа ударът за социалдемокрацията. Нейните идеи за изграждане на солидарни икономически структури бяха обявени за архаизъм и публично осмивани от народилите се „модерни“ експерти. Те уж сочеха принципи от проспериращия Запад, но кой знае защо зад тях надничаха интереси от Изтока. Щом се сдобиеха с необходимото, въпросните често отлитаха в чужбина, за да сипят оттам нови мъдри оценки. Бившата номенклатура бързаше да се превърне в новата олигархия и накрая осъществи намерението си.
Въпреки стремежа на БСДП да се консолидират демократичните сили, приели за своя цел реализирането на пазарна икономика в условията на съвременно гражданско общество, резултатът се получи далеч от желания. Постиженията бяха най-вече в международен аспект, ала оставиха сред хората в България чувството за липса на справедливост. Идеята за равен старт, издигната от социалдемократите в началото на прехода, бе не само стъпкана, а и показно ликвидирана под радикалните лозунги, натрапвани на обществото.
БСДП постоянно получаваше удари от опоненти и от уж съюзници. Опитите да се потърси солидарна подкрепа от онези, които приемаше за съмишленици в международен аспект, срещаха или двусмислени съвети как трябва да се действа прагматично, загърбвайки основополагащите максими, или директни намеци, че справедливостта, която се търси, не почива на икономическите интереси на „партньорите“.
Оказа се, че принципът на император Веспасиан за това как парите не миришат е завладял широки пространства сред политическите среди в съвременния свят. На Изток в младите демокрации той започна даже да замества идеите. Сред българското общество, където конформизмът имаше стари дълбоки корени, изникнали в годините на тоталитаризма, стоящ най-близко до съветския модел, този подход не само не се прикриваше, но дори раждаше публично признати язви.
Желанието за образоване, родено в далечните години на Възраждането, се замени със стремежа за обогатяване, а думата „далавера“ стана хит в новата чалга култура. Солидарността изчезна като понятие, заклеймявано от новите либерали.
В политиката се внедриха икономическите групировки, некриещи, че са поставили на субектите в нея своите обръчи и могат да ги подменят, когато пожелаят.
От свободата за мнозина остана правото да бъдеш послушен роб, приемащ безкритично всяка манипулация или изразяващ критиката си единствено в социалните мрежи, където са готови да те „обгрижат“ стотици тролове или платени инфлуенсъри.
Протестите вече имат своята цена на глава участие, както и често предизвикват контрапротести, финансирани от институции на насрещния интерес. От това кой ще плати по-добре за отразяването в медиите зависи успехът, а оттам – и ширещото се чувство, че идеите са загубили своя смисъл и от тях се впечатляват само „будали“.
Малцина днес си спомнят за тезите на социалния хуманизъм, пропагандирани от човека, който бе символът на възродената социалдемокрация у нас преди тридесет години – д-р Атанас Москов. Те стъпваха върху принципи, градени от друг голям български социалдемократ – Янко Сакъзов, останал в учебниците по история, творени по тоталитарните канони, в сянката на своите комунистически опоненти.
На преден план в наши дни върху социалната демокрация стоят политически обагрени етикети, но най-вече я потиска мълчанието, много често осигурено с различни средства и механизми. Тя има своята скандинавска витрина, ала е заливана от вълната на популизма в югозападна посока на съвременна Европа, раздирана от онова, с което се смяташе преди десетилетие, че БСДП трябва да „модернизира“ своя подход.
Тридесет години след възторга от възкресението ѝ през ноември 1989 г. пред социалдемокрацията стои въпросът : „Кога и как могат да станат реалност у нас нейните принципи?“. Отговорът навярно е и прост, и сложен: „Тогава, когато гражданите престанат да разглеждат своята родина като територия, която се гордеят, че могат да напуснат, и щом осъзнаят един стар принцип, дефиниран още преди векове от френския писател и философ, символ на Просвещението – Волтер: „Човек е свободен в момента, в който пожелае да бъде“.
Тогава ще може да се реализира и девизът на БСДП, формулиран от д-р Дертлиев: „Свободен труд на свободни хора в свободна страна!“: мечта, свързана с опита на вековната традиция в борбата за социална справедливост.
Мечта, която непременно трябва да се превърне в реалност!
Йордан Нихризов е председател на БСДП