Смъртта на Али Абдала Салех разтресе из основи не само Арабския Полуостров, но и целия Близък и даже Среден Изток. Стажът на загиналия като държавен ръководител е почти толкова, колкото и на Тодор Живков. От 1978г., до „Арабската пролет” той олицетворяваше стабилността и спокойствието в Йеменската Арабска Република - ЙАР (Северен Йемен), особено на фона на постоянните междуособици и успешни и неуспешни опити за преврат в Народно-Демократична Република Йемен – НДРЙ (Южен Йемен). През целия период на неговото управление случващото се на Юг му даваше основание, като върховен представител на Севера да иска обединение. И след поредния преврат, той го постигна.
Али Абдала Салех е роден на 21.03.1942 г. в Бейт Ал Ахмар, провинция Сана (столицата на ЙАР). Произхожда от племето Санхан, член на Конфедерацията на мюсюлманите - зейдити (Хашид). През 1958г., постъпва в Бронетанковото Училище, което завършва през 1960 г. През 1962 г., след падането на монархията, минава на страната на републиканците. През 1963 г. е произведен в чин лейтенант втори ранг.
Сваленият крал започва гражданска война, продължила 8 години. През 1967 г. обгражда Сана за 70 дни. По време на обсадата, Али Абдала Салех е един от героите, допринесли за победата на републиканците. През периода 1975-78 г., Салех командва Таизкия военен окръг.
През май 1978 г. ръководи потушаването на метежа на бившия член на командването Али Абдел Алим. На 24.06.1978 г. президентът Ахмад Хосейн Хашими е убит при взрив на бомба в чантата на посланика на НДРЙ. Али Абдала Салех става член на Временния Президентски Съвет, началник на Генералния щаб и заместник-главнокомандващ на Въоръжените сили.
На 17.07.1978г. с огромно мнозинство е избран за президент и главнокомандващ на Въоръжените сили. На 15.10.1978 г., офицерите от нелегалната военна организация „Фронт на народните сили от 13 юни” започват опит за преврат, потушен от Али Абдала Салех. Той първоначално екзекутира 9 офицери. След тях, екзекутира и 13 цивилни, които подозира, че са „мозъците” на преврата.
През февруари 1979 г. започва война с Юга, с цел обединение. Първоначално армията на Севера настъпва. Но Югът е нужен на социалистическия лагер, тъй като е негов форпост в Арабския свят и недалече от Аден е разположена съветска военнно-морска и военно-въздушна база. Тя десетилетия наред контролира Червено море и Аденския залив.
Съветски ветерани, служили в нея, или на преминаващи съветски военни и търговски кораби, разказват, как е вървяла размяната на продукти: мандарини от местните, водка от минаващите.
С помощта на съветски, кубински и източно-германски инструктори, атаката е отразена и Югът минава в настъпление. С посредничеството на Арабската лига, Северът и Югът сключват мир.
На 17.09.1979 г. Али Абдала Салех става полковник (тогава висше военно звание в ЙАР), а на 30.08.1982 г., вече е генерален секретар на партията „Всеобщ народен конгрес”. Въпреки съветската намеса в конфликта с Юга, установява близки отношения с Кремъл. Посещава официално Москва през 1981 г. и 1984 г., а през 1982 г. Присъства на погребението на Леонид Брежнев.
Преизбран е на президентския пост на 22.05.1983 г. и на 17.07.1988 г. Изборите са формални.
Междувременно, Югът е разтърсван от племенни междуособици, както и от конфликти в управляващата Йеменска Социалистическа Партия. Върховният лидер Абдул Фатах Исмаил поддържа здрави връзки с Москва, София, Източен Берлин, Хавана, Ханой. Когато посещава Куба, освен в столицата, се отбива и в Сантяго де Куба: „Люлката на Кубинската революция”, както сам се изразява на място. Това се харесва на Фидел и Раул и стават близки приятели.
Впоследствие обаче, Абдул Фатах |Исмаил е заменен от Али Насър Мохамед. Фидел Кастро прибира сваления си приятел в Куба „за превъзпитание”. Спасява го. След време обаче го пуска да се прибере. И през зимата на 1986г. Абдул Фатах Исмаил, заедно с министъра на отбраната Али Янтар и младия партиен функционер Али Салем Ал Бейд предприема опит за реванш, довел до гибелта му – разстрелян е от телохранителя на Али Насър Мохамед – Хасан, заедно с Али Янтар и още двама членове на Политбюро, по време на заседание. Али Салем Ал Бейд оцелява и след бягството на Али Насър Мохамед оглавява партията. На президентския пост е издигната компромисната фигура на Хайдар Атас, отсъствал по време на преврата и последвалите боеве.
Али Абдала Салех не пропуска да се възползва от ситуацията и упражнява натиск над южнойеменските социалисти за обединение. Последните не са в положение да откажат.
През юни 1989г. започват обединителните преговори, на основата на проекта за Конституция, изработен още през 1981 г. На 20.05.1990 г. Али Абдала Салех е произведен генерал и след два дни издига флага на обединената Йеменска Република в Аден. Става председател на Президентския съвет, или иначе казано - президент. Вицепрезидентският пост е отреден на Али Салем Ал Бейд, а министър-председателския – на Хайдар Атас. Обединението изглежда вечно.
Скоро обаче (през 1994 г.), Югът започва сепаратистки действия. Али Абдала Салех ги потушава жестоко. Марксистките лидери от Аден масово бягат в чужбина. През 1994 г., след края на гражданската война (между Севера и Юга) и през 1999 г. президентът отново е преизбран. Междувременно, през 1995 г. губи войната с Еритрея за островите Ханиш. Което не пречи на 24.12.1998 г. да получи най-високото войнско звание маршал. Това става, след като през същата година Международният Съд в Хага връща островите на Йемен.
След разпадането на СССР полага сериозни усилия за разбирателство с новите руски власти. Посещава Москва през 2002 г., 2004 г. и 2009 г. Получава сериозна военно-икономическа помощ от Руската Федерация.
Арабската пролет, войната с Ал-Кайда, шиитските бунтове, изострящият се сепаратизъм на Юга слагат край на управленската му идилия. През януари 2011г. започват масовите акции срещу него. На 23.05.2011 г. се опитва да арестува вожда на племето Хашид – Садък Ал Ахмар. Това негово действие провокира истинска гражданска война.
На 03.06.2011 г. е ранен, в резултат на обстрел и заминава на лечение в Саудитска Арабия. Връща се в Сана на 23.09.2011 г., но на 23.11.2011 г. в Ер Риад подписва в Ер Рияд (столицата на Саудитска Арабия) договор за предаване на властта. Президент става неговият заместник Абд Рабу Мансур Хади.
Али Абдала Салех обаче не се успокоява и подкрепя шиитската групировка „хусити” срещу него. Така предизвиква нахлуване на редица арабски държави. Той прави отчаян опит да се върне на власт с помощта на Русия. На 21.08.2016 г. в интервю за ВГТРК дава карт-бланш на Москва за тотално навлизане в Йемен. Открива инфраструктурата на страната за руските фирми и изявява желание да въстанови старите договори с СССР. В интервюто говори като държавен глава на поста си, а не като свален.
На 29.11.2017 г. започва конфликт с хуситите. На 02.12.2017 г. призовава народа към въстание срещу тях. На 04.12.2017 г. вероятно е убит в престрелка с опълчението на МВР – „Ал Ансар”.
Случващото се в Йемен е резултат от противостоенето между Иран и Саудитска Арабия.
Българските делници и празници на децата на йеменските елити.
След завоюването на независимостта, южно-йеменската държава бързо се ориентира към социалистическия лагер. Управляващите йеменски социалисти оформиха елита на обществото и се закрепиха на ръководните позиции в страната. Децата им трябваше да получат нужното образование в социалистическия лагер. Същото се отнасяше и за северните йеменци, които въпреки османската традиция, също изпаднаха в зависимост от Москва. Противоречията между Аден и Сана не пречеха на тяхната ориентация към ислямския социализъм. На Север преобладаваше ислямът, а на Юг – социализмът. Югът е бил португалска и британска колония.
По много причини, за арабите, както и за латиноамериканците, африканците и т. н., най-подходящата страна за живот беше тази, която по своите климатични особености, народонаселение, начин на живот и кухня повече от всички други прилича на родните им страни. Разбира се, в Източна Европа това е най-южната държава – Република България, била 500 години под турско робство. У нас те се чувстваха почти като у дома си, в топлите страни.
В началото българите възприемаха с любопитство студентите от толкова екзотични, далечни от Балканите и Европа райони и континенти. После, с нарастването на количеството им, постепенно се появи и започна да се увеличава напрежението (първо в София, после навсякъде) на расова и социална основа – много често тези студенти располагаха с големи пари (за стандарта на тогавашна България) и водеха начин на живот, недостъпен за огромното мнозинство местни студенти (с изключение, разбира се, на децата на партийната номенклатура). Стигаше се до внезапни атаки, побой и грабежи, от страна на расистки настроени младежи. В началото инцидентите бяха спонтанни, после вече се появиха организирани групи „скин-хед”. В съседния на Студентски град квартал „Червена звезда” син на български дипломат в Италия беше застанал начело на местната банда расисти, системно устройваща засади на чуждестранни студенти от Азия, Африка и Латинска Америка. Наложи се намесата на висши офицери от разузнаването, занимаващи се с вербуването на чужденците, пребиваващи у нас (за работа в интерес на България) за обуздаване на столичните хулигани.
Многочислените студенти от НДРЙ и малочислените от ЙАР бяха обект на атаки по две причини. Техният арабско-африкански произход провокираше първичните инстинкти на младите расисти. Сериозните им финансови възможности пораждаха завист, не само от страна на българските студенти, но и на преподавателите и служителите на университета и другите ВУЗ-ове, където те учеха. А също така и на централните образователни органи – министерството, Съвета за висше образование, отделите на специалните служби, занимаващи се с чуждестранните студенти и т. н. И тук те намираха възможности за взаимодействие и решаване на всички проблеми „по взаимно съгласие”.
Младите йеменци предлагаха пари на служителите на „органите и спецслужбите”. А също и на студентите от България, другите страни на Европа, Латинска Америка. Последните им осигуряваха момичета, наркотици и т. н. А преподавателите и служителите организираха успешно вземане на изпитите (без да е нужно да се явяват с другите студенти) и решаване на всички други формалности, свързани с престоя им в Болгария.
Така например, през 80-те години на ХХ век, конкретно йеменските студенти от двете държави в СУ „Свети Климент Охридски” изучаваха предимно журналистика и социология. Почти всичките живееха в самостоятелни стаи, макар че имаше период, когато българските студенти бяха по пет. За целта, един от южните йеменци – Сакаф Машкур Ал Каф (най-авторитетният сред тях) редовно обикаляше управителите на общежитията, инспектора по социално-битовите въпроси и даже заместник-ректора на университета. И те лесно се поддаваха на съблазните.
Братът на Сакаф беше банкер в Саудитска Арабия и издържаше цялото семейство на много високо ниво. Съответно, той самият и още шест братовчеди живееха в София като султани. Трябва да се уточни, че всичките бяха от Хадрамут – роден град на бащата на Усама Бен Ладен. Имайки предвид, че тогава населението на Южен Йемен беше малко повече от милион, а също и арабската традиция да се женят братовчеди, може да се каже, че всичките му бяха роднини.
И северните, и южните йеменци произхождаха от високопоставени семейства, приближени, съответно на президента Али Абдалла Салех в Сана и на върхушката на управляващата в Аден Йеменска Социалистическа Партия. Конкретно Сакаф Ал Каф беше близък с президента Али Насър Мохамед, свален с военен преврат през зимата на 1986г. Обаче, това не му попречи, след завършване на образованието си и завръщането в Аден, да заеме поста секретар на новия президент на НДРЙ - Хайдар Атас (министър-председател по времето на Али Насър Мохамед).
Когато дойде в състава на президентската делегация в София през лятото на 1988г., вече се ползваше с доверието на висшето ръководство за най-деликатни мисии. Особено близки бяха отношенията му с четвъртия човек в йерархията в Аден – завършилият съветската Военна Академия „М. В. Фрунзе”, член на Политбюро, председател на Комитета за Йеменско – Съветска Дружба - Касем Абдул Раб. Авторът също имаше възможност да се запознае с него и с българската му приятелка – историчката Нели. И да им предостави студентската си квартира.
След обединението със Севера и опита за разединение, Сакаф Ал Каф беше изолиран в родния си град Хадрамут. Беше му забранено да се занимава с политическа дейност. Обаче, никой не го ограничава в бизнеса. И, благодарение на брат си – банкер в Ер Риад, живее доста добре.
Състудентите и съотечественици на Сакаф също заеха сериозни постове в Аден и Сана. Журналистът Мохамед Шоудари стана говорител на Министерството на отбраната в Аден. Социологът Абдулла Биудани зае ключов пост в Йеменската Социалистическа Партия. А северянинът Ахмед Ал Суфи – изтънчен поет и също журналист, стана началник на кабинета на самия Али Абдала Салех. Опитите за връзка с него, след убийството, засега са безуспешни.
Безуспешни са опитите на автора да узнае нещо и за съдбата на другите си състуденти и стари приятели - споменатите Сакаф Ал Каф, Мохамед Шоудари, Абдула Биудани и т. н. Надеждата, че всичките са живи и здрави, угасва с всеки изминал ден. По всичко личи, че противостоенето в обединения Йемен ще продължава още дълги години.
За да спре то, трябва да се разберат Ер Риад и Техеран. А в близките години това изглежда невъзможно. На този етап, програмата – максимум на международната общност по отношение на двете регионални сили е войната по периферията между тях да не прерастне в тотална. Това вече би означавало война между сунизма и шиизма. Тя ще бъде унищожителна за целия ислямски свят – от Мавритания до Индонезия.
Няма гаранция, че няма да засегне и християнска (все още) Европа. Включително и България.