Докато Тръмп се опитва да се вгледа и той като Буш в очите на Путин и да види там хуманизъм и готовност за прекратяване на кръвопролитията, Владимир Владимирович ще може да продължи своята собствена „борба за мир“. Това ще е изключително сериозна борба за мир, която ще се води докато в Украйна не остане камък върху камък…
В този смисъл, „мирните усилия“ на Тръмп са достойни за всякакъв присмех, ирония и дори сарказъм. Спомняте си, че един от видните български политици, стигнал до министър-председателското кресло, на времето е списвал „лист за подсвиркване и подгавряне“. Ако беше жив, сигурно щеше да отдели много място на кандидата за Нобелова награда за мир, но уви – не е.
Затова и се налага да оценим ставащото със силите на днешни автори. На мен, „напъванията“ на вашингтонския „peacemaker“ наистина напомнят на това да спреш танк да стреля, като му нахлузиш презерватив на дулото. Точно както го е нарисувал карикатуристът Мирослав Божков.
Карикатура: Мирослав Божков
Вече се написаха достатъчно неща за срещата на Тръмп и Путин в Аляска. Пиша Тръмп първи, защото е домакин на срещата, но си остава съмнението кой е по-старши в йерархията към която формално и/или душевно принадлежат и двамата. Като нищо може да се окаже, че това е Путин, ама нейсе, както казваше Бай Ганьо Балканский …
Няма смисъл да повтарям нито смислените неща, които се написаха (те без друго изпъкват на фона на останалото многоглаголстване), още по-малко безсмислиците и клишетата. Ще се огранича със следното.
Ясно е, че на този етап Тръмп няма да получи номинация за Нобелова награда за мир, още по-малко самата награда. Също така е ясно, че има всички изгледи, да бъдем изненадани от някакви „нестандартни“ договорености между двамата високи умове и интелекти по отношение на икономическите отношения между двете страни, санкциите, та ако щете и сътрудничеството в областта на културата и спорта.
Някои биха възразили, че и двамата велики лидери имат много далечно отношение към културата. Да, ама пък каква връзка със спорта имат… Пък и всичко е въпрос на дефиниция. При една дори не толкова широка дефиниция на „култура“, спортът е нейна присъща (иманентна за тези, които имат трудности с българския език) част.
Изненадите могат да дойдат от всякъде. Може да са сделки за търговия със стратегически суровини, които САЩ да получават на по-изгодна цена, отколкото останалите страни, в това число и съюзниците им. (Някои, на които много им знаят устата, могат и изобщо да не ги получават, както се случи на България и Полша по отношение на природния газ).
Може да е някакъв дележ на Арктическия басейн, направен пак без да се питат съюзниците на САЩ, някои от които (Канада, Норвегия, Дания и Исландия) имат напълно легитимни права там, а не просто интереси.
Може да са някакви отстъпки по отношение на санкциите, срещу дявол знае какви концесии от страна на Путин за подбрани и правилни от гледна точка на Тръмп американски компании. (Със сигурност Мъск не е сред правилните собственици вече…).
Ще ни изненадват ли двамата геронтократи, на които всъщност възрастта е най-малкият недостатък, в перспектива, времето ще покаже. Бъдещето е пред нас. Друг е въпросът, че единствената сигурна и безспорно доказана полза от срещата, извън всяко съмнение е за Путин, който би могъл спокойно да смята, че поне в символен план вече е пробил обръча на изолацията ва международно равнище.
Наистина, доста иронично е, че Путин не посмя (и правилно не посмя) да се яви лично на срещи на най-високо равнище на структури, на които много разчита (най-вече страните от BRICS) и махаше на участниците и на партньорите си „от телевизора“ в буквалния смисъл на думата, но безстрашно отиде на територията на САЩ. Това си има и формална причина – за разлика от Южна Африка и Бразилия, където кракът на Путин не стъпи, Съединените щати НЕ признават юрисдикцията на Международния наказателен съд още от ден първи на съществуването му.
Отделен въпрос е, че Тръмп избра за място на срещата Аляска, не заради сделката по продажбата й от страна на Руската империя, а просто защото самолетът на Путин можеше да долети до там абсолютно безконфликтно, без да иска каквито и да са разрешения от разни чуждестранни диспечери и ръководители на въздушно движение, без опасност да го прихващат разни „Юрофайтъри“ и „Тайфуни“.
От чужд диспечер московският вожд поиска разрешение само за кацане, пък и в момента американците не са чужди. Ще станат чужди, чак когато властта във Вашингтон се смени и там се установи някаква по-адекватна президентска двойка – баз значение дали ще са републиканци, демократи или от новосъздадената партия на Мъск… Сега за сега обаче, нещата са идеални – най-могъщата военна, икономическа и дипломатическа сила на света дундурка московския авторитарий. Какво да иска човек повече то живота?
Докато Тръмп се опитва да се вгледа и той като Буш в очите на Путин и да види там хуманизъм и готовност за прекратяване на кръвопролитията, Владимир Владимирович ще може да продължи своята собствена „борба за мир“. Това ще е изключително сериозна борба за мир, която ще се води докато в Украйна не остане камък върху камък…
В този смисъл, „мирните усилия“ на Тръмп са достойни за всякакъв присмех, ирония и дори сарказъм. Спомняте си, че един от видните български политици, стигнал до министър-председателското кресло, на времето е списвал „лист за подсвиркване и подгавряне“. Ако беше жив, сигурно щеше да отдели много място на кандидата за Нобелова награда за мир, но уви – не е.
Затова и се налага да оценим ставащото със силите на днешни автори. На мен, „напъванията“ на вашингтонския „peacemaker“ наистина напомнят на това да спреш танк да стреля, като му нахлузиш презерватив на дулото. Точно както го е нарисувал карикатуристът Мирослав Божков.
Коректността изисква да се подчертае, че тази карикатура е нарисувана доста преди изобщо да бъде насрочена срещата в Аляска. Авторът я е нарисувал от съвсем общочовешка гледна точка, но историята е нещо иронично и ето че „карикатура с обобщаващ характер“ изведнъж се превръща в нещо адски конкретно и дяволски актуално. Толкова актуално и концептуално, та чак му „лепне“ на кандидата за Нобелова награда.
Тя карикатурата, „лепне“ и на другия участник в срещата, защото вече казахме за неговата борба за мир, която ще се води докато не остане камък върху камък в украинските градове, а защо не и села… Но все пак, да не забравяме формулата, че не е луд който яде зелника, а баш този който му го дава. В момента, посоката на движение на зелника е ясна. Ясно е и кой е дарител (донор) на зелника, ясно е и кой е получател (бенефициент на езика на нашенските „усвоители“ на европейски средства).
Пак справедливостта изисква да призная, че имам слабост към творчеството на Мирослав Божков, както и че съм сред ограничения брой притежатели на оригинали на негови карикатури, както и на втората му книга с „кратки сатирични форми“ – „От върха на перото“, издадена тази година, след първата му книга от 2024-та, която се казва съвсем тематично – „Таралежови бодли“.
Мирослав Божков всъщност е автор на вече непреброимо количество карикатури и афоризми. От участията си в национални и международни конкурси, той има над 50 награди. Тях, както се казва, все още можем да ги преброим …
Та ще прощава моят стар приятел, че от време на време използвам неговото творчество, но причините за това са много сериозни, поне две на брой. Първата е, че карикатурите му са много на място и втората е, че моята колекция от негови весели рисунки е купена заедно с авторските права …😊
Лошото в цялата история с миротворчеството на Тръмп в дует с Путин е, че единственото, което предизвиква усмивка около нея е карикатурният талант на Мирослав. (Е, и на други карикатуристи по целия свят, но тук ще се съсредоточим върху конкретния автор…). Всичко друго не може да предизвика нищо, извън диапазона от киселите гримаси в най-добрия случай до широко отворените от непресторен ужас очи в най-лошия случай, който все още не е настъпил. Дано не предстои, ама знае ли човек? Такива сериозни хора работят в тази посока …