Реджеп Тайип Ердоган изигра за пореден път картите си добре, независимо от това дали го харесваме или не. В сегашната ситуация, приемането на Финландия в НАТО беше по-спешна задача от приемането на Швеция и то стана факт. Владимир Владимирович Путин се обзаведе с линия на контакт с НАТО от Баренцово море в Северния ледовит океан до Черно море.
Карта: mapsoftheworld.com
Последователно осъществяваната от Президента на Руската федерация Владимир Путин геостратегия, окончателно и безвъзвратно доведе до приемането на Финландия в НАТО. Най-сериозната пречка, която забавяше (в никакъв случай не бих написал – „възпрепятстваше“, но забавяше със сигурност) приемането на Финландия в НАТО – възраженията на Турция, вече са в историята.
Повод и причина за настоящата публикация са три събития на които станахме свидетели в рамките на един и същи ден – 17 март 2023 година:
Оповестяването на споразумението между Турция и Финландия в лицето на техните президенти, с което на членството на Финландия се дава зелена светлина от турска страна
(https://blacksea-caspia.eu/bg/turciya-dade-sglasie-za-chlenstvoto-na-finlandiya-v-nato );
Последвалите разговори на Ердоган с генералния секретар на НАТО - Йенс Столтенберг, от които идва ясната декларация, че вратата пред Швеция не е затворена, но преговорите ще продължат до постигане на взаимно приемлив резултат
(https://blacksea-caspia.eu/bg/erdogan-i-stoltenberg-obsdikha-vprosa-za-vlizaneto-na-finlandiya );
Изпълненото от турска страна обещание, протоколът за ратификация на заявлението на Финландия за членство в НАТО да бъде внесен за разглеждане във Великото национално събрание – турският Парламент.
(https://blacksea-caspia.eu/bg/vnesokha-za-razglezhdane-v-parlamenta-na-turciya-protokola-za-vlizaneto-na-finlandiya-v-nato ).
И трите събития бяха отразени от медиите лаконично, но това не прави историческата им стойност по-малка. Моментът е „сюблимен“, както казвал един от литературните герои на Иван Вазов. Човек би могъл да се зачуди сериозно, как гледат на ставащото „ястребите“ в руското политическо задкулисие и какво ще бъдат в крайна сметка последиците за г-н Путин. Всъщност, какви биха могли да бъдат лично за него всеки се досеща, но въпросът е дали няма да дочакаме някой още по-радикален строител на Руската империя на негово място. Впрочем, последното е допълнително основание за Финландия и Швеция да бързат с членството си в НАТО.
Реджеп Тайип Ердоган изигра за пореден път картите си добре, независимо от това дали го харесваме или не. В сегашната ситуация, приемането на Финландия в НАТО беше по-спешна задача от приемането на Швеция и то стана факт. Владимир Владимирович Путин се обзаведе с линия на контакт с НАТО от Баренцово море в Северния ледовит океан до Черно море. Ако използваме неговия специфичен „службистки“ език – Руската федерация се сдоби с „непрекъсната фронтова линия“, включваща Норвегия, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Унгария, Румъния, България и Турция.
Следващият голям геостратегически успех най-вероятно ще бъде приемането на Украйна за член на НАТО и преместването на това което Путин разглежда като „фронтова линия“ няколко стотин километра на изток.
Знам, че представителите на демократичната общност никак не харесват Реджеп Тайип Ердоган, а някои го разглеждат дори като еквивалент на Владимир Владимирович, но това не е така. Исторически факт е, че управлението на партията на Ердоган, която хората с по-крайни възгледи категоризират като „ислямистка“, а по-умерените коментатори наричат по аналогия с християндемократите – „мюсюлмандемократическа“, доведе до легализирането на правото на кюрдите да говорят родния си език и да се самоопределят като такива, без за това да ги грози затвор или друга репресия.
За всички, които смятат кемалистите за „по-западни“ и „по-демократични“ се налага да напомним, че по една или друга причина те крепяха предишното положение, при което кюрдите бяха „планински турци“, а за участие на преобладаващо кюрдски политически формации в Парламента (Великото национално събрание) изобщо не можеше и да се помисли, камо ли да се отвори дума. Те не забелязваха изобщо и съществуването на арабско население в република Турция, без това да се дължи на дефекти в зрението. По вътрешно етническите проблеми в Турция, „ислямистите“ на Ердоган се оказаха много по-демократични и по-либерални от ужким „западно ориентираните“ политици от кемалисткото коляно на турската политика.
Ердоган си позволи лукса дори да изкаже съжаление за насилието над арменците в управляваната тогава от младотурците Отоманска империя през 1915-та и следващите години на Първата световна война. Точно преди две години, в послание адресирано до Патриарха на арменците в Република Турция – Саак Машалян, Президентът Ердоган написа дословно:
„С уважение почитам паметта на арменците от Османската държава, загинали в сложните условия на периода на Първата световна война и изразявам съболезнования на внуците им“.
(https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/erdogan-nedopustimo-e-da-se-zabravi-kulturata-na-mirno-svmestno-sschestvuvane-na-turcite-i ).
Пак в същото послание, турският президент заяви и готовността ан Турция да урегулира отношенията си с Република Армения:
„След урегулирането на Карабахската криза, ние на висок глас заявявихме за готовността си да развиваме връзките с Армения. Днес аз отново повтарям този призив“.
На 13 декември 2021 година, турският министър на външните работи Мевлют Чавушоглу съобщи пред Великото национално събрание (Парламента), че Анкара ще пусне чартърни полети до столицата на Армения – град Ереван.
(https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/mevlyut-chavushoglu-turciya-sche-pusne-chartrni-poleti-do-erevan ).
На 11 януари 2022 година, Президентът Ердоган утвърди назначаването на Сердар Кълъч за турски специален пратеник по нормализирането на отношенията с Армения, като решението беше надлежно публикувано в официалния правителствен вестник на Република Турция – “Resmi Gazete”.
(https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/prezidentt-erdogan-utvrdi-naznachavaneto-na-serdar-klch-za-specialen-pratenik-po-normalizaciyata-na ).
Тези новини предизвикаха такъв бизнес ентусиазъм в региона, че на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR) се наложи да опровергава новината, че ще купува завод за битум в Армения с грузинско посредничество. Новината беше разпространена от арменските средства за масова информация, но заместник-началникът на департамента за връзки с обществеността на SOCAR – Ибрахим Ахмедов, заяви, че азербайджанската Държавна нефтена компания няма интереси в Армения.
(https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/kompaniyata-socar-oproverga-informaciyata-che-sche-kupuva-zavod-za-bitum-v-armeniya ).
Действително, по малко парадоксален начин, днес отношенията между Турция и Армения са със сигурност поне малко по-добри, отколкото тези между Азербайджан и Армения.
Пак Президентът Ердоган, макар и по начин който не е възхитителен, постепенно успя да намали съществено влиянието на армията във вътрешнополитическия живот в Република Турция. Когато Кемал Ататюрк е закрепил законодателно ролята на армията на контрольор във вътрешната политика в страната и най-вече на гарант срещу комунистически и ислямистки (както впрочем и халифатско-монархически) крайности, той е действал в своя съвременен контекст, доста различен от днешния.
Тогава – през двадесетте и тридесетте години на двадесетия век, турската армия е била упълномощена да играе ролята на политически арбитър и контрольор в политическия живот. От тогава до сега, армията се е упражнявала върху тези си „правомощия“ достатъчен брой пъти, като в никакъв случай не може да се твърди, че не е и злоупотребявала с тях. За добро или за лошо, Ердоган успя да ограничи значително възможностите за изява на турската армия като някаква политическа корпорация и това съвсем не възмущава преобладаващата част от турските гласоподаватели.
Нещо повече – това е изрично необходимо, ако Турция възнамерява да продължи преговорите за членство в Европейския съюз – нещо на което опозицията в страната поставя много силно ударение. Тоест, излиза, че Ердоган е премахнал изцяло или до голяма степен една от най-големите политически пречки за членството на Турция в ЕС. Впрочем, тук ще помоля да не започваме дискусия за това трябва ли или не трябва Турция да бъде приета в ЕС – това е друга дискусия. Тук обсъждаме ролята на Турция и лично на Ердоган в разширяването на НАТО с Република Финландия.
Като добър националист, Ердоган не пропусна да предяви към Швеция и Финландия претенции, свързани най-вече с толерантното отношение на властите там към турски политически деятели, които в Стокхолм и Хелзинки се разглеждат просто като опозиционни, но в Анкара са етикетирани като терористи. Мисля, че в различните случаи за различни личности, етикетът е с различна степен на основание, но така или иначе Ердоган си държеше на „гледната точка“ и нямаше никакво намерение да отстъпи лесно.
Всъщност, най-проблематични за него са точно радикалните кюрдски фракции, които отдавна добруват в скандинавските страни и точно това е в основата не неговите дебати с приповдигнат тон с шведските власти. Едновременно с това, трябва да се отбележи, че всъщност един от най-големите центрове на всякакви кюрдски дейности и „активности“ е Копенхаген, но Дания си е член на НАТО и с нея няма как да се води политическа търговия. За сметка на това, с новите кандидати за членство – може.
И тук изпъква много точно съобразеното с историческия момент решение на Ердоган да спре пазарлъка с Хелзинки и да даде зелена светлина за членството на Финландия. Консолидацията на НАТО и „изравняването на фронтовата линия“ (според Путиновата терминология) са по-важни от разправиите с финландските власти на тема кой е терорист и кой не.
Ердоган си запази терен на който да продължи да напомня за не съвсем лоялното поведение (според него) на някои европейски държави към официалните власти в Анкара, като продължи разговорите с Швеция за влизането й в НАТО. Тук впрочем, нито са затръшвани врати, нито са поставяни неизпълними условия. Може да се очаква, че скоро Анкара и Стокхолм ще намерят някакъв модус, който да удовлетвори и двете страни.