Защо е толкова важно, че TAP Italia, отново е доказал съответствието си на европейските екологични стандарти

Новината, че италианският оператор на Транс Адриатическия газопровод – TAP Italia, отново е доказал съответствието си на европейските екологични стандарти (https://teodordetchev.blog.bg/drugi/2025/11/08/tap-italia-potvyrdi-otnovo-syotvetstvieto-si-s-ekologichnite.1968112 ) е от една страна важна като технически факт, но от друга е важна и по много сериозни политически причини.

За никого не е тайна, че докато едни хора добронамерено се опитват да помогнат на света като цяло да си спести неприятности, идващи от недотам благоразумното поведение на човечеството, други (успешно) се опитват да злепоставят тези усилия. Ако разумните „зелени“ се опитват да постигнат някакво всеобщо разбиране за необходимостта от намаляване на емисиите на парникови газове, зелените фанатици прокарват мерки, които пречат на усилията на първите.

Известно е, че природният газ се третира като „преходно гориво“ – при изгарянето му се отделят по-малки емисии на въглероден двуокис, пардон на въглероден диоксид в сравнение с останалите фосилни горива – въглища, деривати на нафта и прочее. Заменянето на бензин и дизел с природен газ води до съществено намаляване на въглеродните емисии от транспорта.

Нещо повече, независимо, че това не е най-чистият начин за производство ва водород, производството на така наречения „сив водород“, става по химичен път от природен газ – чрез така нареченото „парно реформиране“ на газ метан, който преобладава в състава на природния газ. Да, в процеса се отделя въглероден двуокис, но това става в промишлена среда и развитието на системи за улавяне на въглеродния диоксид, може да направи този метод много примамлив.

Едновременно с това, използването дори и на „сив водород“ в градския транспорт, води до рязко подобряване на чистотата на въздуха в средата на съвременните метрополиси.

Освен това, природният газ е суровина за химическата промишленост. В условията на опити на Путин да използва износа на амониева селитра като „резервна геополитическа тояга“, да се спира вносът на суровината за производство на този азотен тор е налудничаво.

Въпреки това, точно обратно на „разумните зелени“, фанатиците се опитват да налагат един дневен ред, който единствено може да компрометира всякакви добри идеи за климатична политика. Извратеното мислене на фанатиците, роди идеята, че газопроводите са опасни защото от тях има изтичане на природен газ (разбирай – на метан), а метанът видите ли е много по-опасен като парников газ от въглеродния диоксид.

Във втората си част, това твърдение е вярно. Метанът наистина е по-вреден в сравнение с въглеродния диоксид, що се отнася до парниковите му качества. Само че, изтичанията на природен газ от газопроводите са нищожни. Те не би трябвало да бъдат наричани даже и „пренебрежимо малки“. Те трябва да бъдат наричани „незабележимо малки“, просто защото операторите на тръбопроводите правят всичко възможно да няма „утечки“. Наистина – никой не иска да губи пари от загуби на природен газ по трасето на газопровода; никой не иска да има „утечки“ и защото те създават предпоставки за скъпоструващи аварии.

Това не попречи на фанатиците или на други злонамерени заинтересувани лица да направят каквото може да се направи за нормативно и техническо затрудняване на изграждането на нови газопроводи и за поддръжката на съществуващите. Само че, операторите на газопроводи погледнаха на тази „криза“ като на „възможност“ и резултатът беше допълнително подобряване на експлоатацията на тръбопроводните маршрути.

Въпреки това, фанатиците успяха да наложат гледната си точка в европейските финансови институции (EIB и EBRD), които вече отказват да финансират всякакви нови тръбопроводи, по които да текат флуиди, които могат да се разглеждат като фосилни горива. Човек се чуди, дали пък Путин не е член на управителните им органи.

Странното обаче е друго. Докато в Европа успешно „зануляват“ и без това нищожните изтичания на метан в атмосферата, във великата сибирска пустош, точно поради глобалното затопляне, (което пък според едни други фанатици, сред които и Тръмп, не съществувало), протича изключително опасен процес на разтапяне на така наречените „вечно замръзнали“ почви. Този процес води до освобождаване на огромни мехури от природен газ, които до този момент са държани „оковани“ от вечната замръзналост.

Процесът е изключително опасен, вреден и много неприятен, но до този момент няма рационални идеи как бихме могли да се борим с него по някакъв технически издържан начин. Не е предложена научна иновация, която да реши проблема с освобождаването на метановите мехури от тялото на Матушка Русь. С други думи, като се притесняваме за незабележимите изтичания на газ в европейските газопроводи, добре е да сложим в сметката и неконтролираните и от никого неограничавани изтичания на метан в Сибир, извършващи се по природен и във висша степен екологичен начин.

Към сметката трябва да се добави и така наречената „Врата на Ада“ в Туркменистан. Този феномен – отчасти природен, отчасти техногенен е рожба на съветското време. През 1971 година, съветски геолози откриват находище на природен газ не далече от селището Дарваза в Туркменската съветска република. Започват сондажни работи и неочаквано за всички е открита подземна каверна, пълна с природен газ. Сондата, заедно с камиона на който е инсталирана се продънва в пъкала в буквалния смисъл на думата, а след това рухва и целия свод на природно образуваната каверна. По чудо никой от геолозите и техническия персонал не загива.

За сметка на това, бликва природен газ с добър дебит и „умните“ участници в откритието решават, че излизащият на повърхността метан е опасен за населението и за добитъка му. За да „обезопасят“ мястото, решават да подпалят излизащия газ. Геолозите напълно сериозно смятали, че до няколко дни природният газ ще се изчерпа и умишлено подпаления пожар ще бъде изгасен. Понятието „до няколко дни“ е широко понятие – всъщност от 1971 година до сега, от кратера на „Вратата на Ада“ продължава да излиза метан, който весело „изгаря на факел“, както казват нефтохимиците.

Отговорността към околната среда от съветски тип успява да извърши екологично престъпление, сравнимо с мащаба на умишленото пресушаване на Аралско море. Макар че съветският човек може всичко, властите няма какво да предприемат, освен да се правят, че нищо не е станало.

През 2004 година, тогавашният президент на Туркменистан, печално известният Сапармурат Ниязов нарежда селището Дарваза да бъде евакуирано и закрито. Шест години по-късно, през 2010 година, несравнимо по-адекватният наследник на Ниязов – президентът Гурбангулъ Бердимухамедов, лично посещава кратера – врата към Ада и приемайки очевидното, че няма избавяне от бедствието, препоръчва на местните власти да направят обекта туристическа атракция. Тази идея е била дадена със скърцане на зъби, защото всички са имали огромни безпокойства, че „Вратата на Ада“ може да попречи на нормалната експлоатация на намиращи се наблизо други големи газови находища.

В крайна сметка, през 2013 година, в пустинята Каракум е създаден резерват, който включва и кратера при бившето населено място Дарваза, станал вече световно известен като „Вратите на Ада“.

Заинтересуваните лица, които де факто саботират разширяването и най-вече – диверсифицирането на вноса на природен газ в Европа се правят, че не съществуват нито газовите мехури в сибирските блата, нито пък „Вратата към Ада“. Би било любопитно да се сравнят като обем и вреда пълният обем на „утечките“ от всички газопроводи в Европа само с това което излиза от „Вратата на Ада“. Ако го направим, след това може би ще се разсъждава и ще се процедира по друг начин.

Точно затова е много добра новина, установеното за TAP Italia. Газопроводът е не просто изправен, а на много високо техническо ниво. Той се разглежда не само като средство за пренос на природен газ – метан, но и на „зелен“ водород, произвеждан в Азербайджан и страните от Средна Азия, които както не веднъж съм подчертавал, са единствените реални съюзници на Европейския съюз в провеждането на неговата климатична политика.