Ролята на САЩ в световната политика е сложна и към американските интервенции не трябва да се подхожда опростенчески

Покрай форменото отвличане на досегашния лидер на режима във Венецуела – окачественият и от САЩ и от ЕС като самозванец – Мадуро, отново стана актуален въпросът за намесата на Съединените щати на едно или друго място по света. Сама по себе си темата е огромна, но това, на което е важно да се постави ударение е, че разглежданите случаи са твърде различни и трябва да се разглеждат в твърде различни контексти. Разбира се, внушението е, че тези които критикуват Тръмп като авторитарист, трябва да са наясно, че и редица предишни президенти на САЩ са правили подобни неща.

Вярно е, че САЩ са се месили на твърде много места по света и във времена, когато са имали много по-демократичен вид от сега, а лидерите им са били несравнимо по-лицеприятни.

Трябва обаче да се има пред вид, че всяка намеса трябва да се разглежда в съответния контекст. Тук просто няма място за разгърнат анализ, но отделните случаи са много различни и някой ден може би ще ми остане време и сили за сериозен сравнителен анализ на тези интервенции. Тук ще се огранича с някои бележки, които имат за цел само да убедят публиката, че не бива да се подхожда опростенчески. Отделните интервенции на САЩ в една или друга точка на света се различават в много голяма степен и НЕ могат да бъдат подвеждани под общ знаменател.

Първата война в Залива и оставането на Саддам Хюсеин на власт

На времето, целият свят ръкопляска на Съединените щати, когато с така наречената „Първа война в Залива“, Саддам Хюсеин беше изхвърлен от Кувейт и страната възстанови суверенитета си. САЩ имаха със себе си огромна „коалиция на желаещи“, като в интервенцията участваха дори сирийски войски. Много хора питаха тогава защо генерал Шварцкопф спря насред пътя за Багдат и Саддам беше оставен на власт. Отговорът беше, че свалянето на Саддам напълно от власт ще създаде опасен вакуум в региона и ще засили опасно тежестта на Иран в Персийския залив.

По-късно, когато стана ясно, че дори и след като е обезкървил страната си един път в повече от седемгодишна война с Иран и в Първата война в Залива, Саддам Хюсеин не се е отказал от амбициите си да доминира над региона (разбирай, да сложи ръка на нефтените запаси в Персийския залив), американците съжалиха за това, че генерал Шварцкопф спря насред път.

Втората война в Залива и разделението между демократичните държави

Дойде часът на Втората война в Залива. За Втората война, съставянето на „коалиция на желаещите“ беше по-сложно, точно защото някои добропорядъчни европейски страни се бяха омазали до уши в сътрудничество със Саддам Хюсеин. Франция беше построила още през осемдесетте години на 20-ия век атомен реактор на Саддам – реакторът наречен „Озирак“. Един Господ знае, какво щеше да стане ако реакторът беше проработил, но израелците сложиха край на амбицията на Саддам да се сдобие с ядрено оръжие, като разрушиха „Озирак“ с еднократен рейд на ескадрила от съвсем новите по онова време самолети F-16.

Германия пък беше направила чудеса в отбранителното строителство в Ирак, като в това число беше построила и личния бункер на „багдатския крадец“. Тук се налага да се напомни, че по време на войната си с Иран, Саддам Хюсеин употреби мащабно оръжие за масово поразяване – по-точно химическо оръжие. Иранците дадоха десетки хиляди жертви в боевете в блатата в Северен Ирак, които бяха поразени с химическо оръжие, най-паче със старославния иприт (хлорен газ). Това беше напълно известно на прогресивната общественост, защото иракчаните водеха на чясто военните кореспонденти, за да видят „как свършват враговете на Саддам“.

Пак по време на ирано-иракската война, „организираният Запад“ достави на Ирак огромни количества оръжие. Франция отново стана прословута, защото снабди Ирак със самолетите „Сюпер Етандар“, въоръжени с ракетите „Екзосе“. С тези ракети „въздух-вода“, Ирак води сума време така наречената „танкерна война“, като атакуваше танкерите, напускащи иранските нефтени терминали.

Химически оръжия за масово поразяване, бяха широко използвани от Саддам и срещу собствения му народ, по-специално срещу кюрдите и срещу шиитите. Те бяха не просто бомбардирани от авиацията на Саддам, а и немилостиво и редовно тровени със същите бойни отровни вещества, както и иранските войници преди това. След Първата война в Залива се наложи да бъде създадена „зона забранена за полети“ (естествено на Саддамовата бойна авиация) над определени територии в Ирак, за да бъдат криво-ляво защитени кюрдите и шиитите от „добронамерените действия на Саддам“.

Преобладаващата част от химическите оръжия за масово поразяване на Саддам Хюсеин му бяха иззети и унищожени според съответните международни протоколи и процедури (все пак в сила е световна забрана на химическото оръжие), но Саддам Хюсеин тогава заложи на „оръжието за масово поразяване на бедните“ – на бактериологичното оръжие.

Въпреки абсолютните международно правни основания за провеждане на инспекции за проверка за разработването и складирането на подобни оръжия, режимът на Саддам Хюсеин правеше всичко възможно да възпрепятства инспекциите на съответните агенции на ООН.

Бяха представени безспорни доказателства, за конвои от камиони с фургони, които се местеха от обект на обект и от база в база, при пристигането на международни инспектори. На края, тази „миграция“ беше показана пред Генералната асамблея (Общото събрание) на ООН от самия Колин Пауъл. Държавният секретар на САЩ – Кондолиза Райс пък написа дълга статия, в която се правеше сравнение между поведението на Украйна, Беларус, Казахстан и Южна Африка, които по това време се отказаха от своите ядрени оръжия за масово поразяване и поведението на Саддам Хюсеин. Първите правеха всичко възможно, за да се провери и удостовери, че коректно са изпълнили задълженията си, докато „багдатският крадец“ по откровено мошенически начин „клинчеше“ и се опитваше да заблуждава международните инспектори.

Проблемът беше, че затъналите до уши в сделки със Саддам Хюсеин държави, на първо място – Франция и Германия, нямаше как изведнъж да се наредят под знамената на „коалиция на желаещите“, която да приключи с бандитското поведение на един диктатор в най-невралгичната част на света. Първо, каквито и да се били политическите елити по онова време, те имаха мярка за приличие. Второ, те добре знаеха, че ако тръгнат срещу Багдат, ще бъдат изобличени на часа с оригинали на договори, парични преводи, приемно-предавателни протоколи и фактури.

По тази причина, в „коалицията на желаещите“, водена от САЩ, влязоха на първо място Великобритания, Испания и забележете – Полша. Американските, британските, испанските и полските войски изкараха Втората война в Залива. Впоследствие същите държави, в това число и Полша, контролираха собствени окупационни зони в Ирак.

Баснята за невинността на Саддам Хюсеин и провалът на „обективната и безпристрастна“ журналистика

И до днес се спори не само за международно-правната страна на Втората война в Залива, но и за целесъобразността й. Очевидно е, че Саддам Хюсеин наистина е представлявал реална и постоянна опасност. Той очевидно не е подлежал на превъзпитание. Въпреки огромните инвестиции в оръжие, които бяха направени в него по време на войната с Иран (както се отбеляза по-горе, далече не само СССР въоръжаваше Саддам) и въпреки Първата война в Залива, Саддам Хюсеин не си „взе бележка“, нито от добрините, нито от „възпитателните акции“ на Запада като цяло. Той въобще не се отказа от своя експанзионизъм и крайна сметка беше пометен от „коалицията на желаещите“, начело със Съединените щати.

В САЩ със сигурност са били наясно, че с тези си действия поемат огромен риск, защото свалянето на Саддам Хюсеин автоматически предполагаше овластяването на иракските шиити. Управлението на така наречената Арабска социалистическа партия БААС в Ирак и в Сирия, на практика представляваше не управление на арабски националисти, както обикновено се приема, а управление на религиозните малцинства в двете страни. Саддам Хюсеин беше мюсюлманин сунит, но в Ирак мнозинството от населението са шиити. Обратно – в Сирия семейство Ал Асад бяха шиити-алевити, докато мнозинството от населението там са мюсюлмани сунити.

 Овластяването на шиитите в Ирак, нямаше как да не създаде големи проблеми за американците, защото иракските шиити нямаше как да не изпитват много силното влияние на Ислямска република Иран, където просто управлява точно шиитското духовенство. Веднъж, по време на Първата война в Залива, американците спряха ликвидирането на режима на Саддам, точно по тези съображения. В навечерието на Втората война в Залива, тези съображения бяха изцяло в сила, но очевидно във Вашингтон (както и в Лондон, Мадрид и Варшава) е трябвало да избират по-малката от две големи злини. Можем съвсем уверено да твърдим, че Саддам Хюсеин беше свален с ясната идея за усложненията, които ще последват.

Беше премахнат един вманиачен експанзионист, но се отвори терен за намесата на Иран, най-вече чрез въоръжените и финансирани от него шиитски милиции. От друга страна, управлявалите до този момент сунити, съвсем естествено започнаха свое съпротивително движение – и срещу шиитите и срещу довелите ги на власт американци. Тук трябва да се отбележи, че в навечерието на „Арабската пролет“, бившият командващ на американските войски в Афганистан, а впоследствие шеф на ЦРУ – генерал Петреъс, успя да постигне умиротворяване в Ирак, като даде определени гаранции на старейшините на сунитските племена от така наречения „Сунитски триъгълник“. Спокойствието в Ирак обаче беше взривено отново от появата на Ислямска държава, за която е добре известно, че е създадена на базата на Републиканската гвардия на Саддам Хюсеин и откъснали се от Ал Кайда фракции в Сирия.

Вижда се, че материята е повече от сложна, че анализирането й изисква познаването на огромен обем факти, като ние можем да разчитаме само на информация от явни източници. Могат обаче да се направят редица обобщения. Войната в Ирак не беше за петрола на Ирак. След войната, лъвския пай от иракския петрол започна да се изкупува от … „ЛукОйл“. Редица американски компании изкараха пари от възстановяването на инфраструктурата на Ирак, но това бяха в огромна степен пари на американските данъкоплатци. Войната в Ирак беше превантивна война, срещу заплаха от нова офанзива на вманиачен диктатор, с възможно използване на бактериологично оръжие за масово поразяване.

Втората война в Залива за съжаление доведе и до своеобразен крах на международната журналистика. Определени среди в държавите, които не пожелаха да влязат в „коалицията на желаещите“ поради дотогавашните си връзки със Саддам Хюсеин, направиха каквото можаха, за да катализират глобална журналистическа вакханалия в която истерично се повтаряше, че в Ирак САЩ не са намерили оръжия за масово поразяване. Тук би трябвало ясно да се обясни, че мотивите на САЩ да влязат в Ирак за втори път, не се свеждаха само до наличието на някакво оръжие на масово поразяване. Влизането беше поради продължаващото агресивно поведение на Саддам Хюсеин и амбициите му да установи контрол над нефтените запаси в региона – нещо, което със сигурност щеше да има непредвидими последици за световната икономика, най-паче за американската.

По онова време, преобладаващата част от журналистическата гилдия, още от самото начало използва класическия похват в реториката „подмяна на тезиса“ и се нададе рев, че в Ирак не били намерени никакви ядрени или химически оръжия за масово поразяване. Всъщност, никой не е и търсил подобни оръжия, защото унищожаването на реактора „Озирак“ беше пресякло в корена му, създаването на иракско ядрено оръжие, а химическите оръжия бяха от една страна унищожени до голяма степен след Първата война в Залива, а в друга степен някаква част от тях най-вероятно беше изнесена в Сирия.

Оръжието за масово поразяване, с което Саддам заплашваше за пореден път региона беше както казахме по-горе бактериологично или ако предпочитате – биологично. Освен, че производството му е несравнимо по-евтино в сравнение с ядреното и химическото, бактериологичното оръжие има още едно качество. Запасите от него могат да се ликвидират много бързо и без следа. Тук ще трябва да се позовем на челния съветски опит, почерпен от последната фаза на Втората световна война, когато СССР напада Япония на територията на тогавашната държава Манджуко-о, създадена от японците на т3ерторията на днешен Североизточен Китай.

Още през 1938 година японците употребяват бактериологично оръжие – разновидност на чумата, срещу Китай. Впоследствие те продължават интензивно да работят над два проблема – създаване на подходящ боеприпас за бактериологичното оръжие и натрупване на запаси от съответните вредоносни бацили. Въпросът за боеприпаса е решен със създаването на специален порцеланов оребрен контейнер, който да се хвърля от самолет. Натрупването на съответните щамове също е осъществено, като на разположение точно на Квантунгската армия, която е осигурявала тила на японската армия, като е пазела съветската граница е имало много голямо количество „сух материал“ – антракс, сибирска язва, чуми и прочее.

Когато в края на лятото на 1945 година, съветската армия напада японските войски, японците взимат решение да не използват бактериологичното си оръжие. Поради невъзможността да се евакуират запасите от споменатите по-горе патогени, японците ги унищожават. За целта са им били необходими просто достатъчно количество хлорна вар и защитни облекла. Доколкото е известно, в ръцете на съветската армия не попадат никакви бактериологични оръжия. Що се отнася до персонала на лабораториите, където са се разработвали и най-вероятно са се изпитвали въпросните бактериологични оръжия, съответните учени и лаборанти извършват групово самоубийство. В ръцете на СССР не попада нищо, макар че никой, в това число и самите японци не отрича, че Квантунгската армия е разполагала с голямо количество бактериологично оръжие.

Няма никаква причина в Ирак да не постъпят по абсолютно същия начин като японците, макар и без масово самоубийство на персонала. Последният най-вероятно се е изпокрил по същия начин по който „изчезна“ от бойното поле Републиканската гвардия, за да се „материализира“ години по-късно под формата на ядро и командване на силите на Ислямска държава.

Вижда се, че не е никаква изненада, че в Ирак не са открити никакви оръжия за масово поразяване. По-скоро би било изненада ако наистина бяха открити такива. Това не попречи на „обективната и безпристрастна“ журналистика да не спира денем и нощем да пита, къде са въпросните ОМП. Всъщност, се създаде димна завеса, зад която да се скрият връзките на редица демократични държави с режима на Саддам Хюсеин. Парите не миришат и който беше могъл беше изкара немалко средства, в рамките на многогодишни сътрудничества. Това разбира се, трябваше да се скрие от очите на широката публика, а очевидно и американците не желаеха да злепоставят съюзниците си. За сметка на това „обективната и безпристрастна“ журналистика и до ден днешен продължава да бръщолеви за необосноваността на Втората война в Залива.

Издържаността според международното право и целесъобразността на дадени действия са безспорно различни неща

Истината е, че от международно-правна гледна точка, Втората война в Залива изобщо не е изрядна. Като необходимост с оглед на регионалната сигурност и далече отиващите геоикономически последствия от поведението на Саддам Хюсеин, тя е била обоснована. Разбира се, разделението между демократичните държави от „организирания Запад“, както би се изразил г-н Путин, даде възможността за спекулации и за създаването на мистификацията „американците влязоха за да търсят ОМП, а нищо не намериха“ с цялата скандална врява в медиите.

Изписах всичко това, преди всичко като илюстрация на факта, че всяка американска интервенция трябва да се разглежда в контекст и сама за себе си. За някои от американските интервенции си има резолюции на Съвета за сигурност на ООН. За други има само собствени американски съображения, които не всякога ни въодушевяват, но такава е реалността.

Жалбите по Кадафи като форма на национално самоунижение

Впрочем, добре е да се отбележи, и това че САЩ се дистанцираха от гражданската война в Либия по време на „Арабската пролет“, когато беше свален и убит Кадафи. Те оставиха европейците да се справят с него, като във въздушните атаки срещу войските на Кадафи участва даже и неутрална (по онова време) Швеция. САЩ с президент Обама, останаха в страни – по онова време американската политика беше на изтегляне от Близкия Изток.

Твърдението, че САЩ са бомбардирали Либия по време на гражданската война, която свали Кадафи не са верни, но за сметка на това се разпространяват усърдно.

По същия начин и по същите съображения „изтегляме се, а не търсим ескалация“, САЩ не се намесиха в гражданската война в Сирия. Всички военни действия – най-вече на американската авиация там бяха срещу Ислямска държава и при поддържане на постоянна координация с руското командване в Сирия. Американското сухопътно присъствие в Сирия беше повече от скромно и то беше съсредоточено най-вече върху обучението на така наречените Сирийски демократични сили – въоръжена сила за борба с Ислямска държава, съставена от кюрди, араби – сунити, асирийци и дори неколцина арменци.

Впрочем, много преди убийството на Кадафи и преди падането на Берлинската стена, имаше една американска атака над Либия, но тя се изчерпа с еднократна бомбардировка на президентския дворец на Кадафи, при коя той остана жив. Тази бомбардировка беше отговор на два терористични акта – взривяването на самолета над Локърби и взривяването на дискотеката в Западен Берлин, които бяха доказано поръчани и организирани от либийските специални служби.

Впрочем, дебело подчертавам, че всеки българин, който жали за Кадафи е своего рода мазохист. Няма друга държава, както България, която Кадафи да е изнудвал по толкова долен и гнусен начин, както България. Българските медицински сестри, взети като заложници, изтърпяха ужасни издевателства и затова от българска държавна (подчертавам – държавна) гледна точка, на хората които убиха Кадафи в Бан и Уалид би трябвало може би да се дадат ордени за гражданска заслуга.

Къде е големият проблем в поведението на Тръмп и съответно – на САЩ?

Но да не се занимаваме повече с отрепка като Кадафи. Големият проблем, за който пиша е, че е напълно възможно Тръмп да създаде прецедент, извършвайки някаква въоръжена акция срещу свой съюзник – демократична държава. Това е най-опасното и най-застрашителното.

Изявленията на Тръмп по отношение на Канада и на Дания, заради Гренландия не са шеги, а президентът на САЩ не може и най-вече не трябва да бъде разглеждан като „стенд ъп“ комик.

Ситуацията е изключително неприятна, защото имаме работа с човек, който няма никакви морални скрупули, изключително нарцистичен е и необуздано алчен. Можем да кажем, че митичният цар Мидас е бил истински алтруист в сравнение с Тръмп. На времето, комисията по приема в Художествената академия във Виена сигурно горчиво е съжалявала, че не е приела Хитлер за студент. Вероятно ако бяха оценили художествените му дарби, светът днес щеше да е друг.

Има реална опасност, в близко време Нобеловият комитет да съжалява, че не е дал пустата Нобелова награда за мир на Тръмп, та да се куртулиса светът. В момента, ние виждаме с очите си, че Тръмп се споразумява с обкръжението на Мадуро и демонстративно неглижира опозицията, която точно според САЩ и ЕС беше спечелила последните избори. Е да, ама на лидерката на опозицията дали Нобеловата награда, а не на Тръмп. Тя я посветила на Тръмп, но той си иска наградата, а не посвещения.

Разбира се, Тръмп си иска и нефтеният резерв на Венецуела, защото както споменах по-горе, освен неистово честолюбив и нарцистичен, той е нечовешки (или пък – съвсем по човешки?) алчен. В момента Тръмп работи за обогатяването не просто на нефтеното лоби, което е негов политически съюзник. Той работи за обогатяването на клана си и го прави със замах. Като не може да стане крал на САЩ, поне да осигури родата до десето коляно.

Аз не съм завистлив човек. Не завиждам на никого, най-малко на Тръмп. Човек не знае, какво му е всъщност на главата и на душата на този, на когото евентуално завижда. Но поведението на Тръмп е пряко отрицание на всякакви американски ценности и стандарти. То за съжаление е и пряка заплаха за демокрацията worldwide, в частност (и най-вече) за европейските страни.

         За някои „странични ефекти“ от акцията на Тръмп във Венецуела

Доста неочаквано, в социалните мрежи се появи тезата, че и „Украйна нарушава международното право, като атакува руските нефтопреработвателни заводи, ама ние се радваме“. Това е доста тривиален опит да се тушира част от негативния ефект от „посещението“ на американските военни във Венецуела, който се прави от хора, които по принцип съчувстват на Украйна, но не могат да асимилират променената роля на САЩ на международната сцена.

Твърдението, че Украйна нарушава международното право, като атакува руските нефтопреработвателни мощности не е вярно. Нефтохимическите предприятия са легитимна цел в случай на война. Нефтопроводът „Тенгиз – Новоросийск“ също е легитимна цел, затова и Казахстан се задоволява с укорително мърморене, когато украинците ударят някоя помпена станция, разбира се - на руска територия.

Пак за голямо съжаление, азербайджанското нефтено депо в Одеса, също беше легитимна цел, независимо, че атаката срещу него беше възмутителна. Само че, възмущението (напълно основателно и от етична и от прагматична гледна точка) идваше от това, че тази атака дойде като реакция на сключването на пакет мирни споразумения между Азербайджан и Армения БЕЗ руско участие.

Странен аргумент, че Украйна нарушавала международното право е, че нямало обявена война между Москва и Киев. Ако някой има съмнение, чу Украйна и Русия са във война, то той е живял на Марс през последните 4 години. Това, че не е обявена война, обслужва единствено вътрешни тактически съображения на руската страна. Иначе, едва ли някой в Съвета за сигурност (освен Русия) би си позволил лукса да отрече положението „де факто“ - Русия е безспорен агресор, Русия е във война с Украйна, и е окупирала 20 на сто от територията й.

В международното право, фактът на агресия е от първостепенно значение. В Устава на ООН има изрично формулирано право на самозащита, както и правото да отвоюваш собствена, международно призната територия. Справка - войната между Армения и Азербайджан. И тя никога не е била обявявана, но никой не е обелил и дума срещу действията на Азербайджан през 44 дневната Втора Карабахска война. Когато има агресия и окупация на суверенна територия, тя се констатира и никой не се интересува, че не е била обявена война. Ако е въпрос и Хитлер обявява война на СССР постфактум ...

Руснаците са в пълно нарушение на международното право. Това, че вдигат шум и надуват пропагандните си канали не означава, че Украйна е нарушила международното право. Ако питаш руснаците - всяко неподченение на „Русский мир“ е престъпление, но нещата стоят по доста по-различен начин. Точно това прави позицията на Тръмп особено цинична и точно тук е проблемът. Самата идея за световна общност идва от САЩ - от президента Удроу Уилсън. Но ако той е започнал създаването на Обществото на народите, то Тръмп сякаш иска да затвори тази страница.

         На кого му пука за демокрацията във Венецуела?

Следващата лоша новина е, че колкото и да се радваме, че Мадуро ще прекара най-вероятно остатъка от живота си в американски затвор, който съвсем не е като шведските или норвежките места за лишаване от свобода, към този час няма симптоми за промяна на режима във Венецуела. Е, безспорно, новото ръководство в лицето на дясната ръка на Мадуро ще направи, каквото трябва за преориентиране на нефтения бизнес в страната.

Както вече подчертах на друго място – Мадуро също беше готов на това, но го направи късно. Освен това, трябваше да има някакъв съспенс, който да удовлетвори чувството за справедливост на публиката и ето – работата става. Хората се радват на ареста на Мадуро и не забелязват простия факт, че поне засега тези, които реално бяха спечелили изборите във Венецуела продължават да са „в тъч“.

Последното поражда гадното усещане, че събитието във Венецуела може и да е станало със съгласието или с „полусъгласието“ на Владимир Владимирович. В крайна сметка, Путин е магьосник в областта на корупцията. За да има как да корумпира унгарските политически елити, човекът организира строежа на цяла АЕЦ. В САЩ пък изглежда, че се откупва ЗАСЕГА с нефта на съюзниците си. Утре ще се откупва със собствените си въглеводороди и инфраструктурата към тях.

Важното е да остане на власт, а това може да му гарантира само Тръмп. Тръмп отлично разбира това разпределение на картите и изхождайки от съображението, че „с капо не се излиза“, прави каквото може за обогатяването на крана си, а след това и на своя основен съюзник – нефтеното лоби. Опозицията във Венецуела и героите от фронта в Украйна са оставени да им се възхищава световната общественост. Хеле пък лидерката на опозицията във Венецуела, която си позволи „да прежени бате“ и получи Нобеловата награда за мир под носа на Тръмп. Да не забравяме, че освен всичко друго, Тръмп е и изключителен нарцис. Ако някой иска да забогатее, може да опита да стане придворен доставчик на огледала за Тръмп – ще се види с пари. С много пари … 

Още един път в заключение:

Проблемът не е само в нарушаването на международното право. Проблемът е, че Тръмп свежда всичко само до „сделки“ и до силови действия. Неговата представа за „Реалполитиката“ е съвсем опростена и „изчистена“… Голямото безпокойство е, че воден от формулата „America first“, той може утре да взриви НАТО отвътре, започвайки някакви действия срещу не дай си Боже Дания или също толкова не дай си Боже - Канада. Това не са фантазии - за тези неща е дадена заявка, а както е казал говорителят на Путин за специални нужди – бившият президент Дмитрий Медведев, популярен в социалните мрежи като „алкохоликът Димон“: „Тръмп е последователен“. Толкова последователен, че не прави разлика между авторитаристи, агресори и демократични държави.

Към текста са приложени следните карти:

Карта на военните действия по време на Първата война в Залива.

Карта на окупационните зони в Ирак – две американски, полска и британска, след края на Втората война в Залива.

Карта на военните действия през лятото на 1945 година, след като СССР напада японските войски в Манджурия.

Карта на гражданската война в Либия, по време на така наречената „Арабска пролет“, която довежда до свалянето на Кадафи и убийството му.