Увод на книгата „Живот с отрязани криле“ от Емилия Маркова

В ръцете си държите книгата на Емилия Маркова, посветена на нейния баща – Борис Марков Янев. (Маркова, Емилия, Живот с отрязани криле, С., 2022 г., 140 стр., ISBN 978-619-90860-2-5, https://blacksea-caspia.eu/bg/library/zhivot-s-otryazani-krile) Колкото и несъвършена да е българската демокрация и колкото да сме нихилистично настроени към свободата от която се ползваме днес, не може да се отрече, че свободата на изразяване и възможността да кажеш нещо на публиката са (все още) сред възможностите, които са ни солидно гарантирани от закона и обществената практика.

Мнозина се отнасят леко пренебрежително към „самиздатските“ книги в наше време. Някои даже съжаляват, че днес всеки може да публикува каквото си поиска и така се генерирал „сив поток“. Книгата на Емилия Маркова в никакъв случай не може да бъде отнесена към никакъв поток със съмнителен цвят – нито сив, нито някакъв друг. Тя принадлежи единствено към потока на стойностните неща, които хвърлят светлина върху тъмните подземия на миналото, в които твърде много хора не искат да надзъртаме, дори и повече от 30 години след разпадането на тоталитарния режим.

От една страна, Емилия Маркова е много школуван автор, макар и в други области, а не точно на най-новата ни история. Десетилетия на ред, хората, които се занимаваме освен всичко друго и с индустриалните отношения в България, следяхме постоянно нейните анализи на колективното договаряне в страната, особено тези на отрасловото и браншовото колективно договаряне.

Емилия Маркова е школуван изследовател с много тънко чувство към детайла и към нюансите на човешкото поведение – и масовото и индивидуалното. Тя пише леко и разбираемо, без гръмкоречия и натруфеност. Фактът, че е написала книга за баща си, съвсем не се дължи единствено на признателността й като дъщеря към човека, който и е дал живот и се е грижил за нея.

Книгата е посветена на първо място на тези, животът на които е съсипан от тоталитарната власт, защото са имали дързостта да й се опълчат съвсем млади. Влизайки почти от момента на навършване на пълнолетие в списъците на „враговете“, те са си „гарантирали“ постоянната „грижа“, надзор и „профилактика“ от страна на Държавна сигурност през целия си живот.

Също така, книгата е посветена на тези хора, понесли издевателствата на режима, без да могат да бъдат причислени към категорията на „класовия враг“. Към момента на арестуването му Борис Марков Янев определено принадлежи към „класата хегемон“. Той е електрошлосер в мини Перник, където работи за да отбие военната си служба.

Без да е напълно „табуиран“, фактът че сред „работническата класа“ е имало толкова много врагове на „народната власт“ не беше афиширан особено. Книгата на Емилия Маркова идва да напомни, че тоталитарният комунистически режим води изтребителна класова война не само с „врага отдясно“. Държавна сигурност, като инструмент на властта и машина за репресии, не прави никакви компромиси и с „опонентите отляво“, независимо от класовия им произход.

А в този случай, „опонентът от ляво“ не е просто недоволен от властта младеж, а идеен анархист. Много малко се знае в днешно време за съпротивата на анархистите срещу тоталитарния режим. Широката публика може максимум да си спомни индивидуалния акт на Георги Константинов, взривил паметника на Сталин в Борисовата градина, наричана по онова време „Парк на свободата“. За това си действие, той получава смъртна присъда и оцелява единствено защото „Бащата на народите“ успява да си отиде от този свят навреме през 1953 година, когато се развиват тези събития.

Впрочем, актът на протест срещу тиранията, извършен от Георги Константинов, беше оценен след 10-ти ноември не от някакви каещи се комунисти, а най-вече от социалдемократите и от десните демократи. Д-р Петър Дертлиев допринесе много за популяризирането на бунтовното действие на Георги Константинов, а СДС го предложи през 2007 година за член на комисията по досиетата. Тогава това предизвика фурор и всякакви словоблудства в печата и в интернет, но на 26 март 2007 година, последва още едно задочно признание за дейността му – кандидатурата му беше официално отхвърлена с аргумента, че в архивите на Национална служба „Сигурност“ се съхранявали 25 тома данни за неговата „терористична дейност“. Тук е мястото да отбележим, че Георги Константинов е автор на книга със заглавие „С думи вместо с куршуми“.

Със съжаление трябва да отбележим, че случаят с Георги Константинов е един от малкото примери, когато публиката у нас има някаква що-годе реалистична представа за образа на един анархист. В повечето случаи, нагласите на обществото към това всъщност мощно глобално движение са на границата на анекдота и на карикатурата.

Представата на огромното мнозинство от хората в България за Нестор Махно – анархист, пълководец, противник и на бели и на червени по време на Гражданската война в Русия е на нивото на анекдотите за Чапаев и Петка.

За идеите, мястото и ролята на анархистите в Испанската гражданска война, каквато и да е нашата оценка за тях, на практика не се знае абсолютно нищо. Хората живеят с пропагандните клишета, че за Републиката в Испания са се били само комунистите и хайде – още някакви там неидентифицирани „антифашисти“ и интербригадисти. За анархистите и за социалистите е по-добре да не става дума много - много.

За Бакунин, най-добрите ученици, завършили преди 10 ноември 1989 година, знаят че бил „идейно разгромен“ от Маркс, макар че на времето си – приживе на двамата, впечатлението на хората ще да е било обратното.

За княз Кропоткин уви, знаят само хората, които са чели „Златния телец“ и си спомнят, че освен „децата на лейтенант Шмидт“ по широката съветска страна бродеха и някакви потомци на княза. Иначе казано, и тази огромна фигура в анархисткото движение е закодирана в масовото съзнание на нивото на анекдота.

Авторът на този предговор определено не е анархист и съвсем не смята всички крила и пера на това многообразно движение все за достойни хора, идеалисти и ангели небесни. И там, както във всяко световно идейно движение има всякакви, още повече, че самият характер на анархисткото движение и неговото крайно свободомислие позволяват и съвършено отрицателни герои да се закичат с неговото черно (или червено-черно) знаме.

Но с пълно убеждение трябва да се каже, че непознаването на анархизма, на неговите идеи и практики (добри и лоши) е огромен пропуск за всеки, който претендира да има някаква култура в областта на политиката и общественото развитие. В огромна степен това се отнася както за постоянно развиващата се визия на анархистите за бъдещето, така и за историческото минало на движението. И когато говорим за историческото минало, това в особена степен се отнася за борбата на анархистите и анархо-синдикалистите с тоталитарния комунизъм.

Задачата на този предговор не е да преразказва книгата – тя е достатъчно увлекателна, информативна и изчистена от излишества и просто трябва да бъде прочетена. Тук по-скоро си заслужава да се поразмишлява над все още неразкопаните пластове на насажданите с десетилетия заблуди и клишета.

Стана вече дума за факта, че комунистическата  власт и нейната маша - Държавна сигурност, не изпитват никакви скрупули, когато трябва да воюват срещу свои противници и опоненти, принадлежащи към „класата хегемон“. Съпротивата срещу комунистическата власт в България идва не само от бившите елити, от интелигенцията която усеща накъде я водят „героят от Лайпциг“ и неговата шайка и от селяните които не желаят да бъдат колективизирани „доброзорно“. Съпротивата идва от всички слоеве на населението, най-вече от „производящите слоеве“, както ги нарича в началото на двадесетия век Янко Сакъзов. За ужас на идеологическите бонзи на комунистическата партия, сред работниците има твърде много противници на режима. Революционната класа се обявява срещу своя „авангард“.

За комунистите става ясно, че нещата не са такива, каквито им се иска още през 1946 година. На изборите за Велико народно събрание, същото онова което впоследствие ще гласува „Димитровската конституция“, Георги Димитров загубва изборите в така наречения „Трети борчески район“ – бъдещият „Димитровски район“, иначе казано Ючбунар, Разсадника и Коньовица, където е и родната му къща. Загубва от лидера на социалдемократите - Кръстю Пастухов, който изобщо не участва в предизборната кампания, защото междувременно е арестуван заради две статии, насочени против политизацията на армията. Изборът на Кръстю Пастухов е касиран, защото дни преди изборите излиза окончателното решение на Върховния касационен съд, с което той е осъден на пет години затвор – затвор от който няма да излезе жив. Въпреки това, гражданите в най-работническия район на София гласуват за него срещу бившия Генерален секретар на Коминтерна.

Комунистите и „службистите“ си правят съответните изводи и върху главите на опониращите работници, се стоварват същите ужаси, както върху всички опозиционни елементи. Така и на работника – анархист Борис Марков Янев му се налага да изпие горчивата чаша на репресиите на Държавна сигурност в пълен обем. Той трябва да понесе всички насилия и издевателства, които съпровождат разследването и „изобличаването“ на опозиционната дейност на неразумните български граждани, които не са проумели, че комунистите са безкомпромисни и не си поплюват.

За всичко това е най-добре да се прочете внимателно прецизният и изчерпателен текст на книгата, макар че добре знаем, какво ще ни кажат в отговор апологетите на комунистическия режим, които в момента отново се чувстват в душевен, а защо не и в политически подем.

Подобно на депутатите във Великото народно събрание  – политически затворници по времето на комунизма и бащата на Емилия Маркова - Борис Марков Янев, не иска „реванш“, не иска отмъщение, не е озлобен. На времето, лидерите на земеделците и на социалдемократите във Великото народно събрание бяха обвинявани, че „са се продали на комунистите“ и затова не изпадат в истерия, докато държат речи. Вместо тях, изпадаха в истерия по площадите и навсякъде където можеше, ноторни доносници на Държавна сигурност, като бъдещия конституционен съдия Георги Евдокиев Марков и други подобни подставени лица в българския политически живот.

Жертвите на тоталитарния режим, гледаха по много по-различен начин на нещата. Всъщност, те бяха прозрели азбучната истина, че насилието ражда насилие и човек трябва много да внимава, когато призовава към възмездие.

В книгата се прави един интересен паралел с Нелсън Мандела и неговото отношение към тъмничаря, който бил издевателствал над него. Мандела го кани на масата си, за да обядват заедно. Ръцете на тъмничаря треперят, защото смята, че скоро върху него ще се стовари гневът на бившия затворник – сега вече президент на Южна Африка. Това обаче не става – Нелсън Мандела работи за помирението, а не за възмездието.

Разбира се, Мандела изхожда не само от етични съображения. Той е президент на една на практика наново учредена държава, в която има двуцифрено число официални езици и достатъчно противоречия, за да се разпалват и враждите от миналото. Президент е на държава, която претендира да бъде лидер в Африка, а в по-далечно бъдеще и в света. Дори и етиката на Мандела да не беше толкова силна, политическият прагматизъм би му подсказвал да контролира чувствата си, колкото и да са силни.

В нашия случай не е така. Пострадалите от репресиите и терора на тоталитарния режим не се ръководеха от никакви съображения за издигане на България във велика сила. Те просто смятаха, че така трябва да бъде – че не бива да се завихря спиралата на отмъщението, която винаги води до ескалация на насилието. Само по себе си, това беше правилно. Би могло даже да се каже, че помирителният стил в българската политика постигна повече, отколкото трябваше. Защото отговорът на великодушието и на отказа от възмездие трябваше да бъде просто най-обикновен срам. Срам от участието в репресии и ексцеси, срам от подкрепата за една човекоядска идеология.

Вместо това, виждаме как днес последователите на комунистическия тоталитаризъм буквално са „зинали“ и се превъзнасят сами себе си като истина от последна инстанция и благодетели на нацията. Техният поглед е вперен на североизток, от където очакват да долетят новите „червени ескадрони“, които да ни освободят от „европейщината“, от „атлантизма“ и да ни върнат в „правия път“. Само дето от книгата разбираме, че в определен момент Държавна сигурност е инкриминирала дори и произведенията на автора на „Червените ескадрони“ – Христо Смирненски.

На времето, в предговора на втория том на първите следдеветосептемврийски „събрани съчинения“ на Смирненски се задаваше полуриторичният въпрос: „какво ли щеше да стане, ако Смирненски беше доживял деветоюнския режим?“. Днес е още по-интересен въпросът, какво щеше да стане ако Смирненски беше доживял деветосептемврийския режим?

Впрочем, както разбираме от книгата, един от нейните герои се запознава с прелестите на разпитите в Държавна сигурност, точно защото е разпространявал един „Ботев лист“ за 2 юни.

И тук стигаме до темата за абсолютната нетърпимост на тоталитарната власт и на нейната маша – Държавна сигурност към всичко различно от тяхната догма, наричана за благозвучие „комунистическа идеология“. Главният герой на книгата и неговите съмишленици не са „недоубити буржоазни елементи“. Те не принадлежат към предишния елит на българската държава. Те са анархисти, наричани и анархо-комунсти.

Оказва се, че анархистите, дори и да са анархо-комунисти са враг, който се таксува наравно с „буржоазните елементи“. С тях се процедира по същия начин, по който се процедира и с „мръсните опозиционери“, получили огромен брой бели бюлетини на изборите за Велико народно събрание през 1946 година. Впрочем, самите анархисти са се позиционирали като опозиция, макар че са гласували на изборите с лозунги, вместо да подадат редовни бюлетини. Това е повече от достатъчно те да бъдат наредени в списъка на „злостните врагове“ и да се вземат съответните политически, организационни и оперативни мерки.

Всъщност, дошлите на власт комунисти са добре инструктирани, че анархистите са врагове още от времето на Испанската гражданска война, когато агентурата на НКВД превръща Барселона в бойно поле, за да „разчисти“ членовете на анархистката федерация и на една от испанските комунистически партии, набедена в близост с Троцки. Горките набедени „троцкисти“, (става дума за Работническата партия за марксистко обединение - Partido Obrero de Unificación Marxista, POUM), изобщо не били свързани с него – нито идейно, още по-малко организационно, но за сметка на това им се e паднала палмата на първенството да бъдат преследвани като най-зловредни врагове. Веднага след тях идват анархистите, след тях социалистите. За франкистите даже не става дума в такива моменти.

Твърдят, че след приключването на Гражданската война, Франко наредил да се извърши повторно освещаване на целия град Барселона, за да се изчистят от там демоните на левичарството и републиканизма, но неговите екзорсисти може би е трябвало да се съсредоточат върху нечистата сила, донесена от съветското военно разузнаване.

И понеже стана дума за Испания и за католическия екзорсизъм на Франко, човек някак си естествено се сеща и за Светата Инквизиция. Да се върнем в България през 1949 година, недалече от католическото село Белене, където предстои откриването на „работническо трудово-възпитателно общежитие“. Общото между Инквизицията и лагера в Белене не е изповеданието на местното население, а принципът на който се базира така нареченото „инквизиционно право“. При съвременното наказателно право e в сила така наречената „презумпция за невинност“. За разлика от него, при някогашното „инквизиционно право“, от разследвания се иска той да докаже невинността си. Иначе казано, там има „презумпция за виновност“.

Точно в „презумпцията за виновност“ се състои  философията на създадените „трудово-възпитателни общежития“, сред които Белене отдавна е станало нарицателно. „Въдворяването“ в тези „общежития“ не изисква съдебно решение. То е „превантивно“. Иначе казано – изпращат те на остров Персин, за да не „съгрешиш“, защото си „нестабилен елемент“, защото пораждаш съмнения у народната милиция или у ДС. Просто се прилага принципът от инквизиционното наказателно право.

Има някаква огромна несправедливост към Инквизицията в исторически план. Каквито и да са греховете й, исторически доказано е, че е било много по-добре да бъдеш разследван за магьосничество или вещерство от Инквизицията, отколкото от местното свещеничество на ниско ниво. Огромната разлика в броя на осъдените и екзекутирани магьосници в двата случая говори ясно, че Инквизицията е оправдавала в пъти повече набедени за вещици и магьосници в сравнение с усърдните „демонолози“ на по-ниско равнище. Затова, когато наричаме „инквизиции“ откровено гнусните деяния на тоталитарните репресивни органи, трябва да имаме едно на ум, че може би обиждаме някогашните инквизитори.

Милиционерите и дейците на ДС са несравнимо по-садистични в дейността си и отсяването на „праведните“ от „грешните“ е последната им грижа. Нашите „органи“ са разбира се имитатори. Те са обучавани и насърчавани да действат в духа на съветските си „големи братя“. Но това не им пречи да проявяват и оригиналност и изобретателност.

От друга страна, действията на българските „службисти“ и милиционери са на по-примитивно равнище от съветските им колеги. Тяхната дейност е в някакъв смисъл на нивото на първоначалната ЧК. Те работят с огромна злоба и насилие, но са далече от „индустриалния“ подход на съветските репресивни органи.

В СССР се преследват количествени показатели – нещо, което се вижда най-контрастно по време на така наречените „сталинови чистки“ – вторият етап на гражданската война в Съветския съюз, когато селячеството трябва да бъде „ликвидирано като класа“. Там чистките са част от огромен проект, целящ да осъществи една социална утопия и в частност да осигури безплатна робска работна ръка за проекти, в които никой не би участвал доброволно. Да си спомним думите на Висоцки:

„Открыли самый дальный уголок,

В котором не заманят и наградой“

В СССР по губернии и области се спуска план за броя на враговете, вредителите и саботьорите, които трябва да бъдат изобличени, осъдени и изпратени да подсилят армията на трудещите се без заплащане по течението на Колима или някъде другаде в „мъртвите сибирски полета“.

В България нещата не са толкова планови. Тук над процеса на „превенция“ царува преди всичко човешката злоба, както и в значителна степен – лична омраза и ненавист. Разбира се, няма съществена разлика, дали на десет години затвор ще те осъди неприсъствено съветска „тричленка“ или органите на МВР и в частност на ДС ще вземат „превантивни мерки“ и ще те изпратят, ако си послужим с думите от Библията, взети на заем от Ботев – „на място злачно, на място покойно“. Но въпреки това, колкото и „антисъдебна“ да е съветската тричленка, тя поне е отделила петнадесет минути за да оформи неприсъствено тезата за вината на осъдения. Нашата система залага на „превенцията“ и пълни ТВУ-тата с размах. 

В СССР „човешкият материал“ не се жали – той се хвърля безскрупулно и безкомпромисно в работа, чиито условия и темпове са самоубийствени. Човекоядството е налице, макар и обосновано и оправдано с петилетки, планове, темпове на растеж, Магнитогорски и Кузбаси.

В България, нечовешките условия се създават и на най-благоприятните от климатична и всякаква друга гледна точка места. Нито Белене, нито Ловеч са оттатък Северния полярен кръг. Тук не става дума, утопията да побеждава природата с цената на живота на милиони човешки същества, повечето от които напълно невинни са изпратени в месомелачката на „съветската модернизация“.

В България, лагерите далече не са толкова производителна сила, колкото инструмент на репресията. Работата на много от лагерните обекти и дори в прословутото бригадирско движение е в огромна степен безсмислена. Вагонетките в рудник Куциян са важни, защото премазват хора, а не защото с тях се извозват изкопаните въглища. Една по-добра организация на труда или механизирането на работата на свободни хора със сигурност би донесла много по-висока производителност.

Железопътната линия „Перник - Волуяк“ със сигурност щеше да бъде изпълнена много по-качествено от спокойно работещи професионални железопътни строители, вместо от „ентусиазираните“ младежки бригади. Вероятно щеше да бъде и двупосочна…

Лагерът в Белене е машина за смърт. Неслучайно Емилия Маркова го нарича „предизвикателство към човешкия разум“. Всъщност, той представлява абсолютно хладнокръвно управляван инструмент за терор. Дали това, което го е създало и управлявало е разум или нещо друго, което тепърва ще трябва да дефинираме е много трудно да се каже. Можем дълго да размишляваме, дали демоничното съзнание на „архитектите“ на лагерната система е съотносимо с разума или това е нещо качествено различно от него.

Така или иначе, ако си спомним тезата на Хана Аренд за „баналността на злото“, по времето когато Борис Марков Янев е „профилактиран“ и вразумяван, българското зло е в значителна степен по-малко банално от нацисткото или от съветското зло. Българските „службисти“ също са посредствени хора, както описания в детайли от Хана Аренд нацист Айхман, но те ще станат „банални чиновници“ доста по-късно – чак през 70-те години на двадесетия век. До тогава, въпреки ширещия се примитивизъм в милицията и в ДС, това са хора, които влагат емоция в работата си. Хора, които реално мразят обектите на своята работа.

Хана Аренд е ужасена от констатацията си, че Айхман не мрази евреите и отношението и подходът им към тях е едновременно чудовищен и бюрократичен. Ако й се беше отдала възможност, специално да се занимава с лагерния епос на СССР, тя вероятно щеше да констатира, че и там с течение на времето, класовата ненавист на пазачите и най-вече на техните ръководители към „зековете“ ще се замести с бюрократичен и дори „стопански“ подход, независимо, че потокът от жертви няма да секне. Но в България, поне до момента в който по решение на Политбюро е закрит лагерът в Ловеч, останал в историята с горчиво – ироничното си прозвище „Слънчев бряг“, „баналността на злото“ ще почака.

Ако разгледаме същия този лагер, ще видим, че въдворените в него без съд и присъда затворници са работили в каменна кариера, но никой не се е интересувал от самата „продукция“ на лагера. Непосилната норма е била средство за изтощаване и физическо унищожаване на лагерниците, а не е била продиктувана от необходимостта България да извърши „модернизационен скок“. Така де, лагерниците са къртели камъни, а не са произвеждали чугун и стомана.

Твърденията, че тоталитарният режим в България е бил „по-мек“ в сравнение с този в СССР не отговарят на истината. България отстъпва на СССР по абсолютните размери на числата илюстриращи репресиите. Иначе, у нас действа машина за репресии, чиито елементи не са само идеологически, а по всичко личи и емоционално мотивирани. Българската репресивна машина ще стигне бавно докато „злото стане банално“.

Затова е много странно, когато слушаме „обоснованите критики“ на включването на „картата с черепите“ в рамките на предизборната кампания на СДС през 1990 година. Хората били отблъснати, хората били отвратени, те искали ведри послания, а не да бъдат плашени. Тази теза би могла да бъде вярна, само ако приемем, че по това време широки слоеве от населението са чувствали някаква вътрешна вина, заради дългогодишното вилнеене на репресивната машина у нас. Възможно ли е някои хора да са изпитвали вина за това, че не са били репресирани? Или за това, че не са протестирали, че не са оказали съпротива? Отговор на този въпрос за сега няма и едва ли ще бъде получен.

Така или иначе, пред нас е една книга, която трябва да бъде прочетена. Тя не претендира да е научен труд, но има научно значение. Не претендира да е художествено произведение, но има художествена стойност. Може би трябва да я отнесем към публицистиката, но ако решим да я класифицираме така, то ще трябва да я поставим доста над днешната куца и куха „публицистична продукция“ на редица автори, на които би трябвало да плащаме за да не пишат.

Всъщност, това е правдива книга за човешкото страдание. Книга в която не са спестени нито чувствата, нито фактите, нито оценките. Просто книга, която трябва да се прочете.