На 05 януари 1990 година става ясно, че БСДП не само съществува и е активен участник в бурно протичащите политически процеси в страната, но и разполага с много голям човешки и интелектуален потенциал. Последното е удостоверено по безспорен начин от стенограмата на конференцията, фрагменти от която изпълват първия брой на възстановения орган на БРСДП (о) – вестник „Свободен народ“, излязъл на 01 февруари 1990 година. Ако някой съвременен любител на политическите дебати, който си причинява страданието да слуша изявленията на днешните политически деятели, прочете първия брой на „Свободен народ“ ще преживее културен шок. Той най-вероятно не би повярвал, че в зората на демократичните промени, хората са се изразявали по такъв изискан начин и че са говорели до такава степен по същество. Първата конференция на БСДП е един триумф на истинското „политическо говорене“ и много важно предмостие на последвалото политическо действие.
Снимки: Държавен архив
На 05 януари 2025 година се навършиха 35 години от провеждането на Първата национална конференция на Българската социалдемократическа партия (БСДП), по-известна като „Конференцията в зала България“. Макар че няколко месеца по-късно ще бъде проведен 38-ят конгрес на БСДП, официално обявен като „възстановителен“, Конференцията в зала „България“ има всички основания да претендира, че точно на нея се пада подобна квалификация.
Първата национална конференция на БСДП беше проведена, приблизително един месец и десет дни, след официалното оповестяване на възстановяването на партията с прочутото писмо до председателя на тогавашния Държавен съвет на НРБ - Петър Младенов, съставено от седмината възстановители на БСДП: Д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Виолина Лулчева, инж. Александър Константинов, Руен Крумов Боналов и Михаил Петков и подписано от първите трима. (Интересен факт е, че оповестеното Обръщение към българския народ, с дата 28 ноември 1989 година е подписано само от инж. Груди Панчев – тогавашен организационен и бъдещ главен секретар на БСДП).
Дори само броят на хората участвали в провеждането й е феноменален – от седем души на 26 ноември 1989 година до 05 януари 1990 година, БСДП се разраства до такива размели, че зала „България“ буквално се пръска по шевовете си по време на социалдемократическата конференция.
На 05 януари 1990 година става ясно, че БСДП не само съществува и е активен участник в бурно протичащите политически процеси в страната, но и разполага с много голям човешки и интелектуален потенциал. Последното е удостоверено по безспорен начин от стенограмата на конференцията, фрагменти от която изпълват първия брой на възстановения орган на БРСДП (о) – вестник „Свободен народ“, излязъл на 01 февруари 1990 година. Ако някой съвременен любител на политическите дебати, който си причинява страданието да слуша изявленията на днешните политически деятели, прочете първия брой на „Свободен народ“ ще преживее културен шок. Той най-вероятно не би повярвал, че в зората на демократичните промени, хората са се изразявали по такъв изискан начин и че са говорели до такава степен по същество. Първата конференция на БСДП е един триумф на истинското „политическо говорене“ и много важно предмостие на последвалото политическо действие.
Междувременно, БРСДП (о) беше участвала в учредяването на Съюза на демократичните сили (СДС) на 07 декември 1989 година, което пък ясно говори за тежестта й и авторитета и в опозиционните среди. Без да влизаме в подробности, трябва да отбележим, че първите дейци на демократичната опозиция идващи от средите на така наречените „неформални организации“ – д-р Желю Желев, д-р Петър Берон, Петко Симеонов, Александър Каракачанов, Румен Воденичаров и присно и присно, съвсем не бяха хора без самочувствие. Напротив, в някои отношения те бяха и доста арогантни. Достатъчно е да си спомним как Илия Минев не беше допуснат да говори на първия демократичен митинг на площада пред катедралния храм в София… Така че, участието на БРСДП (о) в учредяването на СДС категорично отразява и тежестта на партията в този исторически момент.
Един от най-важните символни резултати от Първата конференция на БСДП е възстановяването на първото историческо име на партията. До този момент, социалдемократите действат под името Българска работническа социалдемократическа партия (обединена) или БРСДП (о). Това е името под което партията се бори срещу настъплението на комунистическия тоталитаризъм в периода 1944 – 1948 година. Под него тя участва и на историческите избори за Велико народно събрание, състояли се на 27 октомври 1946 година, на които Обединената опозиция в която социалдемократите участват заедно с БЗНС с главен секретар Никола Петков и значителен брой независими интелектуалци, печели над един милион гласа и хвърля в ярост машите на Сталин у нас. (Във Великото народно събрание през 1946 година от БРСДП (о) влизат Коста Лулчев, Иван Копринков, Христо Пунев, Петър Анастасов, Крум Славов, Петър Братков, Петко Търпанов, Георги Петков и д-р Петър Дертлиев).
Само че, първата социалдемократическа формация у нас, създадена на връх Бузлуджа на 20 юли 1891 година, Илинден по стар стил (2-ри август по нов стил) е учредена под името Българска социалдемократическа партия – БСДП. Многозначителен факт е, че от учредителите на БСДП само двамина (Димитър Благоев и Никола Габровски ще „хвърлят мръсната риза на социалдемокрацията“ според искането на Ленин и ще учредят БКП през 1919 година. В този смисъл, на конференцията в зала „България“, социалдемократите се „върнаха към изворите“ и се отказаха от класовите „конотации“ в името на партията си, назовавайки се БСДП.
Възкръсването и бързия растеж на БСДП през 1989 – 1990 година, несъмнено стъпваше на „два кита“ – две преимущества които никоя друга политическа партия не е притежавала в комплект.
От една страна, БСДП имаше в историята си не просто сто години политическа дейност, която далеч не е била безопасна за членовете й, но най-вече беше един от символите на съпротивата срещу налагането на комунистическия тоталитаризъм и сталинизма в България. Освен яркото си участие като опозиция във Великото народно събрание (07 ноември 1946 – 21 октомври 1949 г.), БСДП има своята истинска галерия от мъченици, от която по-долу ще бъдат отбелязани САМО три случая, които блестящо илюстрират човекоядското отношение на комунистическата власт спрямо опозиционните социалдемократи.
Кръстьо Пастухов е убит на 25 август 1949 година в Сливенския затвор от „камерник“ - криминален затворник изпълняващ указанията на властите. Мненията за възложителя на убийството са разделени – според едни заповедта за удушаването на Кръстьо Пастухов е дадена от министъра на вътрешните работи Антон Югов. Според Стефан Богданов - високопоставен офицер от Държавна сигурност, заповедта е на Георги Димитров – лично. Най-вероятно би трябвало да повярваме на офицера от ДС, защото Георги димитров освен всичко друго е изпитвал и лична ненавист към Кръстьо Пастухов, в това число и заради унизителното изборно поражение нанесено му от Крюстьо Пастухов и от д-р Атанас Москов през 1946 година, насред „Трети борчески“ район на София, който по-късно ще бъде прекръстен на „Димитровски“.
Още по-драстичен е случаят с Людмила Славова, която през 1946 година е издигната от Обединената опозиция като кандидат за депутат в Нова Загора. Тя печели изборите, но в изборния ден (27 октомври 1946 г.) е нападната от комунистическа шайка, изнасилена е и е пребита почти до смърт. Счупени са ръцете й, един крак, по тялото й има следи от изгаряния. По чудо остава жива, но избирането и за депутат във ВНС е касирано.
Дори и след тези премеждия, тя остава политически активна, пише статии срещу отечественофронтовския сталинистски режим в опозиционните вестници. Управляващите й се „отплащат“, като през 1947 година я интернират в зловещия концлагер в Ножарево.
През есента на 1948 година, срещу Людмила Славова е започнато ново следствие. Тя е отведена в София, където е подложена на жестоки изтезания от следователите на ДС. В крайна сметка, буквално е сварена жива и умира от изгарянията на 16 октомври 1948 година в болницата на Централния софийски затвор.
Главният редактор на вестник „Свободен народ“ - Цвети Иванов прекарва последните четири години от живота си в Софийския централен затвор (1946 – 1948) и в концлагерите „Богданов дол“ и „Белене“ (1949 – 1950). Един от големите интелектуалци сред социалдемократите у нас, той е изпратен първоначално в затвора, а след това в два концлагера един след друг, заради противопоставянето си на комунистическия режим от страниците на опозиционния печат.
Всъщност, той е арестуван на 28 юни 1946 година, заради публикуваната същия ден в „Свободен народ“ редакционна информация за процеса срещу Кръстьо Пастухов и посветената на същия процес статия „Присъдата“. Цвети Иванов поема отговорността за информацията и за статията, за да не бъдат подведени под отговорност директора на вестника - Коста Лулчев и действителният автор на статията – д-р Атанас Москов Той е осъден съгласно „Наредбата закон за защита на народната власт“. Обвинението е, че „писмено разгласил клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към правосъдната власт и нейните органи“.
Цвети Иванов изтърпява присъдата си до 24 февруари 1947 година. Когато излиза на свобода, здравословното му състояние е много тежко. Това изобщо не попречва на властите да го арестуват отново на 1 юли 1948 година. До 16 ноември 1948 година, той е следствен по предстоящия процес срещу Коста Лулчев и останалите народни представители от Социалдемократическата партия, с който „народната власт“ слага на практика физически край на легалната опозиция в България. По време на следствието върху него е приложена цялата „научна практика“ на сталинския НКВД-ейски модел на разследване - психически тормоз, едномесечна изолация в карцер и „конвейерни“ 15-часови разпити.
Цвети Иванов е арестуван за трети път на 5 юли 1949 година. Този път причината за ареста е развихрилата се кампания за масови „профилактични“ арести, започнала след смъртта на Георги Димитров. На 8 юли той е „въдворен“ в прочутия концлагер „Богданов дол“. Там той е изпращан в карцера и е бит с крайна жестокост. През март 1950 година, Цвети Иванов е преместен в ТВО „Белене“, където загива по нелеп начин. Убожда се на пирон и тъй като не е изпратен навреме в болница за да бъде ваксиниран, умира от тетанус. (За гибелта на Цвети Иванов и за неговите писма от затвора и от концлагерите си заслужава да прочетете забележителната статия на доц. д-р Лилия Топузова е историк, изследовател в Университета на Торонто и Борислав Скочев - автор на книгата „Концлагерът Белене. 1949–1987. Островът, който уби свободния човек“, Сиела, 2017 г., озаглавена: „Не мога без свободата, без човещината“, 22.07.2020 г., в Kultura.bg . Пак тук е мястото да се отбележи особеният принос за запазването на паметта за ролята на хора като Цвети Иванов, Коста Лулчев, Петър Горянски, Христо Пунев, в политическите и интелектуални дебати в периода 1946 – 1948 година на проф. Пламен Дойнов, като съставител на редица сборници, запазили словото не такива хора, публикувани в рамките на поредицата „Неиздадените“ на издателство „Кралица Маб“).
Безмислено е да се размишлява спрямо дейците на коя от партиите в опозицията, е по-жестока „Народната власт“. Прави впечатлени обаче изключителната ненавист, истинската злост на комунистическите джелати спрямо социалдемократите. Тук няма да описваме затворническите саги на д-р Атанас Москов, на Коста Лулчев, на д-р Петър Дертлиев, на инж. Груди Панчев и на още много други. Само ще отбележа многозначителния факт, че социалдемократите в България са изучавани в Първи факултет на Школата на Държавна сигурност в Симеоново, като „вътрешна контрареволюционна организация“ до 10 ноември 1989 година. Следенето на дейците на БРСДП (о) не е спирало никога, те са постоянно наблюдавани и „държани на отчет“.
Информацията на този факт, дължа на служител на ДС, който е предсрочно пенсиониран и трудоустроен, след като претърпява „трудова злополука“ (ударен по главата с приклад на ловна карабина) по време на акцията за преименуване на българите мюсюлмани – помаците, през 1971 година. От него знам за съществуването на дисциплина посветена на „вътрешните антидържавни и контрареволюционни организации“ у нас.
За съжаление, въпреки че положих известни усилия, до момента не съм открил учебни пособия по тази дисциплина. Вън от всякакво съмнение е, че ако е имало такива то те са били най-малко за „служебно ползване“, а е напълно възможно и обучаваните в Първи факултет да са учели по записки от лекциите, които също са били държани в секретната секция на въпросното учебно заведение.
Вторият фактор за първоначалния полет на БСДП беше фактът, че дори в тогавашните времена, в които информацията във всички възможни средства за масова информация се филтрираше от „органите“ с педантичност стигаща до параноя, хората в страната знаеха за социалдемократическите партии в Западна Европа и за тяхната роля в създаването на „държавата на благоденствието“. Колкото и повърхностна или изкривена да беше тази информация, тя обективно съществуваше.
За положителното отношение към социалдемокрацията на тези слоеве от населението които недолюбваха „Народната власт“, спомагаше и … борбата на БКП с „идеологическата диверсия“. Известно е, че куче което не знае как да лае, само вкарва вълка в кошарата. Подобна е и друга поговорка – „умно куче в мъгла не лае“. В мъглата на идеологическите догми, с които трябваше да се обясни някак си защо нашето „развито социалистическо общество“ е дип по-добро от западния капитализъм, мнозина партийни другари написаха критични книги за социалдемокрацията. Някои от тях дори сколасаха да попътуват на Запад, където да изучат вражеската социалдемокрация „от извора“ и в „оригинал“. В някои случаи тези „научни“ командировки бяха заплащани не от кого да е, а от самите социалдемократически фондации като германската „Фридрих Еберт“.
По този начин примерно покойната вече г-жа Нора Ананиева, (тогава – сравнително млад учен, а в крайна сметка стигнала до професорско звание във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“ и до „доктор на науките“), беше успяла да изучи германската социалдемокрация от близо и да напише най-малко две книги с критика на идеите и практиката на любезните си домакини. Подобни книги се пускаха в обръщение без ограничения в допуска до тях и доста хора имаха възможността да видят очевидните противоречия между критиката на западната социалдемокрация и нейните постижения. Впрочем, след 10 ноември 1989 година, Нора Ананиева ни спести ужаса да се пребоядиса в социалдемократка. Тя остана на „лиловската“ позиция за „модерната лява партия“. За сметка на това, точно тя нанесе един от най-отровните удари на д-р Петър Дертлиев, обявявайки от парламентарната трибуна, че й се иска да го разцелува заради подписването на актуалната Конституция на Република България.
(Задължително е проф. Нора Ананиева да бъде цитирана: Ананиева, Нора, Съвременната социалдемокрация, Поредица „Международна политика“, Кн. 2, Партиздат, С., 1975 г.; Ананиева Нора, Социализъм „отвъд хоризонта“ (Политическа теория и практика на съвременната социалдемокрация), Партиздат, С., 1977 г.)
Всъщност, идеологическата критика на комунистическите агитпропчици срещу социалдемократите, бяха вдигнали в значителна степен престижа на социалдемократите в очите на антикомунистически настроените хора, независимо какви бяха мотивите на последните да бъдат „анти“. Най-осведомените бяха успели дори да се доберат до оценката на Збигнев Бжежински за изключителната роля и принос на социалдемократическите партии за преодоляването на експанзията на съветския комунизъм, дадена в забележителна му книга „Големият провал“. Все пак, имаше хора които владееха английски добре, имаха определен достъп до литература и бяха достатъчно склонни да споделят пред проверени хора, с какво са се запознали …
В крайна сметка, към 10 ноември 1989 година, не без помощта на комунистическите агитпропчици, социалдемокрацията имаше в очите на значителна част от българите образа на нещо хубаво и антикомунистическо.
Това се оказа от изключително значение за стартовото ускорение на БСДП. По този начин, ако и други традиционни български политически партии, да бяха дали жертви и да бяха малтретирани достатъчно жестоко от комунистите, то БСДП имаше образа на член на политическо семейство, което участва в създаването на европейското благоденствие. Нещо повече – по редица причини, социалдемократическите партии бяха най-познати на широката публика в България и това даде своето много сериозно отражение върху първоначалния „полет“ на БСДП.
Разбира се, тук може да се влезе в безкрайна дискусия за причините за постепенното слизане на БСДП от политическата сцена. От тази тема не бива да се бяга и тя трябва да бъде коментирана – подробно и обективно, като никой не бива да пропуска и собствената си субективна роля в този процес. Противното би било равносилно на заравяне на глава в пясъка, макар че отдавна е доказано, че щраусите не вършат подобни неща и те са свойствени само за хората …
По-важно е обаче да се посочи, че въпреки всичко преживяно, БСДП продължава да бъде марка в политическия живот у нас. Каквито и грешки да са правени от всевъзможните ръководства на БСДП през изминалите 35 години, БСДП остава в съзнанието на хората без каквито и да са препратки към корупция и лично облагодетелстване. Това е напълно справедливо, защото доколкото БСДП е управлявала някога нещо в България, нейните дейци не са я „омаскарили“. Капиталът на БСДП, макар и в много по-голяма степен исторически, а не оперативно – политически, и днес кара доста хора да се стряскат и да предприемат доста неадекватни действия, когато чуят за участие на социалдемократите в някакъв вид избори.
Но това е тема за друг разговор.