Николай Ботев е един от експертите участвали в подготовката на доклада за състоянието на световното население. Той е работил в Икономическата Комисия на ООН за Европа и във Фонда на ООН за населението. До нахлуването нa Русия в Украйна е част от ”Digital Professors” на Висшата школа по икономика в Москва. Доктор (PhD) по демография от Пенсилванския Университет. Негови статии са публикувани в най-престижни научни списания в областта на демографията и социалните науки (Population and Development Review, American Sociological Review, и др.). През 2020 издателство „Springer“ публикува студията му “The Sexuality-Reproduction Nexus and the Three Demographic Transitions”.
Снимка: UNFPA
Фондът на ООН за населението (UNFPA) публикува на 19 Април годишния си доклад за състоянието на световното население (www.unfpa.org/swp2023). Докладът се появява само няколко месеца след като населението на света достигна 8 милиарда. Фактът, че осмият милиард се прибави за едва 11 години (между 2011 и 2022) възроди страховете за пренаселена планета, задъхваща се под непосилно демографско бреме (ще припомним, че по съществуващите оценки човечеството достига 1 милиард през 1804, 2 милиарда през 1927, след което за по-малко от век прибавя още 6 милиарда). В същото време, във все повече страни раждаемостта е безпрецедентно ниска (т. напр. в Южна Корея сумарният коефициент на плодовитост през 2022 е 0,78. Коефициент на плодовитост - броят деца, които една жена би родила хипотетично при повъзрастовата плодовитост за даден период. Понякога този показател се нарича тотален коефициент на плодовитост.), населението застарява и намалява, което поражда противоположното безпокойство – за обезлюдена планета, превърнала се в демографска пустиня.
В този контекст не е изненадващо, че дискурсът около населението все повече преекспонира страхове и паникьорство. Това се вижда от начина, по който световните медиите отразиха появата на 8 милиардния жител на планетата -- т. напр. Лондонският The Telegraph публикува статия под заглавие „Демографска бомба със закъснител е на път да преобрази нашия свят“. Политици все по-често използват демографска проблематика било то, за да оправдават собствените си грешки и неуспехи, или за да събират гласоподаватели зад популистки и националистически лозунги. На този фон докладът за състоянието на световното население е опит да се внесе яснота и баланс в дебатите по демографски въпроси, и призив да преосмислим начина по който възприемаме демографските промени.
Докладът показва, че страните могат да благоденстват независимо от това дали населението им расте или намалява. Припомнят се негативните последици на не-добре обмислени демографски мерки. Пример за това са политиката за едно дете в Китай, която бе опит с драконовски средства да се намали демографския растеж, и мерките за повишаване на раждаемостта в Румъния приети от режима на Чаушеску през 1966, в резултат на които десетки хиляди деца са изоставени и мизерстват, а стотици румънки губят живота си, поради драстично увеличената материнска смъртност. И в двата случая на хората е отнето правото да решават свободно кога и колко деца да имат. Тези примери правят особено важно напомнянето в доклада, че хората не са „репродуктивни единици“ предназначени да се размножават в съответствие политически или други цели, а че зад демографските процеси стоят основни човешки права, както и задължения на държавните и обществени институции да улесняват упражняването им.
Това не може да не предизвика размисли върху демографската ситуация в България. Нашата страна, подобно на други източноевропейски държави, има редица особености, които доскоро нямаха аналог в мирновременната демографска история. Една от най-важните е комбинация от нетна емиграция и отрицателен естествен прираст (т.е. превес на умиранията над ражданията). Това не само води до значително намаление на населението и задълбочава демографското стареене, но и създава порочен кръг, тъй като младите емигранти са потенциални родители и са във възрастта с най-ниска смъртност, което се отразява на интензивността на ражданията и умиранията, и прави естествения прираст още по негативен. В медиите често се спекулира, че сме страната с най-бързо намаляващото население в света (с алюзии като „демографски апокалипсис“, „демографски колапс“, „клинична демографска смърт“, и т.н.). Това не е съвсем точно, тъй като, страни като Латвия, Литва, Молдова, Босна и Херцеговина, и Грузия губят по-голяма част от населението си в сравнение с България.
Втора важна особеност са неблагоприятните тенденции в смъртността. На фона на трайно намаляващата смъртност и растяща продължителност на живота след Втората световна война, смъртността в редица източноевропейски страни (особено сред мъжете в трудоспособна възраст) се увеличава в края на 20-и и началото на 21-и век. Тази тенденция първо е забелязана в Унгария през 60-те години на 20-ти век, а след това и в повечето други страни от бившия съветски блок—напр. между 1985 и 2005 година средната продължителност на живота за мъжете в Русия намалява от 62,7 на 58,8 години, докато във Франция тя се увеличава от 71,2 на 76,7 години. (Тук и нататък в статията става въпрос за средната продължителност на живота при раждане (показателят може да се изчислява за всяка възраст—напр. средната продължителност на живота при доживелите до 65 години). За краткост няма да правя това уточнение всеки път когато споменавам показателя).
В България също се наблюдава нарастване на смъртността, но не толкова изразено, колкото в други страни от региона -- у нас средната продължителност на живота за мъжете достига 69 години в средата на 60-те години на миналия век, след което стагнира или слабо се понижава до 67 години през 1997, последвано от увеличение (през 2019 този показател е 71,6 години), и „срив“ в резултат от COVID пандемията (68,1 през 2021).
Това е отразено във Фигура 1, която показва, че през 1990 по средна продължителност на живота (за двата пола) България е изпреварвала 6 от бъдещите нови членки на Европейския съюз (само Чехия, Литва, Хърватия и Словения са били пред нас по този показател). Сега сме „на опашката“, при това изоставаме със смущаващи темпове—ако през 1990 новородено дете в Словения би живяло с около 2 и половина години по-дълго от дете родено в България (при тогавашните равнища на смъртност), то сега тази разлика е почти 10 години. Това е последица и от лошото управление на COVID-кризата у нас. COVID доведе до увеличаване на смъртността във всички нови членки на Европейския съюз, но в нито една от тях увеличението не е толкова голямо колкото в България—между 2019 и 2021 средната продължителност на живота за двата пола у нас спада от 75,1 на 71,4 години (т.е. с 3,7 години), докато в Словения този спад е от 81,6 на 80,9 (т.е. с 1,7 години). За сравнение, в повечето от останалите страни от Европейския съюз това снижение е под 1 година, а в Дания и Люксембург няма промяна. (Ние сме и с най-ниското равнище на COVID ваксинация в ЕС – към момента 29,9% от населението ни е напълно ваксинирано (т.е. 1 или 2 дози, според ваксината); в Словения този дял е 57%, а в Дания – 81,4%; Виж:https://who.maps.arcgis.com/apps/dashboards/ead3c6475654481ca51c248d52ab9c61).
Таблицата по-долу сравнява брутния вътрешен продукт (БВП) на човек от населението в България и другите нови членки на Европейския съюз. Картината е подобна на тази във Фиг. 1. Докато през 1995 ние сме били по средата по този показател, то през 2021 сме „на опашката“, при това, ако през 1995 г. Румъния е имала с 30 процента по-нисък БВП на човек от населението в сравнение с България, сега той е с около 30 процента по-висок (виж Фиг. 2); Литва е имала почти 25 процента по-нисък БВП на човек от нас през 1995, а сега той е с над 50 процента по-висок. (Тук използваме 1995 г. за база, тъй като това е първата година, за която Световната банка публикува данни за БВП на всичките бъдещи нови членки на Европейския съюз. За 1990 има данни само за 4 страни—България, Полша и Румъния (две страни с по-нисък БВП на човек от населението от България), и Чехия (която е имала по-висок показател).
Това говори, че кризата в България не е толкова демографска. Кризата е икономическа, социална, политическа и морално-ценностна, тя е криза на държавното управление, със сериозни демографски последствия. Всичко това рефлектира върху качеството на живота и здравето на нашите сънародници, и стои зад високата емиграция на млади хора.
На този фон, фактът че сумарният коефициент на плодовитост у нас е по-висок от средния за Европейския съюз (през 2021 в България този показател е 1,58; за 27-те страни като цяло той е --1,53, а най-нисък в Испания – 1,19 и Малта – 1,13), показва „смелостта“ на младите български майки и бащи, и това че у нас все още има оптимизъм за бъдещето (тъй като раждането на дете е най-добрият израз на вяра в бъдещето). Любопитно е, че нашата страна има най-ниската средна възраст на майчинство в Европейския съюз (у нас тя е 27,9 години; за 27-те страни като цяло – 31,1, а най-висока е в Ирландия – 32,7). Това е много интересен показател, включително и защото отразява т.нар. „средна дължина на поколението“, но тези въпроси излизат извън рамките на настоящата статия.
Дори и с високата емиграция на млади хора, България има по-благоприятно съотношение на населението в „активна възраст“ към това извън тази възраст, в сравнение със средното за ЕС (у нас на 100 души на възраст между 20 и 65 години има 69,1 души извън тази възраст; за 27-те страни като цяло този показател е 70,3, а най-висок е той във Франция – 80,7). Това показва, че населението ни може да има по-светло бъдеще и България може отново да бъде нормална Европейска страна. Това, обаче, изисква ликвидиране на корупцията и замяна на популистките политики с интелигентни, осигуряване на достъп до по-добро здраве и здравеопазване, което ще даде повече увереност на младите хора в бъдещето, и ще им позволи да останат в родината си и да създават семейства.
Връщайки се към доклада за състоянието на световното население ще отбележим, че той отделя специално внимание на понятието „демографска устойчивост“ (demographic resilience - два английски термина, “sustainability” и “resilience”, обикновено се превеждат на български като „устойчивост“. В първия случай става въпрос за статус, а във втория, за процес на адаптиране към промени), т.е. способността на едно общество да се адаптира към демографски промени. Това понятие е в основата на нова парадигма за демографските политики.
Вместо опити да се повлияе на демографските процеси така, че те да „паснат“ на съществуващите социални институции (пример за този подход са призивите да се раждат повече деца и да се работи по-дълго, за да се спасят пенсионните системи), новата парадигма предполага адаптиране на социалните институции към новите демографски реалности (т.е. пенсионните системи, които са създадени в условията на бърз демографски растеж и в резултат са действали като пирамидални схеми, трябва да се реформират така, че да отговарят на съвременните демографски реалности и да осигуряват по-добра връзка между пенсионни вноски и доходи).
Жалон в установяването на тази нова парадигма бе проведената в София през декември 2021 Международната министерска конференция "Да изградим демографското бъдеще на Европа: Пътища за просперитет в свят на бърза демографска промяна", която обяви началото на Десетилетието на демографската устойчивост (2022-2032 г.) и създаването на Алианса от София (платформа за обмен на добри практики и политики за населението между държавите в Европа и Централна Азия). Тази конференция бе добър пример за това, че България може да бъде и лидер, а не само да стои на опашката.
Авторът на статията – д-р Николай Ботев е един от експертите участвали в подготовката на доклада за състоянието на световното население. Той е доктор (PhD) по демография от Пенсилванския Университет. Дълги години работи в Икономическата Комисия на ООН за Европа и във Фонда на ООН за населението. До нахлуването нa Русия в Украйна е част от ”Digital Professors” на Висшата школа по икономика в Москва. Негови статии са публикувани в най-престижни научни списания в областта на демографията и социалните науки (Population and Development Review, American Sociological Review, и др.). През 2020 Springer издава студията му “The Sexuality-Reproduction Nexus and the Three Demographic Transitions”.