Трябва да признаем, че изследването и оценката на тоталитарното насилие, в това число и на „лагерното дело“ у нас чака още много изследователи и техните усилия. Можем да приветстваме Емилия Маркова за нейните усилия, сравними с тези на авторите от епохата на Възраждането, да събира троха по троха, „с върха на игла“ истините за премълчавани и подминавани мрачни събития от най-новата ни история, резултат от безскрупулността на комунистическата тоталитарна власт. Да се надяваме, че тя няма да загуби желанието си за работа и това няма да е последната й книга по тъжната тема за политическото насилие в България.
Снимка: ВЯРА Нюз
Пред мен е новата книга на Емилия Маркова и аз наистина се чувствам затруднен, размишлявайки, какво да напиша в предговора й. И преди съм писал за Емилия Маркова като изследовател и познавач на проблемите на труда и индустриалните отношения. Писал съм и за нейните изключително полезни анализи на колективните трудови договори в България, особено на тези които са подписани на отраслово и браншово ниво. Тя обаче използва някои промени в житейския й статус, за да напише не по-малко неща в сферата на историята.
Имахме чудесната възможност да прочетем нейната книга „Живот с отрязани криле“, посветена на съдбата на баща й и на преследванията на които са подложени анархистите и индустриалните работници като цяло след 09 септември 1944 година. Не би било добре да повтаряме неща, писани вече в предговора на предишната й книга, но отчитайки огромната възможност читателят да не я познава, ще си позволя някои успоредици и сравнения между двете произведения.
Предишната книга казваше на висок глас неприятната за почитателите на „народната власт“ истина, че сред враговете на последната е имало твърде много промишлени работници. Иначе казано, на комунистите им се налага да водят борба със самите … пролетарии. „Народната власт“ влиза в прук конфликт с част от „класата хегемон“, според терминологията на официалните агитпропи.
Новата книга на Емилия Маркова констатира един много важен факт – едни от първите, които „приютява“ във възпитателно – изправителния си уют, първият комунистически концлагер в България, с пълно име „Трудово – изправително селище ДС № 1 „Дупница“ (ТИС - ДС № 1), са анархистите или иначе казано – анархо-комунистите.
Самото доказване на това кой точно е първият концентрационен лагер в условията на „народната власт“ е важен принос и Емилия Маркова го прави с присъщия си прецизен начин. И както при предишната й книга, така и сега изследването почива върху солидна документална основа. Използвани са различни архивни фондове с присъщата добросъвестност и старание на авторката.
Едновременно с това, тя показва по безспорен начин, че едни от първите които са „профилактирани“ от блюстителите на държавната сигурност след 9 септември 1944 година са анархистите. Интересно обстоятелство е, че анархистите които ще попълнят редовете на лагерните обитатели са арестувани с смайващия аргумент, че са се събрали на събрание, без да поискат разрешение или поне да уведомят за това. Кой да обясни на народните милиционери, че тогавашната Конституция – Търновската (както впрочем и днешната) изрично са закрепили правото на пълна свобода на събранията на закрито…? Пък и има ли нужда? Както се казва – мътиш или не мътиш водата ми, ще те ям.
Впрочем, със своята безкомпромисна непримиримост към всякаква диктатура и тоталитарни замашки, анархистите сериозно мътят водата на новата власт. Стига се до там, че в концлагера попадат и хора, които са били партизани до септември 1944 година. В предговора си към „Живот с отрязани криле“, имах възможността да размишлявам върху непознаването на историята на анархизма, на идеите на различните течения в него и в крайна сметка за това, че знанието на преобладаващата част от публиката у нас е на нивото на една буквално анекдотична представа. Книгата на Емилия Маркова идва да покаже и един „страничен резултат“ – тя добавя доказателства, че така наречената „антифашистка съпротива“ у нас не е монопол на Комунистическата партия.
В днешно време, голяма част от демократичната и антитоталитарна публика е крайно резервирана към антифашистката съпротива и партизанското движение. В това има голяма доза основание, но несъмнено сред партизаните има и хора, които излизат в гората водени от идейни подбуди. До сега, с половин уста се признаваше, че сред партизаните е имало и хора от средите на различните крила на македонското движение – най-вече протогеровисти и дейци на ВМРО (обединена). Това създаваше неудобство на партийните историци, защото героизираният образ на първия партизанин – Иван Козарев е свързан с македонското движение и е доказан член на ВМРО (обединена). Сега възниква пробив и от друго място – прибавят се доказателства за това, че едни от първите партизани, излезли в гората не с претенции към мандрите, а от идейни подбуди са анархисти.
Несъмнено, ВМРО (обединена) е била под контрола на Коминтерна, но въпреки това е включвала не само комунисти, но и националреволюционери от старата генерация, сред които изпъква Михаил Герджиков, който впрочем е анархист. Самият Иван Козарев участва в т.нар. Септемврийско въстание в превземането на Добринище и е надлежно арестуван от предвожданата от Тодор Александров ВМРО, но е освободен и остава жив и здрав. Последното пък ни навежда на мисли, за по-стари връзки на „каноничния“ първи партизанин с класическата ВМРО и предшествалите я организационни структури. В крайна сметка, през 1925 година, Иван Козарев се включва в протежираната от Коминтерна ВМРО (обединена), за да стигне накрая до славата на първи партизанин през 1941 година.
По-горе наричам Иван Козарев „каноничният“ първи партизанин, защото неговото първенство беше запечатано с одобрението на „партийната“ наука, но може да бъде оспорено, при това с много интересни аргументи. Според наличните източници, Иван Козарев минава в нелегалност на 7 февруари 1941 г., а на 27 юни 1941 година влиза в първия си бой с полицията, която се опитва да го арестува недалече от личния му рибарник. Само че, известно е че през януари 1940 година, излиза в нелегалност и хваща Балкана анархистът Христо Димитров Несторов. (Христо Несторов е роден в село Габарево на 3 март 1903 г. Анархист става още като ученик. Според едни версии, след преврата на 9 юни 1923 г. минава в нелегалност. Според други версии е направил това още през 1922 година, защото като идеен анархист отказва да служи в армията и се крие в Ракитово. Член е на анархистката бойна група „Възел” в София. През май 1925 г. е арестуван в Казанлък, но успява да избяга от сградата на „Обществена безопасност“).
На пръв поглед, този факт би бил много удобен за „партийната“ историография, защото той би могъл да бъде противопоставен на иначе напълно основателните коментари, че Комунистическата партия организира каквито и да са съпротивителни действия чак след началото на изпълнението на плана „Барбароса“, респективно – на войната между Германия и СССР. Дори и първото сражение на „каноничния“ партизанин Иван Козарев е няколко дни след началото на войната между Германия и СССР – дотогава просто никой не го е потърсил.
На днешните носталгици по тоталитарните времена и тогавашната „правилна“ историческа наука още повече би допаднало обстоятелството, че през есента на 1927 г., като отмъщение за екзекутираните в САЩ анархисти Сако и Ванцети, Христо Несторов хвърля бомба по американското посолство в София. Първоначалният му план е бил да отвлече посланика и да иска размяната му срещу Сако и Ванцети. През същата 1927 година, Несторов организира обир на касата на Окръжната постоянна комисия в Пловдив с цел да осигури финансиране на анархисткото движение в България. В началото на 1928 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор. Преминава през затворите в София, Враца, Пазарджик, Стара Загора, като е помилван през януари 1940 година.
Вижда се, че биографията на Христо Димитров Несторов може да се използва дори за създаване на филм, в нея има и експроприация с политическа цел – съвсем като „ексовете“ на другаря Сталин и на Камо, но случаят с него е много по-особен. (За биографията на Христо Димитров Несторов са налични и достъпни следните източници, които дават достатъчна представа за дейността и превратностите на съдбата му, поне що се отнася до този скромен предговор: Несторова, Горяна Христова, Христо Димитров Несторов. Кратка биография, бюлетин „Трудова мисъл“, март 1994 г., Казанлък; Несторова, Горяна, Защо оскверниха паметта на баща ми?, Анархопортал, 16 юни 2010 г., https://www.anarchy.bg/articles/zasto-oskverniha-pametta-na-basta-mi/ ; Несторова, Анна Константинова, Христо Димитров Несторов (Щако, Ицата). Такъв какъвто го познавах: човек, съпруг и баща (Спомени), бюлетин „Трудова мисъл“, март 1994 г., Казанлък; Танева, Анна-Мария, Щако – между легендите и фактите. Антикомунистическата съпротива у нас и историята на първия партизанин, Гласът на България. Национален новинарски портал, 25 декември 2021 г., 13:38 ч., (авторката е правнучка на Христо Димитров Несторов), https://voice-bg.com/29-glasat-na-bulgaria/8437-mlgdq.html ; Стефанов, Пламен, Горяните анархисти в Павел-банския район, в. „Про & Анти“, бр. 46, 18-24 ноември 2005 г.; Стойков, Стойко, Да стигнеш полета на духа, в. „Детонация“, бр. 19, 15 – 21. Май 2009 г.; В памет на бореца, Анархопортал, 31.03.2009 г., https://www.anarchy.bg/%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/%D0%B2-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B5%D1%86%D0%B0/). Неговите действия са зрелищни, но винаги безкръвни. В биографията му има и конфликт с партизаните – комунисти през 1944 година, заради безсмислени показни наказателни акции. Тогава Христо Несторов отказва да стане член на комунистическата партия, въпреки заплахите, че ще бъде ликвидиран и до 09 септември 1944 година му се налага да действа като партизанин – единак, преследван и от царската държава и от доскорошните си съратници – партизаните комунисти.
След 09 септември 1944 година е изправен пред алтернативата да стане „организиран комунист“ и да бъде назначен ва „Народната“ милиция или да бъде арестуван. От книгата на Емилия Маркова сега разбираме, че заплахата е била съвършено сериозна и че вероятно „исторически“ първият партизанин е щял да се озове точно в Дупнишкия концлагер, ако не е направел компромис. Поне такава е съдбата на делегатите на провежданата на 10 март 1945 г. в кв. „Княжево“ в София Национална конференция на Федерацията на анархо-комунистите в България 105 делегати. Те са закарани в подземието на Дома на слепите и след това по-голямата част от тях са изпратени „в лагера край река Джерман“. В крайна сметка 65 анархисти са изпратени в лагер край Дупница до река Джерман“.
Сред окачествените като народни врагове, в трудово-изправителното селище се оказват твърде много хора, лежали в затвори и пребивавали в лагери преди 9 септември 1944 г.
Христо Несторов прави компромиса, който се иска от него, влиза в редовете на БРП (к), получава офицерско звание от „Народната“ милиция и е назначен за комендант на Западния казанлъшки район, който включва и родното му село Габарево. Като човек изповядващ свободолюбивата идеология на анархизма, а не сталинския комунизъм, той много бързо става неудобен с опитите си да пресича издевателства и самоуправства. Доста хора дължат живота си на неговата съпротива срещу „безотчетната дейност“ на „народните борци“ през първите седмици след 09 септември 1944 година, но обстановката на „работното му място“ не му понася и той напуска.
През 1948 година бяга в Турция, предупреден, че се готви арестуването му. През 1950 година, вече е във Франция, където започва подготовка за въоръжена съпротива срещу установилата се вече изцяло комунистическа диктатура в България. През 1953 година в състава на група от трима души, се приземява с парашут в Средна гора и се захваща с подготовка за партизански действия. Групата му е ликвидирана частично от Вътрешни войски с мащабна блокада и прочистване на 24-25 март 1954 година. На ликвидирането на някогашния първи партизанин е посветен доклад от 7 страници, подписан лично от началника на вътрешни войски генерал майор Гилин. (Доклад за колегиума по изводите от проведената от Вътрешни войски на 25 и 26. ІІІ. 1954 год. Бойна операция по унищожаването на парашутно-диверсантска група южно от с. Павел-Баня, Казанлъшко, chrome-extension://efaidnbmnnnibpcajpcglclefindmkaj/https://faktor.bg/uploads/2019-Documents/general-mayor-Gilin.pdf ).
Наистина, анархистите са били неудобни за следващата партийната линия историография преди 10 ноември 1989 година и продължават да са неудобни за днешната й носталгична посестрима, кой то наднича от всякъде и в медиите ни и по научните форуми. Отделих толкова място на неканоничния, но исторически първи партизанин, за да се види и колко актуална е работата на Емилия Маркова и колко перспективна е тя. Публикациите по темата далече не изчерпват въпроса за ролята на анархизма в България, особено след 09 септември 1944 година.
Освен това, съдбата на анархо-комуниста Христо Несторов, започнал като партизанин (твърди се, че е бил известно време и командир на Тъженския партизански отряд) и загинал като горянин потвърждава верността на сентенцията на Джордж Оруел, гласяща: „Абсолютното бяло и абсолютното черно изглеждат като някакъв дефект на зрението“. (Тази сентенция на Оруел за дефектите в оптиката на хората ми беше напомнена много уместно от доц. д-р Дария Крачунова Николиева в нейната рецензия за книгата, посветена на сто годишнината от рождението на Хайдар Алиев – „Гейдар Алиев 100“. Соченият днес като национален лидер на Азербайджан, Хайдар Алиев е последователно ръководител на КГБ в Азербайджанската ССР, след това е първи секретар на Азербайджанската комунистическа партия, след това е член на Политбюро на КПСС и Първи заместник председател на Министерския съвет на СССР. След разпадането на СССР, той е човекът който успява да спаси азербайджанската държавност, да се справи с два военни метежа (единият поддържан от Москва, а другият от Техеран) и с още два метежа на Отряда на полицията с особено назначение и в крайна сметка да ориентира страната си към Европа и към запада с така наречената „Сделка на столетието“ за експлоатацията на азербайджанските нефтени находища) Е, какво пък – носталгичната про-сталинска историография и пропаганда, които бяха галванизирани от агресията на Путин в Украйна признават единствено черно – бялата графика. Те не се и опитват да правят нюансирани и обективни фотографии.
Ако за малко се върнем към темата за връзката между Комунистическата партия у нас и македонското движение, трябва да отбележим, че всъщност, изпадналата в дълбока организационна криза след 1925 година Комунистическа партия у нас дължи твърде много на македонското движение в кадрови план. От там комунистите рекрутират едни от най-боеспособните и несъмнено най-безскрупулни елементи в своята терористична структура.
Достатъчно е да споменем името на Лев Главинчев. Той е родом от Охрид. След Първата световна война емигрира в София, където следва право в периода 1922 – 1926 година следва право. По това време той членува в Македонското студентско дружество „Вардар“, което впоследствие ще бъде един от най-силните организационни фактори, подкрепящи издигането на Иван Михайлов. Но Главинчев не става „михайловист“.
През 1926 година той се включва във ВМРО. Тодор Александров вече е убит и напрежението във ВМРО расте по експонента. След като през месец юли 1928 година, генерал Александър Протогеров е убит по нареждане на Иван Михайлов, Лев Главинчев застава на страната н протогеровистите и оглавява техния софийски пункт. Пак по това време, заедно с трима други изтъкнати протогеровисти – Петър Шанданов, Пецо Трайков и Кръстан Поптодоров, той участва в терористични актове срещу членове на крилото на Иван Михайлов и дава голям „принос“ във вътрешната братоубийствена война във ВМРО.
Кулминацията на тази му дейност е може би на 26 януари 1930 година, когато Лев Главинчев начело на терористична група се опитва да убие един от лидерите на крилото на Иван Михайлов – Йордан Чкатров, но не успява. (Йордан Чкатров ще умре през ноември 1946 година в скопския затвор, осъден на 15 години тежък изправителен труд, след като обявява гладна стачка заради разстрела на брат му – Димитър Чкатров). По този начин Лев Главинчев получава смъртна присъда от ВМРО, но оцелява като е раняван два пъти.
Лев Главинчев участва в подготовката на преврата от 19 май 1934 година и в последвалите след това преследвания на дейци на ВМРО. През 1935 извършва тежко криминално престъпление – убива любовницата си и през 1936 година е осъден на 15 години затвор. В затвора се сближава с комунистически активисти. Поради амнистията от 1940 година е освободен.
Първоначално демонстрира прогермански настроения, но след 1941 година се ориентира към комунистите и през 1941 година става член на Комунистическата партия. През 1942-1943 вече е член на Централната военна комисия при ЦК на Комунистическата партия. През месеците май-септември 1943 година се издига до позицията на командир на Първа въстаническа оперативна зона, а през 1943-1944 е сътрудник на Главния щаб на НОВА. След 09 септември 1944 година прави светкавична военна кариера, като през януари 1945 година вече е началник на Специалната служба към Първа армия, но след това е пренасочен като комендант на милицията в София през 1945 – 1946 година.
Лев Главинчев е физически екзекутор на редица бивши дейци на ВМРО по време на акцията от 7 юни 1946 година. Сътрудничи на УДБА в издирването и арестуването на активисти на ВМРО в България, които са търсени от югославските тайни служби и работи за утвърждаването на т. нар. Културна автономия в Пиринска Македония. Лично арестува и изтезава Райко Алексиев преди смъртта му.
Лев Главинчев участва в екзекуцията на осъдените на смърт от Първи състав на т. нар. Народен съд, регенти, министри и народни представители. Хвали се, че лично е застрелял на Софийските гробища регентите – княз Кирил Преславски, професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, както и останалия последен (установявал смъртта на убитите) професор Александър Станишев. Всъщност, точният брой на екзекутираните от него не може да се установи. По негова заповед се провежда систематичното преследване на писателя Димитър Талев, като в определен момент Главинчев разпорежда ликвидирането му, но то не е осъществено.
От книгата на Емилия Маркова виждаме, че Димитър Талев е един от първите въдворени в Дупнишкия концлагер, за да бъде прехвърлен по-късно в зловещата мина Куциян. Изключително ценен момент в труда и е че тя открива началото на „лагерната траектория“ на редица български интелектуалци след 09 септември 1944 година.
Всъщност, Емилия Маркова установява по безспорен начин, че в ТИС - ДС №1 „Дупница“ са въдворени бележити интелектуалци от първите десетилетия на 20-ти век, ярки фигури с принос за развитието на родната култура. Обявени за приближени на царската власт и профашистки елементи, някои от тях са прехвърлени от лагер „Св. Врач“ (поради ликвидацията на последния – той е останал от царско време и е бил прекалено „курортен“ от гледна точка на Главинчевци, пък и в общо сравнителен план), а други са изпратени директно в селището. Сред тях се открояват имената на писателите Димитър Талев, Чавдар Мутафов, Звезделин Цонев, Славчо Красински, проф. Николай Кожухаров, художникът Борис Денев и др. (Ако се върнем към съдбата на Лев Главинчев, ще видим, че той продължава да расте във военно-полицейската йерархия и през 1947-1949 година е заместник-командир на Гранични войски. Тогава обаче криминалната му природа отново се проявява и той е изобличен за организиране на „схема“, при която са взимани подкупи за прехвърляне на български граждани през границата. Вместо това, те са убивани и обирани. През 1951 година е осъден на пет (!) години затвор и е изпратен в прочутия концлагер „Белене“, като … културпросветник).
Лично аз, като социалдемократ по убеждения имам особен интерес и съчувствие към съдбата на Чавдар Петров Мутафов (1889 – 1954). Той е роден в „Меката“ на българската социалдемокрация – Севлиево и е син на видния социалдемократ Петър Мутафов. В периода 1908-1912 г., завършва машинно инженерство, а през 1923-1925 г., се дипломира и като архитект в Мюнхен, като междувременно участва и във войните. (Сугарев, Едвин, Чавдар Мутафов, В: Българският литературен модернизъм, https://bgmodernism.com/rechnik/mutafov). Впоследствие работи като архитект, художествен критик, редактор. В периода 1925 – 1927 година е част от литературния кръг „Стрелец“. Основните си литературни произведения публикува между двете световни войни – „Марионетки“ (книгата „Марионетки“ на Чавдар Мутафов излиза в само 21 екземпляра) през 1920 г., и „Дилетант. Декоративен роман“ през 1926 година. Чавдар Мутафов е автори на голям брой есета, разкази и художествени манифести. Не му е чужда и литературната критика. (Сугарев, Едвин, Чавдар Мутафов, В: Българският литературен модернизъм, https://bgmodernism.com/rechnik/mutafov )
Емилия Маркова установява, че след като е изключен от Съюза на българските писатели (СБП) за „профашистки възгледи“, Чавдар Мутафов е въдворен в „Селището на ДС“ в Дупница в периода 26.03. – 20.11.1945 г. След освобождаването си през 1946 г., за съвсем кратко време е допуснат до редакцията на списание „Архитектура“, но от 1947 до смъртта му през 1954 година време въпреки забележителното си образование и огромен творчески опит, остава до края на живота си остава без каквато и да е постоянна работа и творбите му не са допускани за печат изобщо. (Сугарев, Едвин, Чавдар Мутафов, В: Българският литературен модернизъм, https://bgmodernism.com/rechnik/mutafov На мнозина, Чавдар Мутафов е известен просто като съпругът на изключителната българска писателка Фани Попова – Мутафова, която не му отстъпва не само по интелект, но и по патила и политическо преследване. Изключена от СБП, тя е изправена пред Шести състав на Народния съд и е осъдена на седем години строг тъмничен затвор за „антиболшевизъм“, „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“. Излежава 11 месеца от присъдата си, след което е освободена поради тежкото й заболяване – астма. През 1950 – 1951 г. обаче е отново арестувана и е поставена под следствие, защото властта я разглежда „като опасно за държавната сигурност лице“. Въдворена е в прочутия ТВО лагер край село Ножарево.)
Книгата на Емилия Маркова е наистина приносна – и в контекста на отделния феномен ТИС - ДС №1 „Дупница“ и в контекста на оценката на Държавна сигурност като „главен инструмент на борбата с класовия враг“. Мнозина от читателите вероятно са виждали снимки на прословутия лозунг – „Народната милиция – единствена опора на Народната власт“ и всеки има достатъчна интуитивна представа за ролята на ДС в живота на българите в периода 1944 – 1989 година. Отделен въпрос е, че и днес ние се сблъскаме с рецидивите от вмешателството на едни или други свързани с ДС фактори в обществения живот. Но изложението на Емилия Маркова е изключително подредено, логично и непредубедено.
Тук е мястото да отправим препоръка към читателя да се запознае и с книгата на Емилия Маркова – „Живот с отрязани криле“. (Маркова, Емилия, Живот с отрязани криле, С., 2022 г., ISBN 978-619-90860-2-5) Двете книги са свързани помежду си не само тематично, те в определена степен се допълват и е крайно препоръчително, читателите които се интересуват от темите за политическото насилие при тоталитаризма, от феномена на българските комунистически концлагери, от ролята на анархистите в съпротивата срещу тоталитарния комунизъм да прочетат и тази книга, която държат в ръцете си и споменатата по-горе.
В новата книга, посветена на „Трудово – изправително селище ДС № 1 „Дупница“ (ТИС - ДС № 1) има какво да намерят и любителите на фактите и хората с пиетет към политическия и социологически анализ. Приложени са и много добре подбрани фрагменти от спомените на анархистите: Христо Колев, Трендафил Марулевски, Иван Дръндов, Александър Наков, Илия Петканов, Стоян Цолов. Също така са представени и спомените на Антон Николов, Светозар Дърваров, Марко Рязков, Димитър Талев – национални фигури, които не се нуждаят от представяне за информирания читател.
Важна информация, която дава книгата на Емилия Маркова е обстоятелството, че от ТИС - ДС № 1 „Дупница“ започва кариерата на лагерни мениджъри на зловещи фигури като Йордан Нешев – управител на трудово-изправителното селище, началника на охраната – Гершанов (Всъщност според свидетелствата на о.з. ст. лейтенант Ангел Касабов, тандемът Нешев – Гершанов действа преди това в лагера до Свети Врач, но това е стар концентрационен лагер още от времето на Царство България, който е закрит още през 1945 година, като една от вероятните причини за това е прекалено лекият режим в него. След това Нешев и Гершанов се оказват начело на ТИС - ДС № 1 „Дупница“. Виж в: Касабов, Асен, Престъпният сценарий в лагера „Куциян“, Декомунизация, Българският ГУЛаг. Свидетели, https://www.decommunization.org/Testimonies/Kasabov.htm) и Петър Гогов (домакин на ТИС ДС №1). По-късно Гершанов ще остави неизличима следа в мина „Куциян“, където ще бъдат прехвърлени и някои от лагеристите от „Трудово – изправително селище ДС № 1 „Дупница“, включително и Димитър Талев. (Вълчев, Йордзан, Куциян, Изд. „Карина М”, С., 1994 г., второ допълнено издание). Петър Гогов пък ще стане заместник началник на лагера в Белене, след което ще „изгрее“ като началник на печално известния лагер на каменната кариера край Ловеч, наречен саркастично „Слънчев бряг“, където ще бъдат достигнати екстремалните стойности на насилието и садизма. (За съществуването му от август 1959 г. до април 1962 г. през лагера край Ловеч преминават над 1500 души, а след 10 ноември 1989 година, военната прокуратура установява, че 151 лагеристи са намерили смъртта си в него. След като по една случайност, информация за нечовешкия режим в „Слънчев бряг“ стига до Политбюро на ЦК на БКП, през април 1962 г. в обстановка на дълбока секретност Тодор Живков нарежда „лагерът да се закрие без да се шуми“. Ръководството на концлагера е порицано и са му наложени партийни наказания, а главният отговорник Мирчо Спасов е разкритикуван от Живков за „престараване“. Живков обаче съвсем няма намерение да търси отговорност на идеолога на убийствения режим в лагера „Слънчев бряг“, а го квалифицира пред Политбюро като много верен на партията „златен човек“. Мирчо Спасов е наказан с партийно наказание … „мъмрене“. Малко по-късно е издигнат до първи заместник-министър на вътрешните работи за добре свършената работа, при която се е „престарал“).
В предговора си към предишната книга на Емилия Маркова – „Живот с отрязани криле“, поставих въпроса за това доколко лагерната система е била икономически императив за комунистическата тоталитарна система и доколко е била инструмент за политическо насилие и жестокост. Сравнението на мащабите на репресиите в СССР и България по абсолютни количествени показатели, говори за това, че от определен момент нататък съветската система е в много по-голяма степен ориентирана към набавяне на безплатна робска работна ръка, докато българската лагерна система е преди всичко „месомелачка“ и средство за изключително брутална политическа репресия.
Тук не можем да си спомним смятания за анекдот, но всъщност съвсем реален диалог между стари „зекове“ в съветски концлагер и новодошъл, който твърди, че не е сторил никому лошо и е затворен „за нищо“. На това опитните стари лагеристи му отговарят, че съветските „тричленки“ дават по десет години лагер „за нищо“, а той е затворен за петнадесет, следователно има някакво прегрешение пред властта и партията… Това е логиката на събирането на „човешки ресурси“ за нуждите на индустриализацията и „модернизацията“ на тоталитарната държава – „за нищо“ се дават десет години и се работи с размах.
Логиката на българските лагери е ориентирана много повече към измъчването на затворените в тях. Свидетелствата за закани към лагеристи, че няма да излязат живи от лагерите (за съжаление изпълнени в твърде много случаи) са неизброими. Сред тях са и подкрепените с много свидетелски спомени закани на Гершанов към писателя Димитър Талев. (За жалост тези спомени не стават никога показания и главните действащи лица и изпълнители на началнически роли в българската лагерна драма си отиват от този свят без да бъдат изправени пред Закона).
На тази обща тенденция сякаш противоречи информацията за разпореждането за изхранването на лагерниците в ТИС - ДС № 1 „Дупница“, на които с оглед на търсенето на бързи производствени резултати (лагерниците строят железопътна линия) е признато правото на получават храна в рамките на „порциона“ на военнослужещите. На практика това се оказва „локална флуктуация“ в рамките на общата практика – изключение, което не отменя правилото.
Всъщност, от книгата на Емилия Маркова разбираме, че това разпореждане до голяма степен остава на хартия, храната в ТИС - ДС № 1 „Дупница“ си остава все така малко и все така некалорична и некачествена. Лагерниците оцеляват най-вече заради кампанията на солидарност между анархистите, които провеждат мащабна помощна акция за доставяне на колети с храна на затворените в „трудово-изправителното селище“. Е, за „либералността“ на режима в Дупница свидетелства фактът, че колетите все пак стигат до адресатите. По-късно в Белене и в Ловеч за такива „луксове“ няма да може и да стане дума.
Може би тук е мястото да се отбележи, че започвайки от края на 1944 и началото на 1945 година, режимът в българските концлагери освирепява с всяка изминала година. Изобщо можем да не коментираме режима в лагерите създадени след 1941 година в Царство България. В сравнение с това което ще последва след 09 септември 1944 г., те наистина могат да минат за „курортни селища“. Веднага след развихрянето на лагерното дело в България на „народната власт“, старите лагери са закрити, явно поради непригодност за поставените задачи. Местонахожденията на лагерите се преместват към река Джерман, където ще се появи ТИС - ДС № 1 „Дупница“, към мина „Куциян“, към рудник „Богданов дол“. След това ще последват мега репресиите в „Белене“, за да се стигне до кулминацията в ловешкия „Слънчев бряг“.
Различните изследователи на лагерното дело на „народната власт“ са изброили повече от 85 реално функционирали концентрационни лагери за мъже и жени и по-горе разбира се повечето от тях не са изброени. По-важното е друго – ескалацията на жестокостите в лагерите е постоянен процес, като най-големите издевателства в ловешката каменна кариера са с начало 1959 година – три години след „развенчаването“ на Сталин в България, започнало с прословутия „Априлски пленум“. Зверствата в лагера „Слънчев бряг“ ще продължат цели три години, преди по върховете на партийната йерархия да забележат, че Мирчо Спасов, Гогов и компания са надхвърлили и най-смелите им очаквания във „възпитателната“ си дейност.
Пак след „развенчаването“ на Сталин и „априлския повей“ избуява използването на психиатричните клиники за политически репресии, включително и за разчистване на вътрешно партийни сметки в БКП.
Безспорни свидетелства за това от първо лице като лично преживял подобно пребиваване в психиатрична клиника с политически мотиви ни дава Владимир Свинтила в книгата си „Лицето на Горгоната. В полицейската психиатрия“. (Свинтила, Владимир, Лицето на Горгоната. В полицейската психиатрия, Изд. „Изток-Запад“, С., 2010 г., ISBN 978-954-321-684-0) В тази книга той между другото прави и забележително сравнение между лагерната репресия и репресията в полицейската психиатрия. (Владимир Свинтила има солиден опит на „въдворен“ в концентрационен лагер от пребиваването си в рудник „Богданов дол“. За своите екстремални преживявания в лагера „Богданов дол“, той написва книгата си „Кладенецът на мълчанието“. Посвещението на книгата е повече от красноречиво: „На светлата памет на моите родители: баща ми Георги Николов Свинтила, убит от монархистите и майка ми Севастия Николова, убита от комунистите“. Свинтила, Владимир, Кладенецът на мълчанието, Изд. „Изток-Запад“, С., 2009 г., ISBN 978-954-321-555-3)
В заключение, трябва да признаем, че изследването и оценката на тоталитарното насилие, в това число и на „лагерното дело“ у нас чака още много изследователи и техните усилия. Можем да приветстваме Емилия Маркова за нейните усилия, сравними с тези на авторите от епохата на Възраждането, да събира троха по троха, „с върха на игла“ истините за премълчавани и подминавани мрачни събития от най-новата ни история, резултат от безскрупулността на комунистическата тоталитарна власт. Да се надяваме, че тя няма да загуби желанието си за работа и това няма да е последната й книга по тъжната тема за политическото насилие в България.