Сравнението на картите на двата български автономни вилаета според Констатинополската посланическа конференция с границите на диоцеза на Българската Екзархия, според султанския Ферман от 1870 година, показват, че европейската дипломация през 1877 година е била по-благосклонна към българските граници в сравнение с Високата порта седем години по-рано.
На 04 март 2023 година, г-н Петко Симеонов – достопочтен ветеран на демократичното движение в България, написа нещо което въпреки възпитания си вид и липсата на всякакви конфронтационни моменти в него, веднага беше „вдигнато на рога“ от дежурните „рецитатори“ в социалните мрежи:
„Вчера за Освободителната война имаше и странни гласове.
По този повод ще отбележа, че войната е била невъзможна, ако не е имала подкрепата на общественото мнение не само в Русия, а и в Европа. И не само общественото мнение, а и дипломатическото съгласие на тогавашните Сили - Англия, Австрия, Франция, Германия и все още далечните САЩ. Русия, по свой маниер, изпълнява една общоевропейска задача. Затова Берлинският конгрес после, макар и да променя границите от примирието, потвърждава: България съществува като държава в Европа!“
Както споменах по-горе, веднага се намери кой да опонира. Светкавично се намеси някакъв „биологичен бот“, самонарекъл се Иво Христов. Това със сигурност не е професор Иво Христов, който стана широко известен с преброяването на дебилите в България. Не е и онзи Иво Христов, който беше на висока позиция в администрацията на президента Радев, а сега е депутат в Европейския парламент. Просто Иво Христов, който написа нещо
„Не мисля. Това пасивно съгласие е олицетворение на политическото безразличие на Европа към българския въпрос. Има обществено брожение след Априлското въстание в столиците, но нищо повече. В други години Европа решително брани османските интереси срещу Русия. През 1877 вече се свени да го прави, няма решимост да воюва с Русия. Уви, на Берлинския конгрес отново показва отношението си“.
Появата на коментари във Фейсбук в никакъв случай не може да бъде повод за писане на научни студии или на дълги публицистични произведения, но случаят е забележителен с това, че в няколко реда бяха обобщени блестящо агитпропските клишета от 60-те и 70-те години на миналия век за „добрата Русия“ и „лошата Европа“, които очевидно са в експлоатация и днес. От написаното блика такава ведра вяра в липсата на всякаква обща култура у читателите, че едно-две неща наистина трябва да се кажат.
Първо, Европа изобщо не е била безразлична нито към Априлското въстание нито към българския въпрос. То е вдигнато точно за да се обърне внимание на всички велики сили към положението на българите и най-вече да покаже несъгласието на българите да бъдат част от Отоманската империя. Такъв е планът от Гюргево и той е изпълнен доста прецизно, макар и по различен начин в отделните революционни окръзи.
Умишлено не влизам в подробности, защото някой може да ме обвини в „исторически ревизионизъм“, но прави впечатление, че в окръзите където са били „по-информираните“ за геополитическата ситуация апостоли, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов, бойните действия не са толкова интензивни. Там е било наблегнато на политическия ефект, който в крайна сметка е бил постигнат.
Отделен въпрос е, че Драган Цанков и Марко Балабанов обикалят всички европейски столици с мисия да разяснят станалото по време на Априлското въстание. Те също се справят с мисията си отлично. Хората с които се срещат – и на най-високо равнище и сред гражданството, съвсем не гледат апатично на българския проблем.
Априлското въстание изиграва огромна роля за психологическата подготовка на Руско-турската война от 1877-1878 година, а от там и за дипломатическата й подготовка, като главният резултат е, че всички Велики сили разбират, че “status-quo”-то не може да бъде запазено.
Разбира се, Великите сили се опитват да решат проблема, без да се стига до война и предлагат решение по времена Константинополската посланическа конференция. То изглежда приемливо за всички – за Отоманската империя би трябвало да е приемливо, защото се създават два автономни вилаета, които все пак остават под сюзеренитета на Султана. Те не са княжества по подобие на Дунавските княжества или на Сърбия до 1878 година, те са просто два автономни вилаета.
За българите е решенията на Константинополската конференция са приемливи, защото картата от Константинопол отговаря горе-долу на границите на българското землище. Що се отнася до „външния й контур“, Тя дори е по-добра от границите на Екзархията, защото според Фермана от 27 февруари 1870 година, черноморският бряг не е в границите на Българската Екзархия, нито пък град Пловдив, от който екзархийска е само махалата Света Богородица. Бачковският манастир и Станимака (Асеновград) вече пък изцяло са си под контрола на Константинополската Патриаршия.
За Русия и за Австро-Унгария решенията на Константинополската конференция са приемливи, защото геополитическите им амбиции са уважени – България е разделена на два вилаета по меридиан – Западна и Източна, което отговаря точно на необходимостта и на двете държави да имат по един плацдарм на Балканите, оттатък Дунава.
Много интересен въпрос е как щяха да се развият събитията, ако решенията на Цариградската посланическа конференция бяха влезли в сила и се бяха създали Търновска и Софийска България. Как щеше да се развие по-нататъшното търсене на политическа свобода и на държавна независимост на българите? Щяха ли да се раздалечат една от друга Източна и Западна България под влиянието на геополитическите си „ментори“? (Тук биха били възможни всякакви сценарии, в това число и на религиозно разграничаване – униатството в Западна България сигурно щеше да набере скорост, а православието щеше „да раздава правосъдие“ в Източна България). Щеше ли да има Съединение и ако да – кога?
Всички тези въпроси са прекрасна основа за всякакви разработки по алтернативна история и за художествени спекулации, но както знаем, нещата се развиват по друг начин.
Англия е доволна от Константинополските предложения, защото нито един от двата автономни български вилаета няма излаз на Бяло море. Така нито Русия, нито Австро-Унгария получават плацдарми за намеса в средиземноморската политика. Това напълно задоволява съображенията на Англия, що се отнася до сигурността на английските интереси в Източното Средиземноморие.
Тук трябва дебело да се подчертае, че средностатистическият българин е „зареден“ с комплект от клишета за английската политика спрямо България. Сума сумарум те се свеждат до това, че понеже България била едва ли не „руско протеже“ и затова Британската империя, бидейки враждебна към Русия, е била съответно с лошо отношение и към България.
Този тезис страда от много дефекти, всичките следствие от незнание и от едностранчивата обработка, на която беше подложено съзнанието на целокупното население в периода 1944 – 1989-та година, че и извън този времеви интервал.
На първо място, единственото постоянно в британската политика не е враждебността към една или друга държава, пък била това и Русия. Британската външна политика има един-единствен стълб, по който политическите сили в страната са единодушни. Това е становището, че не бива да се допуска в континентална Европа някой да доминира. Британската политика постулира, че Лондон трябва да се противопоставя на всяка сила, която се опитва да установи (да не говорим, когато реално установява) доминация и контрол над целия европейски континент. Няма значение кой се опитва да доминира над Европа – щом е тръгнал в тази посока, значи вече има Британия за враг.
По всички други въпроси, различни правителства в Обединеното кралство са застъпвали дори противоположни политики. Точно такъв е случаят с отношението към България. Отношението на Бенджамин Дизраели, първи граф на Бийкънсфийлд към България е негативно. Той смята, че бъдещата българска държава ще е руски плацдарм на Балканите, от който Русия ще гледа към Проливите и към Средиземно море. Затова и той следва политика на ограничаване на територията на българската държава, включително и поддържа тезиса за Стара планина като южна граница на Княжество България. Такава е горе-долу и политиката на Консервативната партия като цяло.
Точно обратна е политиката на идеолога и лидер на Либералната партия – Уилям Юарт Гладстон. Любопитен факт е, че той е министър-председател от 1868-1874 година. С падането на правителството (това е първият му кабинет) той решава, че политическата му кариера е приключила, защото според думите му „нито един премиер не е направил нищо съществено след 60 годишна възраст“. В началото на 1875 година, той наистина се отказва от лидерството в Либералната партия. Но точно Априлското въстание през 1876 година, буквално го връща в голямата политика. Той участва в яростна кампания срещу деянията на властите в Отоманската империя по време на Априлското въстание, като по този начин нанася и тежък удар на консерваторите и лично на Дизраели. Издава специална брошура в защита на българите и формулира предложението за автономия на България и на Босна и Херцеговина.
Гладстон в никакъв случай не е във възторг от руските аспирации, нито пък ги подценява, но той просто има „друга гледна точка“. Гладстон смята, че колкото по-голяма е българската държава, толкова по-бързо ще се еманципира от руското влияние. Тази политика на Гладстон има пряко отражение върху съдбата на Съединението. Второто правителство на Уилям Гладстон работи от 1880 до месец юни 1885 година. То е наследено от краткотрайното правителство на лорд Солсбъри, но то управлява само до януари 1886 година, когато благодарение на подкрепата на ирландските депутати в Парламента, Гладстон съставя третия си кабинет.
Действително, самият акт на Съединението става точно в краткия период, когато Гладстон не управлява, но никой не бива да се съмнява в огромното влияние на неговата стратегия във външната политика. През септември 1885 година, Гладстон подкрепя лично Съединението изцяло и без условия – той дори предупреждава управниците на съседните държави да не препятстват на обединението на Княжеството и на Източна Румелия. Сърбите не го послушват, но по-важното е че Султанът се съобразява с мнението му. А и през цялото време на подготовката на Съединението, както и на преговорите след него с Високата порта, Гладстон е министър-председател на Великобритания.
Несъмнено, от застъпниците на България в Европа след Априлското въстание, Уилям Гладстон е най-високопоставената в от политическа гледна точка личност. Днес сигурно няма малко по-голям град в България където да няма улица на негово име (като и на Царя Освободител), но малко хора си дават сметка, защо е така. През пролетта на 1877 година, той внася десет резолюции за автономията на България в Камарата на общините. Това вероятно европомразците също ще отнесат към „апатията“ и „безразличието“ на Европа, в частност на британското общество…
Впрочем, впоследствие, когато в България се въвежда „Режимът на пълномощията“ (юли 1881 – декември 1883) и Търновската конституция е суспендирана, точно Гладстон е човекът, който се изказва в защита на възстановяването на конституционния ред и защитава тезата, че българите са способни на демократично управление.
Не по-малко интересна е ролята на Германия. У нас с престъпно пренебрежение се отнасяме към отдавна доказани исторически факти, които би трябвало да ни дадат възможност да видим българското Освобождение като резултат на малко по-друга историческа комбинация. Тези факти са изяснени в огромни подробности от академик Константин Косев в многократно преиздаваната му книга „Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение1856 - 1878“. Става дума за съвършено академичен труд, който не е поставян под съмнение от официалната историография, но е старателно подминаван от всички автори на учебници за средното училище и от (почти) всички преподаватели в него. Книгата е 584 страници в последното си издание от 2019 година и едва ли е учестно да я преразказвам тук, но ще се позова на нея относно тезата за отношението на Германия към Балканите и България в частност.
Известно е, че през 1870 година Прусия разгромява Франция на Наполеон Трети по време на Френско-Пруската война и в Огледалната зала във Версай е обявено създаването на Германската империя или на Втория Райх с извинение. Тогава архитект на германската политика е Ото фон Бисмарк, „Железният канцлер“, който вероятно е било по-правилно да нарекат „гениалния канцлер“.
За Бисмарк (от негова гледна точка) е било необходимо да нанесе още едно военно поражение на Франция, за да гарантира „за вечни времена“ интегритета на Германската империя. За целта му е бил нужен сигурен тил, а в тила му по това време пребивават Русия и Австро-Унгария. Бисмарк взима особено сериозни мерки – създава съюз на тримата императори – на Германия, Русия и Австро-Унгария, но това не му е достатъчно. Той им няма достатъчно доверие и иска и Русия и Австро-Унгария да са максимално заети с някакви техни дела, за да му оставят свобода на действие срещу Франция. Тук той е абсолютно прав, защото Русия бъка от франкофили, между които особено се откроява дългогодишния канцлер Горчаков. (Този същият, който според ботев „раздава коливо за Бог да прости славяните“…).
Геният на Бисмарк стига до извода, че е най-добре Русия и Австро-Унгария да бъдат забъркани на Балканите – мястото от където веднъж влезеш ли, измъкване няма. Академик Косев е доказал изключително аргументирано, че до 1870 година, Русия е крайно резервирана към нови експерименти на юг от Дунава – най-общо казано, боят изяден през Кримската война от коалицията на Англия, Франция, Сардинското кралство и разбира се Отоманската империя, съвсем не е бил забравен.
Отделен въпрос е, че Русия си има огромни вътрешни проблеми – малко преди Френско-пруската война, Император Александър Втори е станал „Царят - Освободител“, премахвайки крепостното право. Да кажем, че това е бил истински социален катаклизъм в Русия ще е малко. Освен това, Александър Втори подхваща образователна и съдебна реформа, държавата е обърната образно казано с „хастара нагоре“ и на Царят – самодържец хич не му се иска да повтаря негативния опит на Николай Първи, за когото се твърди, че се е самоубил заради резултатите от Кримската война.
Бисмарк обаче иска и Австро-Унгария и Русия да бъдат заети не само с вътрешните си проблеми, а и с външни такива. Така той създава цяла стратегия за въвличането им в „Източния въпрос“. Трябва да признаем, че тази стратегия се оказва успешна, що се отнася до въвличането на двете империи в баталиите на Балканите, иначе Бисмарк не успява да стигне до така желаната втора война срещу Франция с гарантиран сигурен тил. Но иначе, Виена и Санкт Петербург успешно са забъркани в конфронтация с Отоманската империя и това ще има в някакъв смисъл и фатални последици за тях след около 44 години.
Австро-Унгария е замесена в борбите на християнското население в Босна и Херцеговина, за която й е внушено, че би могла да придобие. След битката при Садова, в която Прусия разбива Хабсбургската империя, във Виена разбират, че германското обединение ще стане без австрийско участие. Тук става дума и за изключването на Хабсбургската династия от германското обединение и за предпочитанието на Бисмарк, да обедини под скиптъра на пруския крал преди всичко протестантските германски държави. Дори и католическа Бавария е включена впоследствие в Германската империя с известни резерви. Съответно, редно е след като на някого е отнета някаква перспектива, да му се предложи друга. И на Австро-Унгария елегантно е внушена идеята да се разшири на юг, евентуално и към топло море, тоест към Адриатика и към Солун. Австро-Унгария е достатъчно многонационална империя, ще намери място и за южните славяни, дори и когато те са мюсюлмани, какъвто е случая с голяма част от населението в Босна.
Австро-Унгария възприема това внушение и много скоро прословутия германски „дранг нах остен“ - „натиск на изток“ се трансформира в „натиск на югоизток“. Тук австро-унгарските амбиции, ще се сблъскат с амбициите на младия и крайно агресивен сръбски национализъм и това също ще донесе нещастие на света.
Така или иначе, доказано е, че прословутото Херцеговинско въстание е финансирано с германски средства. Не с австро-унгарски, а с германски. Става дума за същото Херцеговинско въстание, предизвикало такива вълнения сред героите на „Под игото“, които тръпнат да узнаят, „колко зелки е отрязал Любобратич“ и сравняват написаното във вестниците „Клио“ и „Век“.
Русия пък е вкарана в българската драма. Впрочем, пак без да изпадаме в исторически ревизионизъм и без каквито и да са откривателски претенции е добре да се отбележи, че в написаната от Захари Стоянов биография на Христо Ботев са приведени точните данни от разписките от различни български общини (естествено – извън Отоманската империя), които са дарили пари за каузата на Гюргевския комитет. Не можем да твърдим, че българите извън Отоманската империя винаги са били готови да развържат кесията си за революционни нужди. Вярно е по-скоро обратното и това го изпитва на гърба си Христо Ботев в отношенията си с одеските българи. Но интересно е, че за създадения “ad-hoc” Гюргевски комитет, изведнъж всички стават подозрително щедри.
Аз тук бих оставил читателя сам да се запознае с данните от книгата на Захари Стоянов, но бих цитирал заключението му, че начинанието на Гюргевския комитет, поне първоначално е било много добре финансирано. Това може да породи всякакви спекулации, но аз ще се въздържа от такива. Само ще посоча, че ако е имало „външна държавна помощ“, от когото и да е, не е било толкова трудно, тя да бъде „препрана“ през българските общини.
Впрочем, през 1876 година, Германия е главният подстрекател на Сърбия, тласкайки я да обяви война на Султана. Германските вестници буквално прекаляват, възхвалявайки до небесата качествата на сръбската войска и обяснявайки с каква лекота тя ще разбие Султановите низами и редифи. Сърбия действително обявява война на Отоманската империя, но прогнозите на германските вестници не се сбъдват. Известният ни Осман Паша се прославя като пълководец още тогава, а на Русия и на Австро-Унгария се налага да интервенират дипломатически заедно, за да спасят Сърбия от пълен разгром.
Германските вестници уж не са познали, но всъщност стратегията на Бисмарк се изпълнява блестящо – Русия и Австро-Унгария вече са нагазили до колени в балканското блато. На края ще се стигне и до мъдрите решения, на Константинополската конференция, с които Русия и Австро-Унгария са напълно обвързани с българските и херцеговинските дела.
Така че, Германия не само че не е „апатична“ и „пасивно безразлична“ към българските дела. Напротив, Германия и в частност Бисмарк са основни „играчи“, когато става дума за фазата на Източния въпрос след 1870 година. Бисмарк целенасочено тласка Русия към българските земи. Това изглежда е било прозряно в един момент и от Мидхат паша, но сравнително късно.
Академик Косев публикува в отделна книжка една изключителна находка – писмо от Мидхад паша до Бисмарк, с което той буквално моли „Железния канцлер“ да се съжали над Отоманската империя. (Последното издание на книгата е на издателство „Захарий Стоянов“ от 2015 година под заглавие „Мидхат паша моли Бисмарк за пощада“. По-старото издание на академичното издателство „Марин Дринов“ е от 2008 година и е със заглавие „Послание на Мидхат паша до Бисмарк от януари 1877 г.“).
Разбира се, би било наивно да търсим в Бисмарковата политика някакви симпатии към българите като мотив за действие. Друг е въпросът, че той в никакъв случай не е и враждебен към България, както и че единствено неговата лична намеса по време на Берлинския конгрес, довежда до включването на Варна в границите на Княжество България. Бисмарк подкрепя българското освобождение като операция, която води към тежки руски ангажименти на Балканите – гаранция за сигурния му тил в случай на подготвяната от него нова война с Франция. Тук няма никакви емоции или идеологически подкладки. Ото фон Бисмарк не е президентът Удроу Уилсън, за да подчинява политиката си на други принципи, освен на „реал политиката“. Но той в никакъв случай не е безразличен към българския въпрос, а обществеността в Германия също следи балканските дела от близо.
Някой би могъл да ни напомни за приписваната на Бисмарк реплика, че „заради овцекрадците от Долния Дунав не бих дал живота и на един померански гренадир“. Точността на приписваната на Бисмарк неуважителна реплика към българите (а също така и към сърби и румънци) подлежи на допълнителна проверка и като текст и като контекст, но всъщност тя не противоречи изобщо на политиката на „Железния канцлер“. Бисмарк стяга войските си за последната и решителна война с Франция и няма никакво намерение изобщо да изпраща когото и да било на Балканите, да не говорим да дава там жертви. Към Балканите той е упътил, при това доста успешно Австро-Унгария и Русия.
Цялата огромна дискусия в Европа и нейното дипломатическо отражение на масата на преговорите в Константинопол, съвсем не говорят за политическо безразличие. Напротив – те говорят за намерение да се създаде ново положение на нещата.
Решенията на Константинополската конференция са провалени изключително и най-вече от неправилната преценка на турската страна – на Султана, на подтикващия го „да чини инат на цяла Европа“ Мидхат паша и на младотурските настроения, които по онова време започват за първи път да избуяват и да излизат на повърхността. Внушенията, че Мидхат паша и Султанът били подстрекавани от английския посланик Елиот са откровено нелогични. Великите сили са се събрали в лицето на посланиците си в Константинопол, за да предотвратят военен конфликт. Те са били готови да дадат автономия на българите и точно така става и след Руско-турската война. Султанът и Мидхат паша не успяват да разберат, че в Европа има съгласие по въпроса за автономията. След Берлинския конгрес в Цариград може и да са мислели, че са успели да си запазят малко повече територии, най-вече Македония, но реално Княжеството и Източна Румелия са вече с много по-висока автономия. Те не са вече вилаети, а Княжеството е напълно „изпуснато“ от гледна точка на Високата порта. Това едва ли може да се разглежда като успех.
Бламирането на конференцията на Великите сили с приемането на Отоманската конституция, вече е повод за война за Русия и достатъчен мотив за останалите европейски държави да оставят Високата порта да се оправя сама.
Но и тук европейските страни не остават „пасивни“ и „апатични“ – напротив, войната има своята дипломатическа подготовка, главният резултат от което е решението, че границата на бъдещата българска държава ще минава по Стара планина. Русия е напълно съгласна с този вариант, защото той гарантира неутралитета на Англия и това е оформено в секретното споразумение, известно като „спогодбата Дерби – Шувалов“.
Твърди се, че граф Игнатиев не е бил осведомен за това споразумение. Иначе едва ли би вложил такова старание при очертаването на границите на Сан Стефанска България. Тезата, че с подписването на Сан Стефанския прелиминарен мирен договор, Русия си създава един символ, който да приканва българите към вечна признателност има право на съществуване. Тя по принцип е рационална и почива на сериозни съображения. Тази сериозна хипотеза обаче подлежи на проверка – трябва окончателно да се установи, дали граф Николай Игнатиев наистина е знаел за „спогодбата Дерби - Шувалов“.
Има указания в посока на това, че амбициозният дипломат граф Игнатиев в голяма степен е импровизирал, а от Санкт Петербург просто са го оставили сам да се провали. За разлика от Шувалов, граф Иганатиев е славянофил и е било лесно да падне в такава клопка. Документирано е, че когато се завръща в Русия, граф Игнатиев е посрещнат не като победител – триумфатор, а меко казано хладно. Канцлерът Горчаков му „предлага“ сам да „пробута“ своя прелиминарен договор на Великите сили. Граф Игнатиев естествено претърпява зрелищен провал. Впрочем, заслужава да се цитира оценката на граф Шувалов за Сан Стефанския договор, направена през месец май 1878 година в Лондон: „акт на най-голямата глупост, сторена от нас досега“.
Дали е казал точно това, също подлежи на доизясняване, но сключената от граф Павел Шувалов спогодба с английския външен министър лорд Солсбъри на 30 май 1878 година не подлежи на друга оценка, освен че официалната руска дипломация, в най-овластената си част, стриктно се е придържала към предварителните си договорки с европейските държави. Европа е дала мандат на Русия да воюва за автономна България и в Лондон руската дипломация се съгласява на формулата Княжество България плюс Източна Румелия, две седмици преди Берлинския конгрес.
Ако на Константинополската посланическа конференция, България е разделена на Източен и Западен автономен вилает по меридиан, то в Лондон, а после в Берлин, дележът ще бъде по паралел на Северна и Южна. Първият дележ е бил между Австро-Унгария и Русия, вторият вече е между Англия и Русия.
С Австро-Унгария също има предварителна конвенция, даже няколко. Първата е Райхщатската конвенция от 26 юни / 8 юли 1876 година, сключена с личното участие на императорите Франц Йосиф и Александър Втори. Асистират им външният министър Дюла Андраши и канцлерът Горчаков. С нея Русия изрично поема ангажимента да не създава самостоятелна „славянска или друга държава“. Конвенцията предопределя и ограничения размер на бъдещата българска държава.
Решенията заложени в Райхщатската конвенция са потвърдени от Будапещенската конвенция от 17 март 1877 година, която е сключена тайно на 3 / 15 януари 1877 година, малко преди края на Константинополската посланическа конференция. Конвенцията е тайна, но Русия спазва решенията й стриктно. Тоест, според Будапещенската конвенция, войната може да завърши в най-добрия случай със създаването на някаква автономна формация, като и става. Райхщатската и Будапещенската конвенции, по които Русия е страна, са сред основните правни основания за преразглежадането на и без това прелиминарния Сан Стефански договор.
В заключение трябва да се кажат две неща. Първото е, че Европа не е била нито безразлична, нито апатично по отношение на българския въпрос. Европа изобщо не е била против автономията на България, нито против защитата на правата на българите в самата Отоманска империя. Европейската дипломация всъщност е изключително активна, особено след Априлското въстание, което изиграва ролята си. Разбира се, различните европейски държави имат различни интереси, но никоя от тях не е против създаването на ново “status quo”, което изключва приемането на Мидхат пашовото лицемерие – „Империята вече има конституция и няма нужда от никакви други гаранции за правата на българите“.
Второто, което произтича от горното е, че Русия води Руско-турската война от 1877-1878 година, след пълно съгласуване с Австро-Унгария и Великобритания. Нещо повече, позициите на тези три велики сили постоянно се подлагат на „фина настройка“ в хода на събитията.
Несъмнено, не бива да се отрича огромната роя на Император Александър Втори. След като освобождава руснаците от крепостното право, той е принуден от развитието на събитията да изиграе ключова роля и в частичното освобождаване на българите и в създаването на българска държава, макар и ограничена. Има основания да смятаме, че Александър Втори е разглеждал България и като някакъв експеримент, от който да прави изводи за по-нататъшното развитие на реформите му в Русия. Либералният характер на проекта за Конституция, подготвен от комисията на руския юрист Лукиянов, назначена и контролирана лично от императора, говори точно в тази посока. За съжаление, убийството на Александър Втори от терористи, слага край на „експеримента“ в Русия и се отразява крайно неблагоприятно и на България, но това е друга тема.
Трябва обаче да сме наясно, че въпреки наистина добрите намерения лично ва Александър Втори, той действа изцяло по формулата, че „политиката е изкуство на възможното“ и не предприема никакви действия, които биха предизвикали негативна реакция у останалите европейски велики сили.
От своя страна, останалите Велики сили дават карт бланш и така да се каже „мандат“ на Русия, да накаже Отоманската империя заради подигравката с тях на Констатинополската посланическа конференция. Разбира се, някои от великите сили се възползват по най-добър начин от ситуацията – Австро-Унгария подготвя окупацията на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак; Англия получава остров Кипър и се укрепява здраво в Източното Средиземноморие; Франция се сдобива с Тунис. Германия пък следва своите стратегически интереси, свързани с ангажирането на Русия и Австро-Унгария на Балканския полуостров.
Така че, тезата за конфликт между Русия и „вероломната Европа“ преди и по време на Берлинския конгрес, даже не е легенда – тя е просто басня, която обаче остава в употреба за пропагандни нужди вече почти век и половина.