Несъмнено, борбата за паметниците е борба за паметта. Въпрос на лична преценка е, кои спомени са добри, кои са лоши, а кои са истински кошмари. Обективно погледнато, въпросният Паметник на Съветската армия е от третата категория на кошмарите. Той дори не е построен толкова в прослава на съветските войни. Той е построен след разгрома на сливенския горянски отряд, като напомняне за публиката, че режимът смята да векува. Е, режимът успя да изкара почти половин век. Сега както се казва, нещата си отиват по местата - в случая не на бунището, а в музея.
Снимките са от социалните мрежи.
Днес трябваше да отговарям на поредния изблик на станалото обичайно тръшкане: „Ама като разрушаваме паметниците, се лишаваме от историята си“. Мисля, че веднъж за винаги трябва да се сложи край на тези кокоши жалби.
Историята ни изобщо не се заличава с преместването на един унизителен символ от едно място на друго. (Впрочем аз много харесвам творчеството на Васка Емануилова, ама не точно тази композиция. Подозирам, че и тя не я е харесвала особено). Историята трябва да се помни, да се изучава, да се осмисля, ама трябва и да се напише горе - долу вярно.
Ще се опитам да дам разбираем за почитателите на Съветската армия пример. Според каноничната комунистическа история, първия партизанин в България е Иван Козарев. Първият му бой с полицията е бил няколко дни след началото на операция "Барбароса". И до днес се мълчи за факта, че още през януари 1940, като партизанин излиза в гората Христо Димитров Несторов. Само че той е анархист и завършва живота си като горянин през 1954 година, сражавайки се с комунистическата ДС.
Какво правим с тази история? Ами, пропускаме я защото не е удобна.
Васка Емануилова, която е сътворила композицията, която в момента ту се възнася, ту се приземява и която в крайна сметка ще си намери подобаващо и най-вероятно централно място в Музея на тоталитарното изкуство (отделен въпрос е дали ни харесват мястото и подредбата на този музей...), та Васка Емануилова е известна лесбийка.
Това не би имало абсолютно никакво значение, ако днешните "защитници" на злополучния паметник не ни заляха с невъобразим език на омразата по отношение на хомосексуалните граждани на Р. България и прословутата Истанбулска конвенция. Какво стана ? Отново греда, отново проблем с партийната линия. Всъщност - с няколко партийни линии, плюс „личната гледна точка на Митрофанова и Захарова“… Впрочем, и партньорката на Васка Емануилова, с която последната е живяла доста години на ред, също е бележита българска скулпторка и също е участвала в създаването на други композиции от същия паметник.
Ужас! Първият партизанин – анархист и в крайна сметка горянин. Създателката на сакралната скулптурна група – лесбийка. Don’t You see the sky is falling? Изобщо, почитателите на комуноидното ни минало (пишман социалисти, „възрожденци“, крипто комунисти титулуващи се като „консерватори“) са се оплели като пилета в кълчища. Струва ми се, че ако си мълчат, вместо да вдигат врява по този начин ще понесат по-малко морални загуби. Макар че, честно казано не съм особено загрижен за репутацията на псевдо левите в България.
На изпроводяк ще споделя един биографичен момент - аз съм проектант на конструктивната част на възстановения паметник на Тодор Александров в Кюстендил. След 09 септември 1944 г., комунистическата власт, без да страда от каквито и да са скрупули, какво се събаря и какво се съзидава, буквално заличава паметника на един човек, който можем да наречем "последния истински рицар на националното освобождение". Определението не е мое, на друг по-умен човек е. Комунистите го събарят и някъде чак през 1992 - 1993, (там някъде), паметникът беше възстановен точно по оригинала. Архитектурната част на проекта е дело на архитект Стоян Манчев, а конструктивната част е моя.
Несъмнено, борбата за паметниците е борба за паметта. Въпрос на лична преценка е, кои спомени са добри, кои са лоши, а кои са истински кошмари. Обективно погледнато, въпросният Паметник на Съветската армия е от третата категория на кошмарите. Той дори не е построен толкова в прослава на съветските войни. Той е построен след разгрома на сливенския горянски отряд, като напомняне за публиката, че режимът смята да векува. Е, режимът успя да изкара почти половин век. Сега както се казва, нещата си отиват по местата - в случая не на бунището, а в музея.