Армения – мир веднага или нов скок в неизвестното ?

За да се разбере поне до някъде днешното състояние на арменското общество, е необходимо нещата да се разгледат ретроспективно в контекста на развитието на конфликтите в Южен Кавказ поне от 1988 година насам.

Тежкото наследство от периода на разпадането на СССР

През 1988 година в тогавашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), която е административна част от Азербайджанската ССР, бързо набира сили сепаратистко движение, рожба преди всичко на арменския иредентизъм. Движението „Миацум“ (в превод най-точно се превежда като „възсъединяване“) настоява за отделяне на НКАО от Азербайджанската ССР и присъединяването й към Арменската ССР. Сблъсъкът започва като етническо противопоставяне вътре в рамките на СССР, но скоро прераства в междудържавен конфликт между обявилите независимостта си в периода септември - октомври 1991 година Армения и Азербайджан.

В периода, през който конфликтът в Нагорни Карабах набира инерция, напълно синхронно протичат и други вътрешносъюзни етнически конфликти в границите на СССР – в Грузия, в Казахстан, в Узбекистан и прочее.

Днес в обръщение са взаимно изключващи се теории за произхода на тези конфликти. Според едни, те са резултат на загниването на СССР, според други те са разпалвани от заинтересувани страни вътре в съветската политика, които са търсели поводи за връщане към „модела на силната ръка“ по време на Горбачовата перестройка. (Доста подробно за тези конфликти, на база на иначе порядъчно оскъдните явни източници, може да се прочете тук: Дечев, Теодор, „Черният януари“ в Баку – 1990, Карабахският конфликт и разпадането на СССР, сп. Политика и сигурност, Изд. на Висшето училище по сигурност и икономика, гр. Пловдив, Година ІІІ, бр. 4, 2019 г., стр. 71 – 100, ISSN 2535-0358, https://www.researchgate.net/publication/339314392_The_Black_January_in_Baku_-_1990_the_Karabakh_Conflict_and_the_Dissolution_of_the_USSR_Cerniat_anuari_v_Baku_-_1990_Karabahskiat_konflikt_i_razpadaneto_na_Svetskia_Suz#fullTextFileContent ).

Напълно възможно е и двете теории да съдържат голяма доза истина, защото дълги години центробежните процеси в СССР бяха удържани с големи усилия с ключовата помощ на силовия репресивен апарат, но едновременно с това във всички описани случаи на етнически конфликти в края на съществуването на СССР има улики, които водят към тайните служби като организатори и / или подстрекатели на подобни сблъсъци.

Карабахският конфликт като генератор на политически движения в Армения и Азербайджан

Така или иначе, конфликтът между Армения и Азербайджан, започнал като вътрешно съветски етнически сблъсък и бързо „преформатирал“ се в междудържавен военен конфликт има пряко отношение към раждането на антикомунистическа опозиция в двете съветски републики. В Армения, опозиционерите настояват за осъществяване на „Миацум“-а, на обединението на Арменската ССР и на Нагорно-Карабахската автономна област (НКАО). В Азербайджанската СССР, по обратен начин, Народният фронт е създаден, като реакция на напълно неефективното поведение на комунистическото ръководство на страната, което не е способно да защити териториалната й цялост.

Паралелната история на тези две антисъветски и антикомунистически движения е изключително интересна, но тук ще се ограничим най-вече с арменският вектор на протеклия процес на държавно строителство.

Фаталното обвързване на арменската външна и вътрешна политика със ставащото в не само в НКАО, но и в Карабах въобще, довежда до създаването на цяла политическа общност (не бих я нарекъл „мрежа“, защото в тази общност има и йерархия и вертикална подчиненост) – така нареченият „Карабахски клан“.

„Карабахският клан“ като един от фаталните фактори в арменската вътрешна и външна политика

„Карабахският клан“ води началото си от комсомолския елит в НКАО към който принадлежат, както ще видим след малко двама от президентите на Република Армения – Роберт Кочарян и Серж Саргсян. Действително, първият президент на придобилата за втори път независимост Република Армения е Левон Тер Петросян – изключителен учен и интелектуалец, роден на 9 януари 1945 година в Алепо (Сирия), чието семейство една година по-късно се преселва в Арменската ССР, под влияние на сталинския призив за връщане на арменците в „родината им“.

Всъщност, родоначалникът на фамилията на първия президент на Армения – Петрос е бил свещеник, който през 1720 година се е преселил от град Сис (днешният град Козан, намиращ се на 60-70 километра северно от град Адана в Турция) в планинската област Муса Лер (на турски – Муса Даг). Като духовно лице, Петрос е изпълнил заповедта на киликийския католикос – Ованес Адженци.

Фактът, че Левон Тер Петросян не принадлежи към „Карабахския клан“, се отразява постоянно на неговата политическа дейност, като готовността му да сключи мир с Азербайджан, става причина за загубата на президентския пост в началото на месец февруари 1998 година. Историята на опита на Левон Тер Петросян да сключи мир с Азербайджан и неговата оставка, довела на власт „Карабахския клан“ в Армения за цели двадесет (20) години, под последователното президентство на Роберт Кочарян и Серж Саргсян, би трябвало да стане тема на отделен анализ, който със сигурност би бил изключително поучителен. Тук обаче става дума най-вече за ролята на „Карабахския клан“, затова ще се ограничим да щрихираме кариерите на Роберт Кочарян и Серж Саргсян, за да стане ясно до каква степен ролята на хората, свързани с арменския сепаратизъм в Карабах се оказва ключова за съдбата на цяла Армения.

И Роберт Кочарян и Серж Саргсян са сред лидерите на арменското движение в Карабах. Там те заемат различни водещи и първостепенни позиции и длъжности. Те обаче съвсем не се ограничават с политическата си активност в непризнатата „Нагорно Карабахска република“, а доста бързо се оказват начело на самата Република Армения. 

През месец март 1997 година, Роберт Кочарян става министър-председател на Република Армения. От февруари 1998 година, след оставката на Левон Тер Петросян до провеждането на изборите е временен президент на страната. Може би първият му акт (от 9 февруари 1998 година), като временен президент е легализирането на забранената по това време партия „Дашнакцутюн“ – историческа арменска партия, съчетаваща социалистически принципи и краен национализъм с терористични практики.

 Роберт Кочарян е президент на Армения два мандата от 30 март 1998 до 9 април 2008 година, като преди това е бил първият „президент“ на непризнатата от никого, даже и от самата Армения „Нагорно Карабахска република“ от 29 декември 1994 до 20 март 1997 година.

Серж Саргсян е избран за президент на Армения на 9 февруари 2008 година с 52,82 процента от гласовете. Негов основен опонент на изборите е първият президент на Армения – Левон Тер Петросян, който решава да се кандидатира след двата мандата управление на Роберт Кочарян. Саргсян е обвинен в масови фалшификации и манипулации на изборите и привържениците на опонентите му организират масови протести в Ереван. Съпротивата срещу избора на Саргсян е пресечена от Роберт Кочарян, който въвежда извънредно положение на 1 март 2008 година, което продължава до 21 март 2008 година.

До избирането му за президент на Армения, Серж Саргсян натрупва огромно портфолио в така наречените „силови структури“. Тук няма да се занимаваме с постовете, които е заемал в непризнатата „НКР“, но задължително трябва да посочим, че от 21 август 1993 до 18 май 1995 година, е министър на отбраната на Армения. От 18 май 1995 до ноември 1996 година, Саргсян е началник на Държавния комитет на национална безопасност (ГКНБ) на република Армения. През ноември 1996 година, въпросният ГКНБ е обединен с Министерството на вътрешните работи на Армения в единно министерство на вътрешните работи и националната безопасност. От ноември 1996 до юни 1999 година, Серж Саргсян е министър на вътрешните работи и националната безопасност на страната.

На 13 ноември 1999 година, Серж Саргсян е назначен за ръководител на администрацията на президента на Армения а през декември същата година е посочен и за секретар на Съвета за национална сигурност при президента на Армения.

На 20 май 2000 година е назначен за министър на отбраната, като логично е освободен от длъжността „ръководител на президентската администрация“, но остава секретар на Съвета за национална сигурност при президента.

От 4 април 2007 до 9 април 2008 година, Саргсян е министър-председател на Армения. С изтичането на втория мандат на Роберт Кочарян, на 19 февруари 2008 година, Серж Саргсян е избран за президент на Армения. Изкарва на поста два мандата, като вторият му мандат изтича на 9 април 2018 година.

Тук е мястото да се отбележи и изключително солидният комсомолско-партиен „бекграунд“ на кариерите и на Роберт Кочарян и на Серж Саргсян.

В периода 1981 – 1985 година, Роберт Кочарян работи на различни длъжности в градския комитет на Ленинския комсомол (ВЛКСМ) в Степанакерт (тогава Степанакерт, днес – Ханкенди е административният център на Нагорно Карабахската автономна област на Азербайджанската ССР).  Стига до поста на втори секретар на Степанакертския градски комитет на ВЛКСМ.

От 1986 година, Роберт Кочарян вече е инструктор в Степанакертския градски комитет на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР (част от КПСС), а от 1987 до 1989 година е щатен партиен секретар на партийната организация в Карабахския копринен комбинат.

В периода 1979 – 1988 година, Серж Саргсян работи в комсомолските и партийни органи на НКАО, като завеждащ отдел, втори секретар, първи секретар на Степанакертския градски комитет на Ленинския комсомол, завеждащ отдел пропаганда и агитация на Степанакертския градски комитет на Комунистическата партия на Азербайджан (част от КПСС) и като помощник на първия секретар на Нагорно Карабахския областен комитет на Комунистическата партия на Азербайджан – Хенрих Погосян.

Както Кочарян и Саргсян, така и целият комсомолски актив на някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), изиграва много важна роля в събитията в периода 1988 – 1994 година, които днес обобщено най-често наричат Първата Карабахска война. В хода на почти светкавичната радикализация на арменското население в НКАО, неочаквано целият комсомолски актив се оказва въоръжен до зъби с оръжие, произведено в тогавашната Чехословашка социалистическа република. Доста по-късно ще стане ясно на какво се дължи този на пръв поглед странен феномен.

В рамките на „разделението на труда“ между разузнавателните служби на страните от Варшавския договор, на „другарите от Прага и Братислава“ се пада задължението да поддържат връзките с „Червените бригади“ в Италия и с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), бойците на която дълго време пребивават в Ливан, в това число и в столицата – Бейрут.  (По въпроса за сътрудничеството между „Червените бригади“ и ООП – Ал Фатах, може да се види и в: Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with the Palestinian Terrorist Organization, Israel, International Institute for Counter-Terrorism (ICT), както и в: Coalitions Between terrorist Organizations: Revolutionaries, Nationalists and Islamists. Martinus Nijhoff Publishers, Leiden and Boston,  Chapter 4 Italy – The Red Brigades, Cooperation with Palestinian organizations, pp. 103-132, ISBN 90-04-14358-0, https://www.researchgate.net/publication/265361693_Coalitions_Between_Terrorist_Organizations_Revolutionaries_Nationalists_and_Islamists ).

Между „Червените бригади“ и ООП има някаква обмяна и циркулация на оръжие чехословашко производство, доставяно от чехословашките „куратори“ на тази организация. Никой обаче в социалистическа Чехословакия не е могъл да предвиди, че едни от най-близките съюзници на палестинците в Бейрут бяха, а вероятно и продължават да бъдат арменските въоръжени градски милиции. Чрез тях и съответно чрез арменската диаспора, част от чехословашкото оръжие, доставено на борците срещу капитализма в Италия и срещу „ционисткия империализъм“ в Ливан се озовава на съветска територия в Карабах, за да изиграе там определена роля. Или както казва народът: „Волът рие – на врата му пада …“.

„Голямата скука“ или тактиката на протакане в безкрайните и безплодни преговори за мир след подписването на „Бишкекския протокол“

Историята на Първата Карабахска война също е много интересна, с изненади и неочаквани обрати, но в крайна сметка се стига до така наречения „Бишкекски протокол“ от 1994 година. С Бишкекския протокол, се сключва примирие между арменските сили и азербайджанците, като се предполага, че мирното решение ще бъде намерено по пътя на преговорите с помощта на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) – наследничка на прочутото Съвещание в Хелзинки, приело знаменития Заключителен Акт – стълб в международното право, който прави незаконни всички едностранни окупации и анексии.

Арменското общество излиза от Първата Карабахска война с чувството, че е безапелационен победител. Арменските сили са окупирали близо двадесет процента от територията на Азербайджанската република, при това под техен контрол е не само някогашната НКАО, но и седем административни района на Азербайджан, които никога не са имали и намек за автономия. Азербайджанското и кюрдското население от тези райони са изгонени безкомпромисно и в Баку им се налага да се грижат за над един милион бежанци, наричани по новому – „вътрешно преселени“.

Единственото, което помрачава арменския триумф, поне що се отнася до очите на специалистите по международно право е обстоятелството, че няма начин по който окупираните територии да бъдат законно присъединени към Армения и този акт да бъде международно признат. Единственият арменски аргумент за притежание на тези територии е фактическото положение на окупацията. Иначе, шансовете за законно придобиване са нулеви – Съветът за сигурност на ООН гласува последователно четири резолюции в полза на териториалната цялост на Азербайджан.

На арменците от Република Армения и от непризнатата „Нагорно Карабахска република“ не им остава нищо друго, освен да прилагат тактиката на протакането. Те контролират фактически окупираните територии и също така фактически експлоатират природните им богатства. Интересът на арменската страна, да използва природените ресурси на окупираните територии е вън от съмнение.

Дълги години, експлоатацията на златни, медни и молибденови находища в окупираните територии добавя сериозен принос към БВП и към външнотърговския баланс на Армения. (Твърди се, че от рудния концентрат на рудите, добивани на територията на окупираните азербайджански окръзи, особено от златните и медни находища в Келбаджарско се е извличал и така необходимият за автомобилните катализатори паладий). Подобен подход, също е недопустим според международното право, но това не вълнува никого нито в Ереван, нито в Степанакерт. Самообявилата се „Нагорно Карабахска република“ („НКР“) направо се издържа от незаконен добив на полезни изкопаеми.

При това положение, арменската дипломация постига чудеса в областта на протакането и бавенето на преговорите. Когато от Ереван не искат да се конфронтират с така наречената „Минска група“ на ОССЕ, в състав Русия, САЩ и Франция, тогава мисията по изразяване на съмнения, несъгласия, безпокойства и в крайна сметка отговорността за протакането на преговорите се прехвърляше на призрачната власт в Степанакерт, тоест в „НКР“.

Тук е мястото да се отбележи, че на практика, карабахските арменци са изключени от преговорите, след избирането на „техния човек“ – Роберт Кочарян за президент на Република Армения. Докато прословутия „Бишкекски протокол“ е подписан и от представител на карабахските арменци, в следващия период те изчезват от масата на преговорите. От там ги отстранява … първият президент на „НКР“ - Роберт Кочарян. Мнението им се взима, когато е неудобно официална Армения да опонира за нещо на „Минската група“ или пък на азербайджанската страна.

Въпреки че от „Минската група“ буквално са им „написали домашното“ под формата на така наречените „Мадридски принципи“ и са го публикували открито, като от Армения и Азербайджан се очаква просто да се договорят по техническите въпроси съпътстващи прилагането на „Мадридските принципи“, куражът на арменците да протакат до безкрайност преговорите за мир е безкраен. За това допринася и механичното повтаряне от представители на всякакви международни институции, че „въпросът няма военно решение“.

Погрешната мантра: „Карабхският конфликт няма военно решение“

Последното твърдение не е вярно, тъй като точно международното право гарантира възможността на нападнатата страна да защитава територията си и да води военни действия на нея в своя защита. Дълги години, мантрата „няма военно решение“ се повтаря пак и пак. Накрая, арменците започват да вярват на това твърдение, въпреки че имат достатъчно специалисти, които да им обяснят, че то не е състоятелно.

Всъщност, действията на арменците в практически план не говореха за особена вяра в „отсъствието на военно решение“. Седемте окупирани азербайджански окръга бяха превърнати в огромни военни обекти. Безкрайни минни полета покриваха и продължават да покриват и до днес най-плодородната земя в Южен Кавказ.

В превод „Карабах“ означава „Черна градина“, както е наречена и знаменитата книга на Томас де Ваал, посветена на този конфликт. „Черната градина“ беше превърната в черно минно поле, пресичано единствено от пътищата и от отбранителните съоръжения на арменските въоръжени сили.

Авторът на тези редове има възможността да пътува през вече освободените азербайджански райони в края на 2022 година. Гледката беше сюрреалистична. В Агдам бяха извозени дори част от камъните от които са били зидани по-старите къщи в града, да не говорим за дървен материал от покриви, керемиди, дограми, черчевета и други такива. От някогашните градове бяха останали буквално археологически артефакти, а движението извън автомобилните пътища беше равносилно на самоубийство.

Арменската страна се беше окопала в завзетите седем азербайджански района и никой не криеше факта, че те не искат да ги предадат на Азербайджан просто по военно-стратегически съображения. От Ереван просто искаха да контролират минните полета и изградените отбранителни линии, нищо че всякакви официални лица повтаряха до припадък, че „няма военно решение на Карабахския конфликт“. (По въпроса за съдбата на „Мадридските принципи“ и за водените повече от 25 години преговори за мир между Армения и Азербайджан, имах удоволствието да напиша книга, където всеки който се интересува от подробностите в тази сага на безплодната дипломация, би могъл да прочете много неща: Дечев, Теодор, От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати, Издателски комплекс ВУСИ, Пловдив, 2022 г., ISBN (Print) 978-619-7343-60-1; ISBN (Online) 978-619-7343-61-8, https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/library/ot-madridskite-principi-do-myunkhenskite-debati ).

По ирония на съдбата, точно опитът преговорите да бъдат вкарани в нова спирала на празно красноречие с нулева ефективност – предложенията на Никол Пашинян от февруари 2020 година, да се заменят „Мадридските принципи“ с някакви нови „Мюнхенски постулати“, направени по време на конференцията по сигурността в Мюнхен, в рамките на публичните му дебати с Илхам Алиев, изчерпаха лимита на търпението на азербайджанските лидери. От там до „несъществуващото военно решение“ имаше една ръка разстояние, особено след „Товузката провокация“ от лятото на същата година, при която Армения демонстрира пред Русия готовността си да атакува азербайджанската инженерна инфраструктура за износ на нефт, природен газ и за железопътни превози.

44-дневната война и краят на окупацията на Карабах – катастрофа или шанс за Армения?

Последва Втората Карабахска война, известна и като 44-дневната война, наричана в Азербайджан – „Отечествена“. Военната катастрофа на Армения беше зашеметяваща (особено на фона на чувството за непобедимост на Ереван) и може би най-голямата заслуга на Никол Пашинян към страната му до момента е, че успя да поиска примирие на време.

С ноемврийското примирие и тристранното изявление на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин от 10-11 ноември 2020 година, Армения успя да спре влизането на азербайджанската армия в Степанакерт и превръщането му в Ханкенди, но както знаем към днешна дата и това вече е факт.

Ноемврийското примирие от 2020 година, даваше шанс на Пашинян да излезе с придобивки от напълно загубена война – то предвиждаше отваряне на границите, вдигане на транспортната блокада на Армения, задействане на блокираните транспортни инфраструктури в региона. Това обаче не стана, къде поради водената по навик от арменците политика на протакане, къде поради основателното безпокойство на власт имащите в Ереван, че може да бъдат пометени от националистическата истерия, ако решат да приложат тристранните договорености от ноември 2020 година.

Особена символна натовареност имаше така наречения „Зангезурски коридор“. Западен Зангезур е територия, която е част от международно признатата територия на Република Армения. На практика, Западен Зангезур (или Сюник на арменски) е коридорът, който свързва Армения с единствения й съсед, с който тя поддържа постоянно приятелски отношения – Ислямска Република Иран. Недалече от границата с Иран се намира град Мегри, където е компресорната станция на газопровода свързващ Армения и Иран.

В съветско време, между Азербайджанската ССР и нейния анклав – Нахичеванската АССР е имало функционираща железопътна връзка. След Първата Карабахска война, арменците дават воля на чувствата си, като разрушават близо 200 километра железен път – точно връзката между Азербайджан и Нахичеван през Мегри. Този железопътен участък днес се нарича „Зангезурски коридор“.

За Азербайджан, а и за света (или поне за ЕС и Китай), Зангезурският коридор е от изключително значение, защото евентуалното му пускане в експлоатация след съответното възстановяване на железопътната линия, буквално би удвоило пропускателната способност на „Средния коридор“ – на маршрута „Китай – Казахстан - Каспийско море – Азербайджан – Турция - Европа.

В момента, товарите доставени на пристанище Баку от казахстанското пристанище Актау се превозват, като Армения се заобикаля по железопътната линия „Баку – Тбилиси - Карс“ (БТК). Пускането в експлоатация на Зангезурския коридор би повишило рязко ефективността на този единствен в момента работещ маршрут „Изток - Запад“ и би било от голяма полза и за приходната част на бюджета на Армения.

Справедливостта изисква да се признае, че и много преди избухването на войната в Украйна, тоест преди 2014 година, в Армения е имало яростни дебати заради транспортните коридори, обслужващи Ереван и Баку. И тогава имаше изблици на националистична ненавист и на напълно нерационално мислене. Само че в последния случай, Азербайджан изпълни ангажимента си да отвори Лачинския коридор, който гарантира връзката между Армения и Степанакерт, вече Ханкенди. Нещо повече – беше построен маршрут, удобенза арменците, защото той заобикаля град Шуша.

Тристранното заявление предполагаше точно такъв подход – едновременно отваряне на двата най-важни транспортни коридора – Лачинския и Зангезурския. Зангезурският коридор обаче остана неосъществен проект и блян на превозвачите между Европа и Китай. Кого обслужва тази ситуация не е трудно да се анализира. Във всеки случай печелившият не е Армения, но пречките по „Средния коридор“ носят определено удовлетворение на Руската федерация, която загуби целия си трафик по „Северния маршрут“.

На крачка от мера, но тя още не е направена…

В момента ние имаме ситуация, каквато не е имало никога от 1988 година насам, тоест от започването на Първата Карабахска война до днес. Никога не е имало такава възможност за сключване на мир, както през тези дни и седмици. Едновременно с това, има сили и среди, които биха искали да видят мирните преговори провалени. (На този въпрос съм посветил неотдавнашния си анализ в news.bg – Дечев, Теодор, Мирът в Южен Кавказ може да бъде проигран само със силна „външна помощ“, 13.02.2024 г., news.bg, Коментари, https://news.bg/comments/mirat-v-yuzhen-kavkaz-mozhe-da-bade-proigran-samo-sas-silna-vanshna-pomosht.html?fbclid=IwAR0Vuynd-tp1bdvWTbh7E7S0FMbooC4FN5vLrDVsDzkArK4zPJN5rhmhbZk_aem_AW4GFTk68IWxtlBsQTTflPEQXbJVXq_aKEJ_BBxfuK08LjYHtuXayvhWC4gSvtjI6dhfSpeRLbWT2T1cG6hW-NYs ).

Европейският съюз има огромен интерес, в Южен Кавказ да се възцари мир. България, Гърция, Италия, Румъния и Унгария имат още по-голям интерес, като най-пряко свързани с доставките на азербайджански природен газ и на азербайджанска „зелена“ електроенергия в най-близка перспектива. Към тях трябва да прибавим и Молдова, Словакия и Австрия в средносрочна перспектива, макар че вече сме свидетели на доставки на азербайджански газ за Кишинев.

Нови геополитически фактори желаят да се намесят в Южен Кавказ

Всичко това влиза в колизия с различните „анти-азербайджански“ вектори в европейската политика, които за сега не взимат връх, но пораждат основателно безпокойство. Отделно трябва да бъдат разгледани и амбициите на Франция в Армения, които най-общо можем да определим като породени от вътрешно политически съображения. Френските амбиции в Южен Кавказ, както и гравитиращите около тях изявления на първия дипломат на Европейския съюз, би трябвало да бъдат тема за отделен анализ. Тук не би ни достигнало мястото, но си заслужава да се акцентира върху няколко неща.

Франция се смята, при това с основание за страната с най-голяма арменска диаспора в Европа. Националният институт за демографски изследвания (Institute national d’études démographiques) – френската институция отговаряща на функциите на национален статистически институт, не събира данни за етнически произход. По тази причина, няма перфектно верифицирани данни за броя на френските граждани от арменско потекло. Има публикувани различни оценки на този брой, които варират между 250 000 и 750 000.

Каролин Тон оценява броя на френските граждани от арменско потекло на 250 000 души (Thon, Caroline, Armenians in Hamburg: an ethnographic exploration into the relations between diaspora and success, Berlin, 2012, LIT Verlag Münster, p. 25, ISBN 978-3-643-90226-9, https://archive.org/details/armeniansinhambu0000thon/page/24/mode/2up )

Матю Гибни и Рандал Хансен приемат, че броят им е 300000 души (Gibeny, Matthew J. and Randall Hansen (Eds.), Immigration and asylum from 1900 to the present, Santa Barbara, California, 2005, ABV-CLIO, p. 13, ISBN 978-1-57607-796-2, https://archive.org/details/immigrationasylu00matt/mode/2up ).

В официален бюлетин на френското министерство на културата, броят на френските граждани от арменски произход се оценява на 400 000 души (L’arménien en France.Langues et cite, bulletin de l’observatoire des pratiques linguistiques, Février 2008, Numéro 11, https://web.archive.org/web/20210206171224/https://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache%3At0PmZ4bcZzMJ%3Ahttps%3A%2F%2Fwww.culture.gouv.fr%2Fcontent%2Fdownload%2F93540%2Ffile%2Flc_11_armenien_def.pdf%253FinLanguage%253Dfre-FR+&cd=1&hl=en&ct=clnk&gl=am ).

В друго издание, свързано с френското министерство на културата, Нели Тардивие оценява броя на френските граждани с арменски корени на 500 000 души (Tardivier, Nelly, Arménie, mon amie est dédiée à une culture forte, culture.gouv.fr , Juillet - août 2007, p. 5, http://www2.culture.gouv.fr/culture/actualites/lettre/LI150.pdf ).

В книгата си за баскската диаспора – „Баскската диаспора: миграция и транснационална идентичност“, Глория Тоторикагуена, между другото излиза с твърдението, че „Франция има най-голямата арменска общност в Европа, която се оценява да е между петстотин хилади и седемстотин хиляди души“ (Totoricaguena, Gloria, Basque diaspora: migration and transnational identity, 2005, Reno, University of Nevada Press, p. 403, ISBN 978-1-877802-45-4, https://scholarworks.unr.edu/handle/11714/5052 ).

Най-многобройни смята френските граждани от арменски произход Тони Тейлър, според когото те са около 750 000 души. (Taylor, Tony, Denial: history betrayed, Carlton, Victoria, Melbourne University Publishing, p. 4, ISBN 978-0-522-85482-4, https://www.mup.com.au/books/denial-paperback-softback ).

Единствените налични данни, които отговарят на статистическите стандарти, са данните на Евростат за броя на пребиваващите във Франция, които са родени в Армения. През 2005 година, това са били 12355 души, които са били около два пъти повече отколкото през 1999 година, когато са били 5779. (Population by sex, age group and country of birth. Eurostat). Последните данни обаче не ни помагат никак с изясняването на размера на арменската диаспора във Франция.

Едно е ясно – френските граждани с арменски произход и пребиваващите във Франция арменци са повече от достатъчни, за да оказват сериозно влияние на поведението на политическите лидери в страната. Демокрацията по принцип има два недостатъка, които трудно преодолява – твърде близкият хоризонт на прогнозиране и планиране и неудържимото желание „да се слугува“ на гласоподавателите с едничката цел да бъдат спечелени гласовете им. Във Франция години на ред ставаме свидетели на проявите на втория „дефект“ на демокрацията. Политиците не могат да си позволят да изгубят арменските гласове, още повече, че ако някой постъпи принципно и се опита да претегли кой е крив и кой – прав в арменско-азербайджанския спор, то неговите опоненти няма да пропуснат да го накажат заради тази „волност“.

По тази причина, Франция се самоидентифицира като „по-голяма сестра на Армения“, като този сантиментален подход беше допълнен с напълно практичното доставяне на оръжие и най-вече на боеприпаси на арменската армия, при това – след приключването на Втората Карабахска война. Това няма как да не притеснява Баку, най-вече защото подобни действия наливат вода във воденицата на крайните арменски националисти, които искат войната да продължи може би и до свършека на света.

От своя страна, Франция няма някакви специални интереси за доставка на енергоносители от Азербайджан и може да си позволи лукса да се държи хладно към Баку и да толерира Армения – преди прикрито, днес съвсем демонстративно. Привържениците на абстрактните демократични разсъждения, за които стана дума в един от предишните анализи имат широко поле за действие във Франция пак поради тези обстоятелства (Дечев, Теодор, При нужда България ще търси още азерски газ, 20.03.2024, news.bg , https://news.bg/politics/teodor-dechev-pri-nuzhda-balgariya-shte-tarsi-oshte-azerski-gaz.html ).

Примерно природният газ, потребяван от френската икономика и домакинствата е в най-голяма степен внос от Алжир, като съществуват и тръбопроводи по дъното на Средиземно море, които се използват за тази цел. Несъмнено, компании като „Тотал“ са имали, имат или могат да имат интереси в областта на добива на въглеводороди от шелфа на Каспийско море, но в трите газопровода от Южния газов коридор, Франция отсъства като цяло.

Познавайки френския начин на мислене и подхода на френската дипломация към партньори с параметрите и характеристиките на Армения е въпрос само на време, за да научим, че двете страни започват сътрудничество в областта на ядрената енергетика.

Несъмнено и неизбежно е да бъде направен (и далече не само от мен), много по-прецизен анализ на френския интерес към Южен Кавказ, в това число и в контекста на твърде важния за френския манталитет държавен престиж. „Величието на Франция“ не е пораснало след поредицата от верижни преврати в Западна и Централна Африка, където „новооглашените“ военни управници бързат да ограничат рязко сътрудничеството си с Париж, особено във военната област и търсят партньорство къде пряко с Русия, къде с нейните „проксита“ от типа на одиозната ЧВК „Вагнер“. Може би в очите на политическите елити във Франция, евентуалната намеса в Южен Кавказ може да компенсира загубата на престиж в Западна Африка.

Заключение: Мощният миротворчески геополитически фактор в Южен Кавказ трябва да бъде ЕС, а не една отделно взета членка на Съюза

В контекста на разгледаните по-горе френски амбиции и предприети действия, несъмнено е най-важно да се подчертае, че не бива да се провалят европейски стратегически начинания, свързани с енергийната сигурност и с диверсификацията на енергийните източници, заради постигането на дребни тактически цели, които при това не са никак общоевропейски.

Нещо повече, поведението на френската дипломация може да заблуди арменската страна и буквално да я подведе. За момента ползите за Армения от позирането на Макрон и Пашинян пред фотографите са изцяло имиджови, при това – не особено високи. За сметка на това, щетите (за Армения, за Азербайджан и дори за ЕС като цяло) от отказа от сключване на мирен договор, могат да бъдат несравнимо по-големи.

Спечелването на изборите в една от двете „ядрови държави“ на ЕС - Франция, несъмнено е много важно, особено за пряко ангажираните в политическото състезание политици, но това не трябва да става за сметка на невъзвратими загуби, каквито би причинило провалянето на подписването на мирния договор между Армения и Азербайджан. Енергийната сигурност на югоизточния фланг на ЕС и на Южна Европа – на Италия е под силното влияние на сигурността в Южен Кавказ. Има всевъзможни рискове и заплахи за последната, но е сигурно, че поне ние като заинтересувана страна не бива да я ерозираме по никакъв начин.

Европейска намеса в постигането на мир в Южен Кавказ трябва да има, но това не трябва да бъде солова акция на една от страните – членки, колкото и могъща да е тя. Южен Кавказ е едно от местата, където „меката сила“ на ЕС действително работи и може да тласка протичащите процеси в една или друга посока. „Меката сила“ на ЕС несъмнено вече е допринесла за определена либерализация на обществата и политическия ред и в трите държави от региона – Азербайджан, Армения и Грузия. В никакъв случай обаче не бива да се допуска разнобой между една от водещите държави в ЕС и Европейския съюз като цяло, с цялата му сложна система от интереси и добри намерения.

Общата европейска воля, стига да бъде добре формулирана и общите европейски интереси трябва да доминират над егоистичните национални интереси на една отделна държава. Нещо повече – тези интереси трябва да бъдат съобразени с интересите на държавите от Южен Кавказ и предприетите действия да бъдат в пълна синергия с тях.