Продължение от „Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска“ ( http://svobodennarod.com/views/item/6124-shah-na-ruskiya-tzar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html   ).

Авторът на този текст е убеден, че не всичко на този свят се поддава на прости обяснения и съвсем не всичко може да бъде описано или не дай си Боже – обяснено с едно – две изречения. В този смисъл, знаейки че ще бъде обвинен, че е написал огромен и едва ли не „нечитаем“ текст, авторът любезно отправя по-нетърпеливите читатели към края на анализа, озаглавен „Някои заключения“. И той би могъл да им свърши работа, а може би дори и да ги изкуши да прочетат всичко от начало до край.

В предишната част, анализирахме отражението на „газовата шахматна дъска” на Южния газов коридор – веригата от три газопровода, които трябва да доставят газ от Азербайджан през Грузия, Турция, Гърция и Албания до Италия. До момента, колкото и това да не се нрави на много хора, съоръжението е изпълнено до територията на Гърция и природният газ вече се подава до Беломорието.

Излишно е да се обяснява, защо включването на Южния газов коридор в конкурентната борба на европейските газови пазари е в буквалния смисъл на думата „даване на шах” на руската търговска политика и на руската геополитическа стратегия като цяло. До този момент, Русия беше абсолютен монополист на доставките на природен газ за Югоизточна Европа. Днес, това вече е история.

Затова, въпросът за реакцията на руската страна е от първостепенно значение. Ако перифразираме заглавието на епохалното произведение на Лев Николаевич Толстой, руската реакция ще предопредели отговора на въпроса „Война или мир”?

Когато анализираме възможните модели на поведение, респективно различните сценарии на руската реакция, би трябвало да се разграничат два въпроса:

Първият е въпросът за поведението спрямо вече съществуващото гигантско съоръжение, простиращо се от Шах Дениз ІІ до Бриндизи – Южният газов коридор.

Вторият въпрос е за руската реакция срещу напълно реалната заплаха количеството природен газ, доставян за Европа да се учетвори. До момента по Южният газов коридор се доставят 6 милиарда кубически метра природен газ годишно за Турция и е съвършено предстоящо доставянето на 10 милиарда кубически метра природен газ годишно за Европа. Ако към тях се прибавят 30 милиарда туркменски природен газ за доставката на който се говори още от преди 2014 година, обемът на доставките става 40 милиарда кубически метра годишно.

Тази възможност, която все повече става реалност, стана съвършено актуална след началото на 2014 година. Тя твърдо се вписа в глобалния енергиен дневен ред след анексията на Крим, войната в Донбас и възникването на огромна несигурност и неяснота около транзита на руски газ през Украйна.

Така Русия има срещу себе си един реален факт – завършеният Южен газов коридор от Азербайджан до Гърция и една реална заплаха – възможността, туркменският газ да тръгне по Южния газов коридор към Европа. Двата въпроса са в синергична връзка. Южният газов коридор осигурява влизането на алтернативни газови доставки в Югоизточна и Южна Европа, които разбиват руския монопол. Възможността за доставка на газ от Туркменистан показва как алтернативните доставки могат рязко да нараснат в количествен план. Синергията е на лице и в Москва разбират това отлично.

При тази логика на нещата, Русия е изправена пред необходимостта, първо да направи всичко възможно за да блокира евентуални големи доставки на туркменски природен газ за Европа. След това идва ред на действията срещу конкуренцията на Южния газов коридор.

 

„Туркменският гамбит” или борбата на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа

Блокирането на евентуалните туркменски газови доставки за Европа може да се извършва (и се прави години на ред) основно по два пътя. Първият е изкупуването на максимално възможно големи количества туркменски газ, дори изкупуване на практически целия добив още при сондажите. Тази политика е следвана успешно до 2009 година, когато руснаците се провалят с гръм и трясък.

Вече беше описан подробно „Туркменският урок” за руската газова политика. Заявките за природен газ от Европа през 2009 година рязко намаляват. Това е резултат най-вече на глобалната финансово-икономическа криза, както и в известна степен и на ехото от войната с Грузия от 2008 година. Руснаците са притеснени, че веднъж заявили огромни обеми природен газ от Туркменистан (40 милиарда кубически метра до 2009 година), при рязкото намаляване на европейското потребление, ще им се наложи да плащат неустойки на Ашхабад за незакупените количества.

Така се стига до на пръв поглед технически неадекватните действия на операторите на руския участък от газопровода, свързващ Русия и Туркменистан през 2009 година, довели до голямата авария, предизвикала рязкото намаляване на доставките на природен газ по това съоръжение.

Оказва се, че поне на пръв поглед, неадекватните технически действия са изгодни икономически. Русия обявява, че става дума за форсмажорна ситуация и отказва да плаща неустойки за заявените но незакупени количества природен газ.

Тази „хитрост” обаче се оказва изключително губеща, защото действията на Москва предизвикват нетипично за Средна Азия светкавично ускоряване на действията за диверсификация на газовия експорт на Туркменистан. Само за година е завършен газопроводът през Узбекистан и Казахстан за Китай. По него започват да се изнасят не по-малко от 10 милиарда кубически метра природен газ годишно. Бързо се изгражда и нов газопровод за Иран. Започва работа по рисковия, но много примамлив газопровод за Индия през Афганистан и Пакистан (TAPI), на който ще бъде отделено специално внимание по-нататък.

Сметките на руснаците се оказаха погрешни, защото те бяха свикнали на управленският стил на предишния лидер на Туркменистан – Сапармурат Атаевич Ниязов, известен като Туркменбаши. Най-вероятно, руският подход би бил печеливш, ако през 2009 година все още беше в сила изключително изолационистката политика на Ниязов. Да, но Ниязов е починал още през 2006 година и на власт е друг човек – Гурбангулъ Бердимухамедов.

Новият лидер се отказва в значителна степен от изолационизма на предшественика си и това обърква плановете на Москва. Защото след като осигурява износ на газ за Китай и Иран, Бердимухамедов хвърля на масата най-силния си коз – той обявява, че ще търси възможност за износ на туркменския газ на европейските газови пазари.

Първоначално руснаците смятат, че могат лесно да дисциплинират властта в Ашхабад, стига се дори до пълно спиране на доставките на природен газ от Туркменистан за Русия през 2016 година. Наказателният характер на тази политика е ясен, но изграждането на Южния газов коридор поставя „Газпром” в шах – вече има техническо решение за износа на туркменски газ за Европа. Евентуалният Транскаспийски газопровод (от бившия Красноводск, днес Туркменбаши до Баку) би бил дълг около 300 километра и би струвал не повече от 5 милиарда американски долара. Направо скромна сума за съоръжение, което решава такъв фундаментален икономически и геостратегически въпрос.

При това положение, от „Газпром“ побързаха да се върнат на изходна позиция. На 10 октомври 2018 година, руската страна в лицето на Алексей Борисович Миллер, (точната титла на Миллер в йерархията на ПАО „Газпром“ е „председатель правления и заместитель председателя совета директоров“), анонсира намерението си да възстанови газовите доставки от Туркменистан още в началото на 2019 година [20].

Намерението на „Газпром“ е осъществено, макар и с малко закъснение. Преговорите за договаряне на възобновяването на доставките на газ от Туркменистан, завършват сравнително успешно през юли 2019 година, като се започва с един обем от 5 милиарда и половина кубически метра годишно [16]. Междувременно обаче, Туркменистан изнася вече самостоятелно и без руско посредничество между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Китай. Загубата на пазарни позиции е очевидна.

От „Газпром“ обявяват, че се връщат към купуване на туркменски газ, поради нарастването на търсенето на руския вътрешен пазар, както и на международния пазар. Това търсене, съвпада със спиране на нарастването на добива на газ в Русия от страна на независимите производители. Едновременно с това, „Газпром“ заявява, че възнамерява да достигне рекордния износ за „далечната чужбина“ в размер на 200 милиарда кубически метра природен газ годишно. Така на руснаците им се налага да сменят политиката спрямо Туркменистан. Наказанията не са дали плод, трябва да се действа с по-меки пазарни средства.

Важна подробност е, че договорът е петгодишен. В него е заложена отново скрита заплаха. До края на 2023 година няма предвидено въвеждане на нови добивни мощности при „Газпром“. Очаква се въвеждането в експлоатация на Харасавейското находище на полуостров Ямал, от което се очаква през 2027 година да се добиват 32 милиарда кубически метра природен газ. По един знаменателен начин, изтичането на новия договор с Туркменистан, съвпада с очакваната година на въвеждане в експлоатация на Харасавейското находище [17].

Всъщност, тук става дума за не особено прикрит блъф. За Туркменистан е много удобно да има максимална диверсификация на износа си – да изнася и за Китай и за Русия, а ако може и за Индия и Пакистан. За Туркменистан, договорът с „Газпром“ от юли 2019 година е един сладък реванш за всичко изтърпяно от 2009 година насам.

За Русия обаче, туркменският газ не е просто заместител на все още не пуснатото в експлоатация находище на полуостров Ямал. За Русия е важно да не допуска самостоятелният износ от Туркмения за Европа. За голямо съжаление на руската страна обаче, цените днес не са каквито са били до 2009 година, когато по думите на някои наблюдатели на газовия пазар, Русия е печелела от реекспорта на туркменския газ повече, отколкото е печелел Ашхабад от продажбата му на Русия.

Въпреки това, борбата за транзита на туркменския газ ще бъде безкомпромисна, като наддаването за обеми, образно казано е „светлата страна“ на тази конкурентна битка. Има обаче и тъмна, даже много тъмна страна и това е борбата на Русия (в тактически съюз с Иран) срещу изграждането на Транскаспийския газопровод. И наистина – всякакво наддаване за туркменския газ ще стане невъзможно (или поне ценовите нива ще „отскочат“ още нагоре) ако Туркмения успее да се свърже с азербайджанската експортна газова инфраструктура – с Южния газов коридор.

 

Борбата на Русия (и Иран) срещу Транскаспийският газопровод. Хронология и перспективи

Русия може да се похвали, че вече близо 23 години успешно се противопоставя на изграждането на Транскаспийския газопровод. Едновременно с това, в Москва със сигурност имат много сериозни основания да се безпокоят, че събитията не се развиват добре за тях. Шахматната партия на газовата шахматна дъска стана неочаквано остра, с бърза размяна на удари. По всичко личи, че борбите около Транскаспийския газопровод са загубили позиционния си характер. Само за два месеца през сегашната 2019 година се случиха куп неща.

На 1 юли 2019 година заработи TANAP – клонът на Южния газов коридор, който преминава през цялото Анадолско плато и през Източна Тракия в европейската част на Турция, стига до Беломорието в Гърция. Транс адриатическият газопровод за Албания и Италия се строи усилено. Изгражда се, макар и с престъпно закъснение и интерконекторната връзка между газопреносните мрежи на България и Гърция.

На 4 юли 2019 година е сключен коментираният по-горе договор между „Туркменгаз“ и руският „Газпром“, който възобновява напълно прекъснатата през 2016 година газова търговия между Туркменистан и Русия.

Пак на 4 юли 2019 година, посланикът на Руската федерация в Баку – Михаил Бочарников, дава обстойно интервю за електронното издание „Caspian Energy Newspaper“, в което заявява, че що се отнася до евентуалното прокарване на Транскаспийския тръбопровод, позицията на Русия си остава неизменна:

„Позицията на Русия по този въпрос си остава неизменна. Преди всичко, ние сме длъжни да се ръководим от изискванията на ангажиментите, които сме поели по международните споразумения в областта на защитата и опазването на околната среда, а също така от разбирането, че хипотетичните и далече не очевидни изгоди за отделните „икономически оператори” не трябва да надделяват над дългосрочните интереси на населението на прикаспийските държави и над перспективите за опазване на екосистемата на водоема” [15].

Бочарников настоява, че подписаните юридически документи в дадената област, свидетелстват за това, става дума за общото мнение на прикаспийските страни [13]. Тук вече се вижда сериозното разминаване в тълкуването на подписаната през 2018 година Каспийска конвенция, която по принцип дава сериозен тласък на правното уреждане на използването на водите на Каспийско море и разграничаването на шелфа между държавите с излаз на него. Позицията на Азербайджан и Туркмения, естествено е противоположна на руската (и иранска) гледна точка. Противоположна е и американската позиция.

Помощник държавният секретар по енерегетиката Сандра Оудкърк заяви през месец май, че във Вашингтон оценяват положително подписването на Конвенцията за статуса на Каспийско море през миналата година и призовават Тюркменистан да се възползува от постигнатите договорености между каспийските държави, за да се включи в „Южния газов коридор”, което ще даде на страната допълнителни приходи.

„Ние смятаме, че споразумението за статуса на Каспийско море е положителна крачка напред. Смятаме, че експортният коридор с Туркменистан има смисъл [да се построи]. Те [Туркменистан] сега изнасят газ в Китай, те имат потенциал и ще бъде прекрасно, ако те се свържат с Европа чрез Азербайджан или през други страни” – беше заявила Оудкърк.

По нейно мнение, това ще внесе допълнителна конкуренция на пазара:

„Ние бихме искали, Туркменистан да може да осъществи всички възможни опции. Това решение трябва да си го вземе Туркменистан. Както съм отбелязвала преди, Туркменистан зависи от един потребител, но неговата икономика може да получи по-активна поддръжка”, беше заявила Оудкърк. [13]

На 5 юли 2019 година, посланикът на САЩ в Азербайджан – Ърл Литценбергер прави изявление „в поддръжка на приноса на Азербайджан за осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света“. Литценбергер заявява:

„Ние изразяваме своята подкрепа за приноса на Азербайджан в осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света. От тази гледна точка, Азербайджан е единствения доставчик, алтернатива на руския газ за Европа по направлението „Изток - Запад“. В частност, Съединените американски щати поддържат проекта на „Южния газов коридор“ и всички ангажирани в него компании“, подчертава посланикът [12].

Американският дипломат заявява още, че САЩ винаги са поддържали независимостта и просперитета на страната още от деня на обявяване на независимостта на Азербайджан и сътрудничат във всички сфери на икономиката и политиката.

„Важен фактор в осигуряването на енергийната безопасност на Азербайджан и Европа е борбата с кибернетичните заплахи. Ние препоръчваме на Азербайджан да направи този въпрос приоритетен. Южният газов коридор ще помогне на Азербайджан да укрепи двустранните си отношения с много страни в Европа“, заявява Литценбергер [12].

На следващия ден, знамето на ЕС е развято официално в Ашхабад – създадена е Делегация на ЕС в Туркменистан.

На 6 юли 2019 година в Ашхабад се провежда среща между Върховния Представител на Европейския съюз по външните работи и политиката по сигурността и Вицепрезидент на Европейската комисия – Федерика Могерини и Министъра на външните работи на Туркменистан – Рашид Мередов.

Двете страни обсъждат ключовите направления в новата Стратегия на Европейския съюз за Средна Азия, в която е отбелязана важната роля на регионалното сътрудничество, социално икономическото развитие, енергийната безопасност, създаването на благоприятен инвестиционен климат и съвместното разрешаване на екологични проблеми.

Също така, двете страни обсъждат важни проекти в областта на развитието на транспортните системи и на регионалната енергийна инфраструктура, включително строителството на газопровода Туркменистан - Афганистан – Пакистан – Индия (TAPI) и отбелязват привързаността си към осъществяването на съвместните стратегически цели.

В рамките на преговорите, страните подписват „Споразумение между Правителството на Туркменистан и Европейския Съюз, Европейската общност по атомна енергия за създаването и привилегиите и имунитета на Делегацията на Европейския съюз в Туркменистан“. Това е ключов момент в развитието на отношенията между Туркменистан и ЕС [14].

На 12 август 2019 година, шест дни след създаването на Делегацията си в Ашхабад, Европейският съюз (ЕС) оповестява, че е възобновил преговорите с Туркменистан за своето участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод до Азербайджан. За това съобщава специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан по време на Каспийския икономически форум:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“[8].

На същия ден, прес-секретарят на президента Владимир Путин съобщава, че срещата между президентите на Русия, Азербайджан и Иран се отлага за по-късна дата:

„Срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Иран, която се планираше да бъде проведена тази седмица, се прехвърля за по-нататъшна дата по технически причини“, оповестява Песков [9]. Той обаче отказва да коментира естеството на „техническите причини“.

Една възможна причина за отлагането на срещата на държавните глави на Русия, Азербайджан и Иран е иранското изявление от същия ден, насочено срещу изграждането на Транскаспийския газопровод.

На същия претоварен със събития 12 август 2019 година, представителят на иранската “National Gaz Company” – Бехруз Намдари, оповестява на всеослушание, че Иран застава на позиция против строителството на газопровод в Каспийско море, защото той може да нанесе сериозни щети на екологията на региона. Позицията му е в пълен синхрон с многократните руски изявления в този дух, включително и с казаното от руския посланик в Баку в интервюто пред „Caspian Energy Newspaper“ от 4 юли 2019 година:

„Строителството на газопровода от изток на запад през Каспийско море може да нанесе сериозни щети на екологията на региона … Иран се обявява против неговото строителство“ [7], заявява Бехруз Намдари по време на Каспийския икономически форум, цитиран от РИА Новости. В неговото изказване от изключително значение е следващата реплика, с която той напомня, че Иран предлага на съседите си да се възползват от неговата налична инфраструктура – газопроводи и терминали, за доставката на газ на световните пазари.

Следва събития, на което също трябва да се отдаде подобаващото му значение. На 13 август 2019 година, президентът на Ислямска република Иран – Хасан Роухани се обажда по телефона на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, за да го увери в най-добрите си чувства [6]. Официално, причината за това е изказването на поздравления по повод настъпването на Ейд ал-Адха (у нас празникът е известен като Курбан Байрам) но е повече от ясно, че президентът на Ислямската република е положил усилия да балансира негативните настроения от предишния ден:

„Иран придава голямо значение на усилията за разширяване на отношенията и на сътрудничеството с Азербайджан“, завява президентът Роухани, според официалния му сайт. „За щастие, ние наблюдаваме положителен ръст на сътрудничеството ни“, добавя той [5]. Президентът на Иран дава висока оценка на текущите контакти между двете страни и поставя ударение върху това, че: „Република Азербайджан винаги е била приятелска и братска страна за Иран и това приятелство между двете нации ще се задълбочи и в бъдеще“.

От своя страна, президентът на Азербайджан също поднася поздравленията си по повод Ейд ал-Адха (в Азербайджан – Гурбан Байрам). Според него „близките иранско – азербайджански взаимоотношения са резултат на усилията и на двете страни“. Според Илхам Алиев, „няма съмнение, че връзките между двете страни и нации ще стават по-добри от преди и ще се развиват“ [6].

Тази размяна на официалности не бива да бъде подценявана. И двете страни вървят върху много тънък лед, опитвайки се да прокарват интересите си и да не пропаднат във водовъртежа на събитията.

Всъщност, Азербайджан има основание да е много критичен към Иран, защото от началото на Нагорно Карабахският конфликт, до сега Иран систематично подкрепя Армения. (В Армения официалната формула в медиите е „Нашият съюзник Русия и приятелски Иран“). Без иранският внос, пазарът на потребителски стоки в Армения би колабирал за двадесет и четири часа. Отделен въпрос е, че Армения се отблагодарява с доставки на оръжие за Иран, които стават повод за конфронтацията на президента Саргсян с американската администрация в края на 2008 – началото на 2009 година [10].

Но очевидно, президентът Роухани разглежда Азербайджан не само като заплаха, заради живеещото в Северозападен Иран многолюдно и компактно азербайджанско население, но и като потенциален партньор в много по-дълбока геополитическа игра.

Изявлението на иранския представител по време на Каспийския икономически форум е направено на фона на съобщението, че на 12 август 2019 година са възобновени преговорите между Брюксел и Ашхабад за участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод от Туркменбаши (Красноводск) в Тукменистан до Баку в Азербайджан. Този факт е подчертана по време на същия Кавказки икономически форум и от страна на специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан. Положителната позиция на Азербайджан е артикулирана неколкократно от президента на страната – Илхам Алиев. Всичко това създава впечатление за доста конфронтационен контекст на протичащите събития.

Трябва обаче да се има пред вид и една особеност. Руската страна просто не иска да има трансфер на природен газ от Туркменистан за Европа. В нейните представи, това може да става само с руско посредничество, през руската газопреносна мрежа и разбира се – в изгода на Русия. За да придаде лицеприятен вид на позицията си, руската дипломация се облича в дрехите на защитник на околната среда, както се вижда и от интервюто на руския посланик в Баку.

„По-големият брат” се сърди. (Азербайджанците наричат Русия къде иронично, къде демонстрирайки основателното си безпокойство от опитите за руска доминация в региона „старший брат“ – „по-големият брат“). Когато Русия се позовава на съображения, свързани с опазването на околната среда, страничните наблюдатели са най-малкото скептични, като се има пред вид факта, че в руската външна и вътрешна политика, екологията е една от последните грижи. Очевидно е, че в случая това е максимумът на учтивост, която руската страна е способна да изрази, без да прозвучи съвсем агресивно.

Позицията на Иран не е „по-нюансирана“. Тя е РАЗЛИЧНА. За разлика от Русия, Иран няма нищо против трансфера на туркменски или дори на казахски газ към Европа. Иран просто иска това да става през неговата газопреносна мрежа и през неговите пристанищни газови терминали. Сметката на иранците е колкото икономическа (защо да не съберат едни транзитни такси за преноса на туркменския газ рез тяхната инфраструктура?), толкова и геополитическа.

Ако огромните обеми природен газ, стигащи до 30 милиарда кубически метра годишно се пренасят през иранската инфраструктура, сближаването между Иран и Европа ще се засили. В Иран тежко преживяват офанзивата на Тръмп срещу „ядрената сделка“. Очакването на Техеран беше, че сключването на „ядрената сделка“ ще позволи на страната да излезе свободно на световните пазари на енергоносители и най-после страната да се върне към някогашния си просперитет и стандарт на живот. Офанзивата на Тръмп буквално посече тези очаквания.

Фактът, че ЕС изобщо не е във възторг от поведението на Тръмп спрямо Иран, дава на Техеран надеждата, че ако партнира по-сериозно с европейците, може да се получи сериозен разнобой в позицията на Запада по въпроса за „газовата сделка“. Затова в Иран са готови да осъществяват транзит на туркменски природен газ за европейските страни, през тяхната газопреносна мрежа и газови терминали.

Можем да си представим, каква свада между САЩ и ЕС би предизвикало осъществяването на този вариант. Затова и от Вашингтон и от Брюксел се стремят да тласнат напред строителството на Транскаспийския газопровод. В опозицията си на това съоръжение, Русия и Иран са само тактически съюзници. Русия иска просто да няма самостоятелен износ на газ от Туркмения за Европа. Иран няма нищо против износа, но иска това да става през негова територия.

На всичкото отгоре, политиката на Тръмп за ерозиране на „ядрената сделка“ и аз връщане на Иран под похлупака на санкциите е крайно изгодна на Русия. Колкото по-дълго остане Иран изолиран и без възможност да изнася свободно и без ограничения собствените си въглеводороди, особено своя нефт, толкова по-дълго Русия може да се надява на задържане на цените на по-високи нива. А руският държавен бюджет е функция на световните цени на нефта и газа – ни повече ни по-малко.

Паднат ли цените на нефта и / или на газа, светкавично се нанася удар по руския бюджет, в това число и по бюджета на отбраната, която в момента е ангажирана с демонстриране на руското могъщество по света. Да, но Иран разполага със значителни по запасите си „плитки“ находища на нефт, себестойността на добива на който по чисто технологични причини би била много по-ниска, примерно от добива на нефт зад полярния кръг, накъдето е тръгнала Русия.

По този парадоксален начин, интересите на уж добрите съюзници Русия и Иран се разминават. По въпроса за санкциите над Иран, Тръмп и Путин са фактически съюзници.

Всичко това е една сбита картина на изключително сложната ситуация в Каспийския регион, както и около алтернативните доставки на природен газ за Европа от Азербайджан и Туркменистан.

 

Транскаспийският газопровод - „Гордиевият възел” на отношенията в Средна Азия и Закавказието. 23 годишните усилия за отвързването му

В много отношения, Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни - Иран и Русия. Но строежът на газопровода има й могъщи поддръжници – „меката“ но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили, също са свършили доста работа до този момент. Възлово значение има срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан беше подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов (Гурбангулы Бердымухаммедов) дава специални указания, срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година туркменистанска делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс. Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

„Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Илхам Алиев, споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

„Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад - Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбеля, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

„Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество, двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на срещите във формат „Туркменистан – Азербайджан - Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

„Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но при него вече са два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [19].

През 2018 година, когато се провежда разглежданата среща, въпросът за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път, идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [26].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изниква въпросът за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [26].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [26].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година, първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [26].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [26]

През пролетта на 2014 година, започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан сред 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания – SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има пред вид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата от Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина, Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички да убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват, както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия – Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [24]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не от абстрактно естество, а са изключително стратегически. Русия не иска да допуска под каквато и да е форма конкуренти на европейските газови пазари. [24]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансираният през 1996 година, 300 километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [23]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара, доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално, руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [23]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година, президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя по който туркменския газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [23]

На следващата седмица, азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания – Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата необходима инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийският газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [23]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин, Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари, съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година, Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа, накърнява руските интереси. [23]

По това време, Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила за да предотврати Транскаспийския проект“. [23]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Подобна практика руските управници имат. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [28]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова доколкото по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken). (Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/ )

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

 

Амбициите на Иран по отношение на транзита на туркменски природен газ за Европа

На 7 май 2014 година, заместник министърът на петрола, отговорен за международните въпроси и търговията – Али Маджеди огласи желанието на Техеран да изнася природен газ за Европа. Той е твърде конкретен, като дори посочва три маршрута, по които би могъл да се извършва експортът. През предишните седмици, ирански представители пък открито говорят за възможността Иран да транзитира туркменски природен газ. [25]

Тук впрочем можем да открием ясно днешното различие в мотивите, с които Русия и Иран се противопоставят на Транскаспийския газопровод. Русия е изцяло против самостоятелните доставки на туркменски газ в Европа, а Иран просто иска да транзитира туркменския газ, вместо последният да пътува за Азербайджан по дъното на Каспийско море.

Разбира се, в духа на най-добрите източни традиции, иранските представители се опитват да успокоят Москва, като постоянно излъчват послания, че уважават традиционната роля на Русия като най-голям доставчик на природен газ за Европейския пазар.

По това време обаче, тези думи са слабо успокоение за руснаците. Това е времето, когато се очаква рязко подобряване на американско – иранските отношения. Пазарите на енергоносители са готови да приемат Иран като доставчик. Техеран се готви да се завърне и на нефтения и на газовия пазар. Според оценки на статистическия преглед на световната енергетика на „Бритиш Петролеум” (BP Statistical Review of World Energy), от пролетта на 2014 година, доказаните запаси на Иран от природен газ са 33,6 трилиона кубически метра, които надхвърлят доказаните запаси на Русия, които са 32,9 трилиона кубически метра. [25]

Техеран бърза да се възползва от благоприятната обстановка за него, но изостава от Русия по отношение на инвестиции в инфраструктурата и производствени нива. Отрицателно се отразяват и тези близо 35 години на тежки отношения със Запада, както и трудните теренни особености и продължаващите санкции. Те намаляват способността на Иран да развие експортната си инфраструктура. Иран има повече природен газ от Русия, но Техеран се сблъсква с много пречки пред достъпа до находищата му и тяхната експлоатация.

Голямата надежда на Иран по това време са напредващите преговори със западните партньори, за сключване на знаменитата „ядрена сделка”, която трябваше да доведе до вдигане на санкциите над Иран от страна на САЩ и на ЕС. Според наблюдателите на енергийните пазара, докато траят преговорите, Иран работи енергично за привличане на потенциални чуждестранни инвеститори, предимно от Европа и от Азия, надявайки се да изкара на световния пазар големите си запаси от въглеводороди и пазара си на потребителски стоки.

Наблюдателите не пропускат да забележат, че част от тази стратегия на подчертаване на способността на Иран да доставя енергоносители в Европа е успешна, поради факта, че европейските потребители точно по това време преосмислят своята зависимост от руските доставки. (Причините за това преосмисляне вече бяха посочвани на няколко пъти и не е нужно да бъдат повтаряни повече). Едновременно с това, Иран се опитва да използва стратегическото си географско положение, за да засили позициите си на преговорите по „ядрената сделка”, подчертавайки потенциала си да играе ролята на връзка за доставките на енергоносители между Каспийския регион и Средна Азия от една страна и пазарите в Близкия Изток и Европа. [25]

Европа винаги е наблюдавала с внимание запасите от природен газ на Туркменистан, които през 2014 година са оценявани на 17,5 трилиона кубически метра. Тези ресурси обаче остават недостъпни за европейците десетилетия на ред. Европейците търсят път за транспортиране на природния газ, който да не включва доминираното от Русия Каспийско море или пък поставения под тежки санкции Иран.

Иран обаче успява да създаде и да поддържа общо взето положителни отношения с Ашхабад и резултатът е, че между двете държави през годините са се създали в дългосрочен план по-стабилни търговски и политически взаимоотношения, в сравнение с връзките на Ислямската република с другите й източни съседи.

Един от най-добрите примери на тези ползотворни взаимоотношения според наблюдателите е интерконекторната връзка на газопроводите в североизточен Иран и газопреносната мрежа на Туркменистан. Туркменистан доставя природен газ на иранския град Рашт, сочен като „каспийска провинциална столица”, както и на втория по големина град в страната – Машхад. Това става през два газопровода, с общ годишен капацитет от 20 милиарда кубически метра природен газ. Годишният внос на Иран е по груба оценка половината от капацитета на тези газопроводи. [25]

Някой би се запитал, защо държава с такива запаси от природен газ като Иран, внася същия енергоносител от Туркменистан. Отговорът е, че това отново се дължи на географията. Теренните особености са такива, че има места в Иран, където газоснабдяването става възможно чрез доставки от Туркменистан. Такъв е случаят с втория по големина град в страната – Машхад. Машхад някога е бил град в оазис, намиращ се по трасето на древния Копринен път, свързващ Персия със Средна Азия. Там е гробницата на Реза, осмият по ред шиитски имам. Това буквално е „бетонирало” ролята на днешния град Машхад като много важен културен, религиозен и урбанистичен център, както и като най-свещения град в Иран.

Разбира се, теренните особености и най-вече собствените газови ресурси на Иран ограничават възможностите, Иран да увеличава постоянно ролята си на потребител на туркменски природен газ. Още повече, че запасите на Туркменистан са четвъртите по големина в света.

Стана дума, че между Иран от една страна и Азербайджан и Туркменистан от друга има спорове върху разделянето на шелфа на Каспийско море [22], но това не пречи на Техеран да предлага услугите си, за да служи за транзитна държава по отношение на туркменския газ през 2014 година.

На 11 март 2014 година, управляващият директор на Националната иранска газова компания (National Iranian Gas Co.) Хамидреза Араки оповестява публично, че Иран е готов да осъществява транзит на туркменски природен газ до арабските страни от Персийския залив.

Всъщност, Иран е правил още по-смели стъпки по посока на осъществяване на транзит на туркменски газ. През 2012 година, когато президент на Иран все още е Махмуд Ахмадинеджад, Иран и Турция постигат споразумение за транзит на туркменски газ до Европа (!).

Този блестящ план е провален от възникналите противоречия между Турция и Иран по повод конфликта в Сирия, от санкциите на Запада срещу Иран и от вътрешнополитически проблеми. Разбира се, не бива да се пропуска факта, че географията, сиреч теренните особености, също представляват сериозна пречка за осъществяването на подобна сделка за свързване на Средна Азия със световните пазари на енергоносители през Иран и Турция. Но фактът, че противоречията между Иран и Турция по повод войната в Сирия, блокират транзита на туркменски природен газ през Иран, дава една по-различна гледна точка на смисъл от участието на Русия в сирийския конфликт.

Точно подкрепата на Русия (отново в тактически съюз с Иран) дава възможност на Башар Асад да бъде абсолютно неотстъпчив спрямо опозицията си, на говори за война до победен край и да е изключително брутален спрямо цивилното население на териториите контролирани от опозицията. За Иран конфликтът в Сирия е и религиозна война и част от конфликта със Саудитска Арабия и коалираните с нея държави от Персийския залив. (От страните то Персийския залив само Катар поддържа добри отношения с Иран).

В крайна сметка, Русия прави всичко възможно конфронтацията между Турция и Иран в Сирия да продължи, колкото е възможно по-дълго, като едновременно с това непрекъснато се заиграва с всяка от двете страни по отделно. Получава се така, че прокси войната, водена в Сирия между Саудитска Арабия и с-ие от една страна и Иран от другата страна, помага в огромна степен на Русия да блокира развитието на сътрудничеството между Турция и Иран. Стратегическата изгода на Русия от такъв развой на нещата е огромна.

Всичко това показва, че руското участие във войната н Сирия на страната на Башар Асад е резултат не просто (или поне – не само) от мания за величие и желание за глобална демонстрация на сила. За това участие има и много сериозен рационален мотив и това е саботирането на транзитирането на туркменски газ по сухопътния маршрут южно от Каспийско море, през Иран и Турция. В това отношение, на този етап Русия се справя отлично от нейна гледна точка.

Но никога няма пълно щастие. Блокирайки сухопътните маршрути за транзитиране на туркменския природен газ, Русия без да иска фокусира обратно вниманието на инвеститорите върху също крайно нежелания за нея вариант – Транскаспийския газопровод. В тази посока работи и фактът, че макар че Североизточен Иран да се захранва с природен газ от Туркменистан по газопровод, който обслужва втория по големина град в Иран – Машхад и намиращия се на Каспийския бряг Рашт, съществуващата инфраструктура няма капацитет да осъществи пренасянето на планираните 30 милиарда кубически метра природен газ годишно.

Освен това, планинската верига Алборз (известна и като Албурз, Елбурз и Елборз; сходството с името на най-високия връх Кавказ най-вероятно не е случайно), която започва от границата с Азербайджан и се простира по целия южен бряг на Каспийско море, би оскъпила в много голяма степен изграждането на разглежданата евентуална сухопътна връзка. През 2014 година, в дните на най-големия оптимизъм за бъдещето на отношенията между Запада и Иран, експертите основателно се питаха, дали ако санкциите бъдат вдигнати, Иран няма да направи свой приоритет първо развитието на добива на собствените си находища и експортен капацитет, вместо да инвестира в помощ за износа на Туркменистан. [25]

Така или иначе и икономиката и географията и глобалната политика тласкат нещата към изграждане на Транскаспийския газопровод.

 

Връщане в наши дни

От изложеното до тук, ясно се вижда от една страна икономическата и техническата състоятелност на идеята за използване на туркменския газ за захранване на потребностите на европейските енергийни пазари. Вижда се и икономическата и техническата адекватност на идеята за прокарване на Транскаспийски газопровод.

От прегледа на хода на събитията става ясно, че въпреки упоритата съпротива на Русия, подпомагана и от Иран (макар и с различни мотиви), идеята за Транскаспийския газопровод не само, че не „отмира“, а непрекъснато събира нови поддръжници. Последните новини вече сочат и за появата на китайски интерес към проекта.

На 16 август 2019 година, туркменските и азербайджанските медии оповестяват новината, че консорциум от първокласни компании, като европейските “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions”, съвместно с китайската “SINOPEC Engineering Group”, е заявил за готовността си да осъществи проекта на Транскаспийския газопровод. Намерението е обсъждано по време на среща на представителите на консорциума със заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и със съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев. [3]

Още на сесията „Енергетическият потенциал на Каспийско море“ от Каспийския икономически форум (състоял се в град Туркменбаши (Красноводск) на 11 – 12 август 2019 година), модератор на която е бил точно Ягшигелди Какаев, консорциумът е обявил за готовността си да положи по дъното на Каспийско море тръбопровод с дължина 300 километра, да пробие необходимия брой сондажи за газ „до ключ“ и да построи заводи за газоочистка и компресорни станции, които да осигурят на Транскаспийската магистрала пречистен газ и цялата необходима инфраструтура. [3]

Според агенция “Orient”, цитирана от азербайджанските медии, генералният директор на “Edison Technologies GmbH” – Едисон Касапоглу е заявил следното:

„Всяка компания в нашия консорциум притежава своя уникална технология, може да се каже – умение. Обединени в консорциум, ние сега можем да дадем живот на такъв смел проект като газопровода от Туркменистан до Азербайджан по дъното на Каспийско море. Европейският пазар е заинтересуван от него и ние смятаме това за отлична стъпка, за да се върнем отново в перспективния Каспийски регион“. [3]

Сякаш за да не остане никакво съмнение за намеренията на консорциума, Касапоглу заявява изрично:

„След полагането на Транскаспийския газопровод до бреговете на Азербайджан, Туркменският газ може да се доставя в Турция и след това в Европейския съюз, било през Транс-Анадолският газопровод (TANAP), било по нов маршрут достигащ до границите на ЕС в съответствие с изискванията и предложенията на съседните страни“. [1]

„Докато полага газопровода по дъното на Каспийско море, компанията стриктно ще се съобразява с всички изисквания и стандарти по отношение на околната среда, заложени в международни договори и в Рамковата конвенция за защита на морската среда на Каспийско море“, уверява публиката Касапоглу, като добавя, че батиметричните, геофизическите и геотехническите изследвания и проучвания, преценяването на адекватни профили на морското дъно (за прокарване на трасето на газопровода, бел. авт.), отстраняването на препятствия по трасето на газопровода, ще бъдат внимателно и добросъвестно взети пред вид, по време на проектирането на подводната конструкция на газопровода. [1]

„Изискванията за контрол на плавателността, възможността за поддръжка, защитата срещу вътрешна и външна корозия, защитата срещу други заплахи и повреди също ще бъдат удовлетворени. … Консорциумът ще се съсредоточи върху оценката на всички видове потенциални рискове за околната среда, свързани с планирането и изпълнението на подводния тръбопровод“, подчертава Касапоглу.

Консорциумът възнамерява да постигне целите в областта на защитата на околната среда, които си поставя, чрез провеждане на специални изследвания и обсъждания на въздействието върху околната среда на всеки етап на проекта. Касапоглу вярва, че ще се направят стъпки за привличане на международна експертиза, като по този начин, страните с излаз на Каспийско море да бъдат удовлетворени по отношение на екологичната сигурност на морския басейн.

„Ние сме готови да предоставим нашите знания и многогодишен работен опит в областта на осъществяването на подобни широко мащабни проекти, като изграждането на Транскаспийския газопровод, за да укрепим глобалната енергийна сигурност“, заявил Касапоглу. [1]

В края на срещата между представителите на европейско-китайския консорциум и туркменистанската страна в лицето на заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев се стига до договореност, двете страни да се срещнат отново в близко бъдеще, за да обсъдят проекта в подробности и да разгледат съществуващите механизми, както и евентуални бъдещи механизми за по-нататъшно осъществяване на нови инвестиционни проекти в Туркменистан. [1]

Този анонс вещае трудни дни за политиката на блокиране и спъване на изграждането на Транскаспийския газопровод. Към „меката сила“ на ЕС, на когото е нужен туркменският газ и към „твърдата сила“ на САЩ, които подкрепят тръбопровода се присъединява и китайският търговски интерес.

Китайската компания SINOPEC Engineering (Group) Co., Ltd., е холдингова компания със седалище в Пекин, която се занимава с рафинерии за преработка на нефт и има сериозни интереси и постижения в химическата промишленост. Тя предоставя услуги в областта на инфраструктурата, като съхраняване на нефт и газ, тръбопроводен транспорт, изграждане на допълнителни тръбопроводи, ремонт и поддръжка на тръбопроводи, повдигане и доставка на тежка извънгабаритна екипировка. Компанията също така проектира и разработва екипировка за нефтените рафинерии.

“Edison Technologies” е инженерингова и консултантска компания, която предлага широка гама от услуги в леката и тежката индустрия, нефтената и газовата проишленост, електрониката. Компанията също така предлага управление на детайлно планиране, предварителни проучвания и проучване на финансовите възможности за различни проекти.

“MMEC Mannesmann” е независима германска инженерингова компания – контрактор, която предлага пълна верига от услуги, започвайки с ранни, първоначални проучвания до фазата на прилагане и осъществяване на проекта. Компетентността на компанията се простира от нефт и газ, химикали, метали и минен добив до възобновяеми енергийни източници.

“Air Liquide Global E&C Solutions” осъществява инженеринговата и строителна дейност на “Air Liquide Group” – световен лидер в технологията та газа и в услугите за индустрията. Създадена през 1902 година, “Air Liquide Group” работи в 80 страни и има 66000 наети работници и служители, като обслужва над 3,6 милиона души. Компанията притежава голям брой най-съвременни технологии в областта на газовата и химическата промишленост.

Консорциумът, на “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions” и “SINOPEC Engineering Group”, който иска да строи Транскаспийския газопровод, излиза и с предложение да построи в Туркменистан завод за производство на метанол от природен газ. [2]

И това предложение е било изложено на Първия Каспийски Икономически форум в Националната туристическа зона Аваза в Туркменистан на 11-12 август 2019 година. Там, президентът на “Edison Technologies” прави широко мащабна видео презентация от името на Консорциума. [2]

Говорейки пред сесията „Енергийният потенциал на Каспийско море“, Касапоглу е обяснил, че метанолът е широко използван в индустрията за производство на химикали, пластмаси, шперплат, бои и лакове, козметика, както и като течен енергоносител. Касапоглу е подчертал и стремителният ръст на глобалното търсене на метанол. Според членовете на консорциума, основните консуматори са страни от Азия и Европа, най-вече Китай и Германия. Нарастването на търсенето в голяма степен се дължи на използването на метанола, като течно гориво за транспортни средства. [2]

С производство с обем над 20 милиона тона годишно, метанолът е обещаващ енергоносител, защото като течност се складира и съхранява по-лесно от водорода и природния газ. Около 40 процента от метанола се използва главно като суровина за производството на химикали и в разнообразни продукти като пластмаси, шперплати и в производството на пропилен.

Този дял от индустрията расте и поради увеличаващите се инвестиции в метанол-олефини-МТО в Китай. Очаква се капацитета на тези производства да се удвои до 2025. Нарастващото използване на метанола в химическата промишленост предполага, че той скоро ще стане основната суровина в този сектор. Като държава, която притежава доказано четвъртите по големина запаси на природен газ в света, Туркменистан може да се окаже перспективен производител на метанол.

 

Някои заключения:

Описаната на кратко сага около завързването на „Гордиевия възел“ около Транскаспийския газопровод, показва нагледно, че нищо на този свят не остава без последствие. Русия напомпа мускули и анексира Крим, с което властта в Москва си спечели няколко годишните овации на народните маси. Успоредно с това беше направен неуспешен опит за връщане на Украйна в руската орбита по военен път.

В съчетание със спомена от войната на Русия срещу Грузия от 2008 година, тези факти предизвикаха особена загриженост не само сред политиците, но и сред индустриалните потребители на природен газ в Европа, които съвсем правилно предвидиха, че ставащото ще предизвика сериозни проблеми с трансфера на руски газ през Украйна.

От друга страна, неразумната политика на Русия по отношение на Туркменистан и неправилната оценка на ситуацията, довежда до скъсване на туркменско – руската търговия – процес започнал през 2009 година и достигнал своята кулминация през 2016 година с пълния отказ на руската страна да купува туркменски природен газ.

Действията на руската страна, в частност на „Газпром“ не доведоха до „дисциплиниране“ на властта в Ашхабад, както без друго са очаквали в Москва, а до ускорена еманципация на Туркменистан от парадигмата, че Русия е единствен партньор в газовата търговия на страната. Стигна се до реална диверсификация на износа на природен газ от страна на Туркменистан – огромен износ за Китай, износ за Иран, строителство на газопровод за Афганистан – Пакистан и Индия и в крайна сметка – завръщането на Русия на туркменския газов пазар през сегашната 2019 година, но вече с несравнимо по-малки количества.

Тъй като „апетитът идва с яденето“, провокираната от руската страна диверсификация на туркменския износ на природен газ и предизвиканите пак от руската страна колизии с транзита на руски газ през Украйна, доведоха Ашхабад до идеята, че може и трябва да излезе на европейския пазар на енергоносители.

Това намерение, възкресява проекта за предложения още през 1996 година Транскаспийски газопровод, който да свързва град Туркменбаши (Красноводск) в Туркменистан с град Баку в Азербайджан. Тъй като Южният газов коридор, свързващ азербайджанското находище на природен газ „Шах Дениз ІІ“ с газовия пазар в Югоизточна Европа е завършен вече до територията на Беломорието в Гърция, а догодина ще достигне и до Албания и Южна Италия чрез Транс-Адриатическият газопровод, за Туркменистан става естествено изкушението да се включи в подаването на природен газ по него.

Това се улеснява от факта, че газопровода на Южния газов коридор, може без проблеми да подава освен сегашните 16 милиарда кубически метра газ годишно, още 30 милиарда кубически метра природен газ. Естествено, при проектирането на Южния газов коридор, са имани пред вид точно ресурсите на Туркменистан, страната която има четвъртите по обем признати запаси на природен газ в света.

Възможните технически решения за свързване на Туркменистан с Южния газов коридор са две. Едното е свързване със сухопътен газопровод, който да преминава през Иран. Пречка за това са санкциите, наложени на Иран и най-вече изострянето на обстановката от страна на президента Тръмп, който торпилира така наречената „ядрена сделка“. Освен това, планинските вериги от азербайджанската граница и опасващи цялото южно крайбрежие на Каспийско море, представляват много сериозна пречка, която би оскъпила евентуален газопровод през Иран. Въпреки това, Иран продължава да лансира идеята за използване на неговата газопреносна мрежа и газови терминали от съседните държави, в това число и от Туркменистан.

Другото техническо решение е свързано с изграждането на подводния Транскаспийски газопровод. Това решение ще бъде с дължина само от 300 километра, няма да бъде особено скъпо (въпреки квалификациите в туркменистанския печат, че става дума за грандиозен проект) и има силна политическа подкрепа. Транскаспийският газопровод се подкрепя активно от ЕС и от САЩ. Естествено, негови привърженици са и регионалните фактори Азербайджан и Туркменистан. Лошата новина е, че проектът има и могъщ противник – Русия. Тя не желае да допусне свободна търговия на природен газ между страните от ЕС и Туркменистан, въпреки че загубва позициите си на туркменския газов пазар изцяло по своя собствена вина.

Противник на Транскаспийския газопровод е и Иран, но не защото не иска да допусне трансфер от Туркменистан до ЕС, а защото Техеран желае да осъществява този трансфер през собствената си газопреносна мрежа. Това прави Русия и Иран тактически съюзници по този въпрос, но всеки може да различи генералното противоречие в позициите им. Русия иска да препродава за своя сметка и печалба туркменския газ или просто да блокира достъпа му до европейските пазари към които е изключително ревнива, а Иран просто иска да спечели търговски и геополитически изгоди, участвайки в доставянето на туркменския газ до пазарите на ЕС.

Тактическият съюз на Русия и Иран успява да забави осъществяването на проекта за Транскаспийски газопровод кажи-речи с 23 години, но развитието на събитията от последните две години, както и от последните два месеца (!), вещае напредък на Транскаспийския газопровод. Причините за това са поне две.

Едната е рязкото активизиране на ЕС, който създаде своя Делегация в Ашхабад и ясно заяви, че иска да финансира изграждането на Транскаспийския газопровод.

Другата причини е включването на китайска компания в консорциум, който води преговори за осъществяване на проекта. Появата на европейско – китайски консорциум, който иска да изгради Транскаспийския газопровод може да се разглежда като преломна точка, след която вероятността Туркменбаши и Баку да бъдат свързани нараства с рязък скок.

Тук вече възниква въпросът, каква ще бъде реакцията на Русия. Този въпрос се задава от азербайджанските медии още от 2018 година, след срещата между Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев в Ашхабад. [19] Що се отнася до лидерите на Азербайджан и Туркменистан, те със сигурност си го задават много по-отдавна. И едните и другите знаят от опит, че руското ръководство никак не обича да губи, а също така не се задоволява с частични компенсации. Последното е добре известно в Ашхабад, а и в Киев.

Едната възможна стратегия на Русия е по чисто пазарен път да се опита да изкупува туркменския природен газ и да не допуска да има свободни количества газ, които Ашхабад да прехвърля към Европа чрез Южния газов коридор. Действително, такава е била политиката до 2009 година, когато Русия обърква генерално газовата си търговия с Туркменистан. Ако през 2009 година Русия е купувала около 40 милиарда кубически метра природен газ от Туркменистан, днес тя купува много по-скромните 5,5 милиарда кубически метра.

Освен това, до 2009 година, туркменската страна е продавала природния си газ на много изгодни цени и реекспортът му за Европа не е бил никакъв проблем за руснаците. Днес обаче нещата изобщо не стоят така, макар че се смята, че руснаците могат да имат някакви ценови резерви, за да подбиват цената на доставките по Южния газов коридор. Пък и дъмпингът не може да трае вечно – на Русия й трябват средства за „връзване“ на бюджета и особено за поддържане на военния й бюджет.

Всички тези съображения водят до доста плашещият извод, че Русия може да прибегне и до други средства за саботиране на износа на природен газ от Туркменистан за Европа. Тези „други средства“ на първо място могат да бъдат насочени към провалянето на износа от Туркменистан като търговски сделки, както и към „по-грубо“ блокиране на изграждането на Транскаспийския газопровод.

За второто, Русия има необходимите технически и да си го кажем – военни средства. Каспийската флотилия на ВМФ на Русия е основно превъоръжена, като по официални данни 85 на сто от корабите и плавателните съдове в нея са нови. [21] Освен това, флотилията демонстративно беше пребазирана от най-северната точка на Каспийско море – Астрахан (при делтата на река Волга) в пристанищата Махачкала и Каспийск в Дагестан – в непосредствена близост до Азербайджан и не далече от Туркменистан.

Разбира се, не бива да се изключват сценарии, при които да се направят опити за рязка промяна в политическото ръководство на Туркменистан. Такива опити биха могли да стъпят на факта, че сегашният държавен лидер, Президентът Бердимухамедов не принадлежи към най-могъщия клан сред туркменското население – кланът Мари. На тази основа биха могли да се изпробват различни провокации.

Би могло да се направи опит за провокиране на конфликт между Туркменистан и Узбекистан, който да доведе до промени в политиката или направо в политическото ръководство в Ашхабад. Враждата на Туркменистан с Узбекистан беше станала пословична при режима на Ниязов до 2006 година, но днес нещата са значително променени. Въпреки това, подобен сценарий също не бива да се отписва.

Един от големите въпроси е до каква степен Китай се е ангажирал в Транскаспийския газопровод. Дали става въпрос за чисто бизнес интерес и желанието на една китайска компания да спечели от изграждането на едно сложно съоръжение или държавата Китай е поставила изграждането на газопровода сред геостратегическите си интереси. Последното съвсем не е невъзможно, защото Транскаспийският газопровод може да играе роля в общата транспортна стратегия на Китай, известна като „Един път – един пояс“ или като Великият път на коприната.

Ангажирането на Китай с проекта може да се окаже „застрахователната полица“ на Президента Гурбангулъ Бердимухамедов, то това не означава, че тогава не могат да възникнат „проблеми“ по цялото протежение на Южния газов коридор. Злонамерени противници на коридора могат да използват различни невралгични точки по него.

На първо място, силно уязвим е участъкът от Южния кавказки газопровод (SCP) на територията на Грузия. В Грузия има хронична политическа нестабилност, както и две самообявили се държави (Абхазия и Южна Осетия), които не са признати от световната общност, но за сметка на това са признати от Русия. Отделно е възможно да се търси дестабилизация в автономната република Аджария, където различни инструменти на „хибридната война“ насаждат омраза между грузинци, аджарци и турци още от преди войната между Русия и Грузия.

Възможно е да се направят опити и за общо политически сътресения в Грузия, които да станат повод за различни форми на намеса, които да доведат до спиране на газопровода.

На второ място, колкото и невероятно да звучи, уязвимо е последното звено по пътя преди Италия – територията на Албания. Вярно е, че Албания е членка на НАТО и това в значителна степен повишава и нейната вътрешна безопасност, но въпреки това спомените за неколкократните безредици в Албания, съвсем не са отшумели. След тях можем да откроим безредиците от 1996 – 1997 година, когато страната беше буквално разтърсена от конфликти по осите „геги срещу тоски“, „север срещу юг“ и „демократи срещу“ социалисти. В Албания винаги има рискове от кланови конфликти, както и по оста на двата „субетноса“ – гегите на север и тоските на юг. Опитът от предишни конфликти и безредици в Албания сочи, че населението много бързо се сдобива с дългоцевно, бойно оръжие и рисковете от жертви и кръвопролития не са малки.

На трето място, възможно е провокиране на конфликти в Азербайджан. Най-простият ход там би било повторно разпалване на военния конфликт в Нагорни Карабах. За това има и благоприятна психологическа среда и винаги готови да участват изпълнители и „линия на съприкосновение“ с настръхнали едни срещу други въоръжени сили по нея. Действително, трасето на Южния газов коридор, респективно на Южния кавказки газопровод (SCP) е далече от театъра на действията в Нагорни Карабах, но да не забравяме, че години на ред между военни авторитети в Армения се водят дискусии, по кое е по-рационално да се нанасят удари – по газопроводите на Азербайджан или по самите находища?

Не е невъзможно и провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан. Този сценарий е възможен, защото е изключително удобен за руската страна. Регионът се дестабилизира, дебитът на газопровода намалява или дори спира подаването на газ (примерно от съображения за безопасност), а главният заинтересуван от конфликта може дори да се яви в ролята на миротворец.

На последно, четвърто място, бихме могли (наистина с малка вероятност) да разглеждаме възможността от провокиране на безредици в Западна Тракия, в района на Комотини (Гюмюрджина) и Александруполис (Дедеагач). Там, макар и малко вероятно биха могли да се провокират сблъсъци (или пък да се прикрият диверсии, извършени от други хора) на база на спорадичното недоволство на местното население, изповядващо исляма от едни или други действия на гръцките власти.

Възможен е сценарий и за диверсии, извършени под „чужд флаг“ – примерно саботажи по газопровода, легендирани като действия на някоя от глобалните терористични ДЕЗ организации – Ал Кайда или Ислямска държава.

Колкото и малко вероятни и трудни за осъществяване да изглеждат изброените сценарии или поне някои от тях, не бива да забравяме, че прокарването на някакви линейни обекти от стратегическата инфраструктура – нефтопроводи, газопроводи и други такива, много често активизира съществуващите етнически конфликти на територията по трасето им. Един от класическите примери е случаят с трасето на китайските паралелни газопровод и нефтопровод, прокарани през Мианмар (Бирма) от пристанище на Бенгалския залив до град в Южен Китай. Свидетели сме на много интересна активизация на различните етнически милиции в Мианмар (около 30 на брой), като финансирането им идва буквално от всички заинтересувани страни – велики сили и регионални фактори.

Разбира се, изложеното в тези изложения изисква много по-сериозно допълнително обосноваване и изясняване, но това ще стане в следващата част на анализа.

 

Използвани източници:

[1] Trans-Caspian Pipeline: From Idea Toward Reality, Business Turkmenistan, 19.08.2019, 09:51, https://business.com.tm/post/4278/transcaspian-pipeline-from-idea-toward-reality

[2] European Consortium Offers to Build Methanol Plant in Turkmenistan, Business Turkmenistan, 18.08.2019, 13:04, https://business.com.tm/post/4276/evropeiskii-konsorcium-predlagaet-postroit-v-turkmenistane-zavod-po-proizvodstvu-metanola

[3] Консорциум европейских и китайских компаний готов построить газопровод из Туркменистана в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 16.08.2019, 17:01, https://m.minval.az/news/123913359

[4] EU, Turkmenistan: Talks Resume on Trans-Caspian Gas Pipeline, Stratfor, Situation Report, August 14, 2019, 16:15 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/eu-turkmenistan-talks-resume-trans-caspian-gas-pipeline?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=4baad6f9-c190-44ab-9cf3-0d7a087a494e&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=f74a54504e-EMAIL_CAMPAIGN_2019_08_15_10_38&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-f74a54504e-53589729&mc_cid=f74a54504e&mc_eid=[UNIQID]

[5] Роухани: Азербайджан – братская страна для Ирана, Minval.az, Раздел: Важно, 14.08.2019, https://minval.az/news/123912598

[6] President in a phone call with his Azerbaijani counterpart: Tehran – Baku ties friendky, brotherly, developing/ The two presidents stress acceleration of agreements, Официален сайт на Президента на Ислямска република Иран, news id: 110807, 13 август, вторник, 13:42, http://www.president.ir/en/110807

[7] Иран поддержал Россию и выступил против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 12.08.2019, https://minval.az/news/123912296

[8] Евросоюз возобновил переговоры с Туркменистаном о строительстве гаовода в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 12:20:42, https://minval.az/news/123912299

[9] В Кремле сообщили о переносе саммита Азербайджа- Россия – Иран, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 16:46, https://minval.az/news/123912249

[10] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, Свободен народ онлайн, Четиво, 12 август 2019 година, 17:31, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-darzhavniya-sekretar-negroponte-otnosns-zakupuvane-na-armensko-orazhie-ot-iran-prez-2003.html

[11] Баку: Армения возместит урон, нанесенный Азербайджану, Minval.az, Раздел:Азербайджан, Важно, 09.08.2019, 20:06, https://minval.az/news/123911619

[12] США: Азербайджан – единственный альтернативный российскому газу поставщик для Европы, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 05.07.2019, 12:59, https://m.minval.az/news/123901906

[13] Россия выступает против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Странности, 04.07.2019, 13:58, https://minval.az/news/123901588

[14] В Ашхабаде создана делегация Европейского Союза в Туркменистане, Caspian Energy Newspaper, 06 Июль 2019, 14:10, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46378-deloitte-tap

[15] Товарооборот Азербайджана и России строится на ненефтяном сектори, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль, 2019, 11:51, http://caspianenergy.net/ru/ambassador/46396-2019-07-04-08-00-44

[16] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports

[17] „Газпром“ заключил с Туркменистаном новый пятилетный контракт, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль 2019, 11:44, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46400-2019-07-04-10-45-44

[18] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=5f9d3c1e-c277-4b10-b0f0-10cbabfb47ed&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=9a5f29cf37-EMAIL_CAMPAIGN_2019_07_03_11_58&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-9a5f29cf37-53589729&mc_cid=9a5f29cf37&mc_eid=[UNIQID]

[19] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016

[20] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[21] Каспийская флотилия на 85% оснащена новыми кораблями и судами, Министерство обороны Российской Федерации (Минобороны России), Прес-служба Южного военного округа, 22.01.2016, 13:48, https://function.mil.ru/news_page/country/more.htm?id=12074209@egNews#txt

[22] How Hydrocarbons Are Changing the Caspian Sea, Stratfor, Graphics, December 2, 2015, 22:06 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/how-hydrocarbons-are-changing-caspian-sea

[23] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline

[24] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline

[25] Iran’s Plans to Export Natural Gas to Europe Face Obstacles, Stratfor, Assessments, May 10, 2014, 12:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/irans-plans-export-natural-gas-europe-face-obstacles

[26] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance

[27] Turkmenistan: Rethinking Regional Relations, Stratfor, Assessments, August 13, 2012, 10:31 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-rethinking-regional-relations

[28] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219 

Публикувана в Гледища

Дата:
24 декември 2008 г., 21:58 (сряда)

 

Каноничен номер (Canonical ID):
08STATE134490_a

 

Първоначална класификация:
СЕКРЕТНО

 

Текуща класификация:
СЕКРЕТНО

 

Ограничения при работа с документа:
Не са зададени

 

Класифицирано от: EUR/FO Заместник помощник държавен секретар Гарбър (DAS Garber), Причини 1.4 (b), (c), и (d).

1. (U) Моля, доставете следното писмо от заместник секретаря Негропонте. Няма да има подписан оригинал. Също така, Посолството трябва да предложи [да се проведат] обсъждания с Правителството на Армения през следващите седмици. Предложените дати и съставът на екипа [за преговорите] ще бъдат изпратени допълнително. От посолството в Ереван се иска да докладва отговора.

2. (Секретно/Отнася се до Армения) Начало на писмото:

Скъпи Г-н Президент:

Ние ценим нашите положителни взаимоотношения с Вашето правителство, като разглеждаме поредица от общи интереси, особено уреждането на Нагорни Карабах и нормализацията на отношенията на Армения с Турция.

В същото време, ние сме разтревожени от един сериозен и наистина смъртоносен случай на реекспорт на оръжие.

[Държавният] секретар [Кондолиса] Райс, помощник [държавният] секретар Fried, заместник помощник държавния секретар Bryza и посланник Йованович повдигнаха пред Вас нашата дълбока загриженост за доставките на оръжие от Армения за Иран, които дадоха като резултат смъртта и раняването на американски войници в Ирак.

Независимо от тесните връзки между нашите страни, нито Администрацията нито Конгресът на Съединените щати, могат да подминат този случай. Според закона, доставката на тези оръжия изисква от нас да преценим, доколко има основания за налагане на санкции от страна на САЩ. Ако се наложат [такива] санкции, наказателните мерки могат да включват спирането на американската помощ и определени експортни ограничения.

За да бъдат избегнати такива санкции, от основно значение е вие да представите убедителни доказателства, че вашето правителство сега партнира с нас за да бъде сигурно, че подобни доставки повече няма да стават в бъдеще.

За да убедим [ръководството на] Съединените щати, че това няма да се случи отново, ние искаме писмено споразумение от Армения, с което да се запомни нейното намерение да приложи мерки, които ще предпазят Армения от това да стане източник на [доставка на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, свързани с тероризъм и/или с разпространението на въоръжения (оръжейна пролиферация). Тези мерки включват:

--Реформа на Арменската комисия за контрол върху износа, така че нейните членове да са наети на пълен работен ден и да работят изключително върху експортния контрол;

--Да се създадат на всяка входна точка в Армения, арменски екипи, които да се занимават с откриването и блокирането на стоки с двойно предназначение и друга контрабанда;

--Периодически да се приемат неоповестени [публично] посещения от американски експерти, които да оценяват работата на екипите;

--Да се хармонизира арменското законодателство за контрола върху износа с това на ЕС;

--Да се актуализират и да се направят публични арменските списъци за експортен контрол, като към тях се включат контролните списъци на Споразумението от Васенаар, Контролният режим на ракетните технологии и други международни контролни режими;

--Да се гарантира, че намиращи се в Армения брокери, няма да улесняват доставки, свързани с въоръжение; и

--[Армения] да се консултира със Съединените щати по въпроса за доставки [на оръжие] за страни, които не са членки на НАТО или на ЕС или страни, подписали Споразумението от Васенаар.

Ние сме готови да изпратим [преговорен] екип, колкото се може по-скоро през Новата година, за да обсъдим тези предложения по-нататък. Надеждата ми е, че можем да работим заедно за да изковем един положителен резултат, който да осигури на вашето правителство възможността да укрепи арменският експортен контрол, а на моето правителство [възможността] да ви помага в тези усилия.

Искрено,

Джон Д. Негропонте

Край на текста на писмото.

 

3. (S) Произход [на проблема]: През 2003 година, Армения съдейства на Иран да закупи ракети и картечници. През 2007 година, някои от тези оръжия са били открити по време на две атаки на шиитски бойци в Ирак, при които е загинал един американски войник и шест други са били ранени. [Държавният] секретар обсъди нашата загриженост с Президента Саргсян в рамките на Общото събрание на ООН, но той (президентът Саргсян, бел. прев.) отрече да са осъществявани каквито и да са доставки. Пряката роля на арменски високопоставени лица и връзката на тези оръжия с атака срещу силите на САЩ, прави този случай уникален по рода си и високо обезпокоителен. Тези доставки могат да дадат основания за [налагане на] санкции, съгласно американското законодателство. Ние предлагаме серия от стъпки, които Армения ще трябва да предприеме за да предотврати бъдещи доставки [на оръжие], които ще бъдат взети пред вид при разглеждането на санкциите. Надяваме се да използваме заплахата със санкции, като инструмент за създаване на отговорност у арменците, така че да не бъдем принуждавани да прилагаме санкционни мерки.

4. (S) Заместник [Държавният] секретар пише на Президента Саргсян и посочва, че [преговорен] екип ще бъде изпратен в Армения, за да търси сключване на писмено споразумение, че Армения ще предприеме стъпки, за да се гарантира, че тя няма да стане източник на [доставки на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, които предизвикват безпокойство. Също така, екипът ще предостави допълнителна информация, от която ще се изясни, защо Съединените щати са убедени, че доставките [на оръжия] са били осъществени и така ще направи за Саргсян да бъде неразумно да продължи със своите отричания. Ние предвиждаме екипът да пътува за Ереван през идните седмици, за да осигури достатъчно време за встъпващата [в управлението американска] администрация да бъде запозната със ситуацията.

5. (S) Цел: Нашата цел е да предотвратим Армения да стане източник на оръжие за Иран или за други държави или групировки, предизвикващи безпокойство, без да провалим евентуалното уреждане на [проблема с] Нагорни Карабах. Посолството в Ереван трябва да се стреми да предаде сериозността, с която Съединените щати разглеждат този случай и да постави ударение на това, че доставянето на оръжие на Иран и впоследствие на терористите в Ирак, по-специално доставките довели до смъртта на американски военнослужещ, не могат да бъдат подминати от Съединените щати.

6. (U) Моля, влезте във връзка с EUR/PRA Мат Хардиман и с ISN/CATR Маргарет Митчел, във връзка с всички възможни въпроси или последващи проблеми, свързани с този случай и пренасочете всички доклади по този случай за ISN и EUR.

РАЙС

 

(S) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET.
Източник „Уикилийкс“: https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

Публикувана в Четиво

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Central Asia China pipeline

 

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Южен газов коридор TAP TANAP SCP Schah Denis

Публикувана в Гледища

В настоящето приложение са представени изцяло 17 (седемнадесет) документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „мартенски събития“ от 1918 година и последвалите събития до края на така наречената „Бакинска комуна”. Включени са всички налични документи от кореспонденцията между Владимир Илич Ленин и Степан Шаумян в този период, които са изключително информативни и разбиват редица митове, налагани от агитпропчиците на „реалния социализъм” десетилетия на ред.

 

Както и предишните 30 (тридесет) публикувани документа (Виж: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html ) и тези представляват много важен исторически извор и изискват много задълбочен анализ, който ще бъде направен допълнително. В предишната, първа част бяха публикувани документи № 5 и № 8, които хвърлят обилна светлина върху отношението на болшевишкото ръководство към клането в Баку, станало през март – април 1918 г. (Подробности за тези драматични събития виж в: Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html  .

 

Новата поредица документи показва пълната последователност в действията на Степан Шаумян и В. И. Ленин по отношение на Закавказието. Вижда се изключителната близост и единомислие между тях, както и изричната декларация на Ленин, че има пълно доверие на Шаумян. Изключително детайлно са проследени събитията около агресията на Бакинската Комуна срещу столицата на Азербайджанската демократична република - Елисветпол (Гянджа) и провалът на тази военна авантюра, повлякла със себе си цялото присъствие на Съветска Русия в Баку, на Апшеронския полуостров и в Бакинска губерния. Ясно се виждат обстоятелствата около повикването на помощ на английските войски, срещу настъпващите азербайджанско-турски сили от страна на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците.

 

Преводът на документите е направен изцяло от доц. д-р Теодор Дечев.

 

С публикуването на тези документи е изчерпана досега известната кореспонденция между Степан Шаумян и В. И. Ленин в периода от Октомврийския преврат до катастрофата на Бакинската комуна и предполагаемата гибел на Степан Шаумян. Това са документи с изключителна значимост за осмислянето на мотивите на участниците в тези драматични събития. Надяваме се, че с тази публикация се дава пълна възможност и на други изследователи свободно да се възползуват от тях. Преводачът изказва съжаление, че ограниченото място не позволява текстовете да бъдат снабдени със съответния апарат, коментари и пояснителни бележки, които биха направили публикуването на кореспонденцията между Ленин и Шаумян още по-удобна и полезна за други изследователи. Това обезателно ще бъде направено в една бъдеща пълна публикация на цялата кореспонденция на двамата болшевишки лидери, носещи най-голямата отговорност за съдбата на Закавказието през 1917 - 1918 г.

 

Преводът е направен при пълно запазване на пунктуацията на Ленин и Шаумян. Показателно и при двамата е използуването на главни букви – къде ги поставят и къде не. Като основен източник е използувано арменското издание на кореспонденцията – „В. И. Ленин и С. Г. Шаумян. Переписка”, составитель Х. А. Барсегян, Изд.: Айастан, Ереван, 1980 г., което по-долу ще бъде отбелязвано с абревиатурата ЛВИСШП. Посочени са и всички източници, които са използувани при публикуването на въпросните документи в ЛВИСШП.

 

Трябва да се има пред вид, че имената и абревиатурите на архивите, където се съхраняват публикуваните документи са дадени според названията им през 1980 година. Днес повечето от споменатите архивохранилища са интегрирани в Государственный архив Русской федерации (http://statearchive.ru/), но дадените сигнатури със сигурност могат да бъдат използувани, в случай, че някой изследовател успее да получи достъп до тях.

 

Документ № 31

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 9 юли 1918 г.

 

Пристигналите от Москва бронирани автомобили и самолети са изпратени в армията, където вече се използуват с голям успех. На 6 юли Бичерахов пое командуването на действуващата армия, поради необходимостта от неговото непосредствено участие на десния, до някъде дезорганизиран фланг. Командуването на левия фланг и на центъра, Корганов остави за себе си. Отрядът на Бичерахов вече замина за фронта на 7-ми юли. На Кюрдамирския фронт противникът премина в настъпление, стараейки се да превземе Кюрдамир, но след 12-часово сражение беше отблъснат, като при това понесе големи загуби. В боя участвуваха отрядът на Бичерахов и бронираните автомобили. Нашите загуби не са големи.

 

На 6 юли Куба беше обсадена от лезгините; боевете продължиха около 8 часа, като на края противникът е отблъснат и позициите около Куба са заети от нашите сили. В очакване на подкрепления, настъпление срещу противника не е разгърнато.

 

Председателят на военния отдел в Темир-Хан-Шуръ - Дахдаев телефонира, [за да ни съобщи] че за да се приключи с бандите на Гоцински и да се приобщи Дагестан към Съветската власт е необходимо да се завърши организацията на местната Червена Армия, за това са необходими въоръжение, бронирани автомобили и при това – спешно.

 

Положението на чирютинското направление е сериозно, успехът зависи от техническите преимущества (самолета). Отново се потвърждават сведенията за неумението и за недостатъчните технически средства на дагестанците; не знаят как да боравят с оръдията, снарядите им не се взривяват.

 

В Дербент още не е настъпило окончателно успокоение, макар че вече е избран и функционира Съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати. На 6 юли от предателски изстрел е ранен един от нашите най-добри стари другари и организатор на местната Съветска власт Кази-Мамед. Недостатъчно добре е уредено снабдяването на армията. По организирането на снабдяването на армията вървиспешна и енергична работа. Мобилизацията, обявена на 3-ти юли, е протичала вяло през първите три дни, като са се явили приблизително 30 процента от призованите, на 6 юли е била направена обиколка по града, на 7-ми са задържани маса хора, отклонили се от мобилизацията дезертьори. Процентът на явяващите се повиши до 70 – 80.

 

На Северен Кавказ положението е такова: като се започне от Георгиевск до Каргалинская (последната станция преди Кизляр) железопътните линии са в ръцете на възстаналите казаци; между Моздок и Прохладная пътят е разглобен и взривен, има сведения, че част от Кабардия и ставрополците поддържат казаците. Състонието на нещата оттатък Георгиевск е неизвестно.

 

На 8 юли от Петровск съобщиха: „Възстанието на казаците, прехвърлило се от Кубанска област, бързо се разпространи по цялата Терска област; Кисловодският, Есентукският и Моздокският Съвет са разгонени. Според слуховете, Пятигорск гори. В Грозни, където се бранят от чеченците, очакват нападение на казаците откъм тила. В Кизляр очакват нападение всяка минута. Нанейшвили”.

 

Продоволственият въпрос се намира в следното състояние: поради отсъствието на работна ръка и на технически средства, честото забавяне при изпращането пари и особено поради гражданската война, социализацията на реколтата протича значително по-малко успешно, отколкото предполагахме, предприемат се всевъзможни мерки; исканията и поръчките, идващи от отдела по реквизицията на реколтата са приравнени към военните [заповеди]; в уездите се изпращат отряди селскостопански работници.

 

В Ленкорански уезд е събрана почти цялата реколта и има надежда, че всичко ще е на ред. Лоши са само транспортните средства, по-правилно [е да се каже] – почти ги няма. Още по-лошо е, че поради гражданската война и поради това, че преобладаващата част от земята принадлижеше на едрите земевладелци. (Така е в оригиналния текст на телеграмата на Шаумян до Ленин). Все пак, тав сега работят около 500 работници и има надежда, че реколтата ще бъде събрана. В Шемахински уезд, в Геокчайски, Бакински, Джеватски [уезди], независимо от превъзходната реколта, прибирането и изобщо не е извършено. Във всички тези уезди вече са изпратени работници, но на много места е невъзможно да се работи поради военните действия; част от реколтата е експедирана. Реколтата от Бакински уезд се разпределя сред населението на уезда, в Баку няма да бъде доставена. По този начин, всичките ни надежди са в Ленкорански и Кубински уезд, където реквизицията зависи изцяло от транспорта. Във връзка с това има различни проекти, като например – прокарването на теснолинейка. При благоприятни условия и най-вече ако успеем да уредим транспорта, може да се надяваме, че населението на Баку ще бъде осигурено с хляб за шест месеца. В случай, че не успеем в това отношение, след две седмици положението вече може да се окаже критично.

 

Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват танспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 ююни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок. Спадът на добива е колосален. За месц юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда. През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините на пожара все още не са установени.


Шаумян

ЛВИСШП, стр. 160-162.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
В ЛВИСШП е поместено по публикацията в същото списание.
Виж също: Шаумян Степан, Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 365-367.

 

Документ № 32

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН

Баку, 13 юли 1918 г.

 

Положението на фронта се влошава. Сами нашите сили са недостатъчни. Необходима е солидна помощ от Русия. Аз телеграфирах в Астрахан и Царицин на Сталин. Разпоредете си Вие. Положението е твърде объркано. Така наречените ориентации бързо се менят. Англичаните се придвижват към Ензели. Непосредственото политическо положение във връзка с новите [обстоятелства около] убийството на Мирбах, а също така и събитията в Северен Кавказ още повече затрудняват положението. Чакам спешна военна помощ и вашите ръководни указания, изпратете ги незабавно.

 

Комисар на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 163.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5
В ЛВИСШП е отпечатано по текста, поместен в същото списание.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 245.
Виж също: Шаумян С. ГV, Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 368.

 

Документ № 33

 

БЕЛЕЖКА НА В. И. ЛЕНИН ДО НАРОДНИЯ КОМИСАРИАТ ПО ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ ЗА УСКОРЯВАНЕ НА ДОСТАВКАТА НА ВОЕННИ КОРАБИ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ НА БАКИНСКИЯ КОМИСАРИАТ

13 юли 1918 г.

 

Много моля да се предприемат всички мерки за ускоряване на доставянето в Каспийско море на военно морски съдове от всички подходящи типове.

 

Председател на СНК

В. Улянов (Ленин)

 

ЛВИСШП, стр. 164.
Отпечатано в „Ленинский сборник”, ХХХІV, стр. 33
В ЛВИСШП се печата по текста в сборника.
Виж също: Шаумян С. Г., Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издателььство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 119.

 

Документ № 34

 

ОТ ТЕЛЕГРАМАТА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 20 юли 1918 г.

 

Положението става сериозно. Изпращането на военни сили за Баку трябва да бъде усилена и ускорена. Изпращайте [войските] по-скоро, разпоредете се местните Съвети по пътя да не спират частите, насочващи се към Баку. Съобщете, можем ли да очаквааме помощ и в какъв срок. Повтарям, необходима е спешна и солидна помощ с войски .

Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 165.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив” № 4-5
В ЛВИШСП се печата по текста, поместен в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 253оизведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы
Виж още: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 383.

 

Документ № 35

РАДИОГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО С. Г. ШАУМЯН

22 юли 1918 г.
Баку

 

До депутата от Съвета Шаумян

Мога само да подкрепя изцяло телеграмата на Сталин срещу народническата фракция в Бакинския Съвет на депутатите и относно волята на петия конгрес на Съветите.

Предсовнарком Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 166.
За първи път е отпечатано на 24 септември 1933 г. във вестник „Бакинский рабочий” № 221.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрние сочинений, т. 50, стр. 125.

 

Документ № 36

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН СЪС СЪОБЩЕНИЕ ОТ С. Г. ШАУМЯН ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФРОНТОВЕТЕ В АЗЕРБАЙДЖАН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщава: На 20 юли положението на фронта е следното: по направление на фланговете около Шемахи неприятелят след продължителна подготовка премина в настъпление, като разполага с пет оръдия. По силата на обстоятелства от предателски характер, които не са причинени от необходимостта от заповед за отстъпление на командира на бригадата Амазасп, нашата армия отстъпи отначало до Шемахи, а след това и по-нататък. Маразы (тогава село, днес – град Гобустан в Азербайджан, бел. прев.) също е опразнено от нашите. Взимат се мерки за спиране на по-нататъшното отстъпление. Виновниците се предават на съда. В центъра позициите при Керар за сега са запазени; Бичерахов си подаде оставката като командуващ армията, като командуването е временно предадено на началник щаба Аветисов. Главният мотив [за оставката] – рязката критика срещу англофилската агитация [водена от Бичерахов] от страна на вестник „Известия на Съвета на депутатите на Бакинските работници” („Известия Совдепа Бакинских рабочих”). Десните партии [след като] получиха решителен отговор от страна на Совнаркома и партията на комунистите, притихнаха. Военната помощ от Русия е необходима, иначе положението може да стане безнадеждно.

 

ЛВИСШП, стр. 167.
Отпечатано в „Красный архив”, №№ 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП се печата по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 741, л. 245.
Виж също така: Шаумян С. Г., письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство, Армения, Ереван, 1959 г., стр. 123.

 

Документ № 37

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщи: обещаният от оперативния отдел дивизионен команден състав моля да се изпрати незабавно. Освен това, необходими са войски. Главният контингент на нашите войски – арменските части, които в началото се сражаваха храбро, - [сега са] деморализирани поради страхливостта на част от командния състав и английската агитация. Необходими са пресни сили от Русия и политически надежден команден състав. Убедително моля да се бърза.

 

ЛВИСШП, стр. 168.
Отпечатано в списание „Красный архив”, № 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 257.
Виж също така: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 125.

 

Документ № 38

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

[26 юли 1918 г.]

 

Положението на фронта се влошава с всеки изминал ден. На шемахинското направление, нашите войски отстъпиха до Баку и се прегрупират по протежение на железопътната линия. Войските, които заплашваха от север в пирсагатското направление, от юг от страната на Сальян, отстъпиха до ст[анция] Алят. Положението е крайно сериозно. Под влиянието на неуспехите и на паниката, десните партии в разширения Съвет вчера, 25-ти юли, отново поставиха въпроса за повикването на помощ на англичаните. Позовавайки се на резолюцията на V конгрес на Съветите и на телеграматана Сталин за недопустимостта да бъдат поканени англичаните, аз настоявах да се свали от обсъждане този въпрос; с незначително мнозинство от гласовете, моето искане беше отклонено, заради което аз заявих решителен протест. При обсъждането на въпроса с мнозинство от 259 гласа на десните есери, дашнаците и меншевиките срещу 235 гласа на болшевиките, левите есери и на групата на левите дашнаци е приета резолюция за поканването на англичаните и за съставяне на правителство от всички съветски партии (партии, редставени в Съвета, бел. прев); тази резолюция беше също така рязко осъдена от мен, като представител на Централнатае власт.

 

Дашнаците извършиха спрямо нас явно предателство с гласуването си. Лявата половина заяви, че ще смята приетото постановление за позорна измяна и за черна неблагодарност към работническо-селска Русия и че тя сваля от себе си всякаква отговорност за приетите решения. След приемането на резолюцията атмосферата в града стана крайно напрегната, замириса на гражданска война; английската помащ е под голямо съмнение, но резолюцията за поканването им окончателно деморализира армията и дезорганизира тила, увеличавайки опасността от предаване на града. За да се спаси Баку за Русия е необходима спешна помощ с войски от Русия. Настоятелно моля да се предприемат всички мерки за незабавно прехвърляне на редовни военни части. Срещу нас воюват редовни турски войски, има и немски инструктори. Чакам вашите спешни разпореждания за изпращане на войски, вашите указания по повд приетото решение за поканване на англичаните.

 

Извънреден комисар по въпросите на Кавказ

Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 169 - 170.
Отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е убликувано по оригинала, който се съхранява в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 16 – 18.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 395 – 396.

 

Документ № 39

 

ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН

29 VІІІ. [1918 г.]

Астрахан

За Шаумян в Баку

 

Всякакви действия на дашнаците срещу решението на V-ия конгрес на Съветите и централната Съветска власт ще бъдат разглеждани като възстание и като измяна. Относно изпращането на войски ще вземем мерки, но да обещаем със сигурност не можем.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 171.
Написано на 20 юли 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Писяма, Октярь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москав, 1965 г., стр. 129.

 

Документ № 40

 

РАЗГОВОР ПО ПРЯКАТА ЛИНИЯ НА В. И. ЛЕНИН С ЧЛЕНА НА АСТРАХАНСКИЯ ВОЕНЕН СЪВЕТ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В БАКУ

29 юли 1918 г.

 

Астрахан. Баку моли за отговор на вчерашната телеграма, предадена Ви от мен днес. Ще говоря по безжичния телеграф с шаумян лично.

Ленин. Смятам за мой отговор тази телеграма, която днес е изпратена от мен в Астрахан за Шаумян. Вие имате ли въпроси, на които не съм отговорил?

Астрахан. Днес в 12 часа по Питер[ско време] по радиотелеграфа с Баку ще има преговори лично с Шаумян. Вие имате ли да му предадете нещо, освен телеграмата?

Ленин. Не. Нямам нищо повече. Моля само да съобщят, вярно ли е, че в Баку Совнаркомът е подал оставка? Още един въпрос: ако това не е вярно, то колко време разчита [Шаумян] да се задържат на власт болшевиките в Баку?

Астрахан. Кога да очакваме в Астрахан помощта за Баку, в какъв размер, за да приготвим шхуните и продоволствието?

Ленин. Не можем да обещаем със сигурност, защото и тук има недостатък на войска.

 

ЛВИСШП, стр. 172.
Отпечатано в Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано според текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 128.

 

Документ № 41

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И ДО Я. М. СВЕРДЛОВ

Не по-рано от 5 август 1918 г.

 

Събитията в Баку се изясниха окончателно. На 30 юли турските войски стигнаха съвсем близо до града ... Аветисов заяви, че участта на града е решена. Бичерахов със своя отряд отиде в Сумгаит и от там тръгна на север; по такъв начин той оголи фронта. Събраните от Алят бойци се разбягаха, от 1600 штика останаха 200. Освен тези 200, на десния фланг стоеше отрядът на Петров [също] от 200 души. Арменските части в състав от 3000 щика, под педлог, че нямат обмундироване, отказаха да заемат позиции, като по такъв начин фронтът се падзеше от 400 души. Разузнаването разказваше за движение на големи турски сили. Аветисов започна да настоява за вдигане на бяло знаме и за започване на мирни преговори ... В същата тази нощ, партията на дашнаците свика заседание на арменската буржоазия и съвместно с нея решиха сутринта да вдигнат бяло знаме, набелязаха мирна делегация, в състава на която трябваше да влезе шведският консул, който да гарантира неприкосновеността на арменското население в случай на предаване на града ... В същото това време, от друга страна, наемниците на английското злато проникнаха във флота и убедиха матросите да подкарат параходите към Ензели. По този начин, Совнаркомът стоеше пред факта на действителното предателство, като междувременно турците идваха все по-близо. Командуващият Аветисов крещеше, че врагът вече влиза в града и той изпараща делегация ... Совнаркомът не можеше да бъде нито между тези, които се предаваха на милостта на турските паши, нито в бройката на тези, които бяха за идването на англичаните, и той реши, за да спаси наличните революционни войски, да се евакуира. Тогава Центрокаспия се обяви за власт, но обещаните англичани ги няма и сега в Баку се сражават нашите верни синове на съветската власт – болшевиките. Цялата предаталска сган, меншевиките и прочее, нанасят удар в гърба, като изпращат за англичаните. Положението е такова, че ако сега бъде незабавно изпратена сила от 1000 щика, властта ще бъде възстановена и Баку ще успее да се държи до пристигането на нови сили. Ако можете, дайте подкрепление. Впрочем, отдадох заповед: В Темирханшурински окръг да се съставят мюсюлмански полкове, които ще бъдат сформирани в близко бъдеще. Мюсюлманите вече се показаха. Така днешното донесение от там казва, че в Шурински окръг са разбити бандите на имамите и положеннието е доста добро.

 

ЛВИСШП, стр. 173 – 174.
В ЛВИСШП телеграмата се печата по текста, който се съхранява в архива на ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 26 – 33.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 135 – 136.

 

Документ № 42

 

ТЕЛЕГРАМА ДО Н. А. АНИСИМОВ

Астрахан

До Анисимов

 

Положението в Баку за мен е все така неясно.

Кой е на власт?

Къде е Шаумян?

Помолете Сталин и действувайте като отчитате всички обстоятелства; Вие знаете, че аз имам пълно доверие на Шаумян; от тук не мога да се ориентирам в ситуацията и няма възможност бързо да помогна.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 175.
Написано е на 9 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е пубрикувано по ръкописния оригинал.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, москва, 1965 г., стр. 141 – 142.

 

Документ № 43

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО ВОЕНКОМИТЕ НА САРАТОВ И ЦАРИЦИН ЗА СЪДЕЙСТВИЕ ПРИ ПРИДВИЖВАНЕТО НА ВОЙСКИ НА ПОМОЩ НА БАКУ

12 август 1918 г.

 

Полкът „Ленин” се движи към Баку. Предприемете срочни мерки за бързото му придвижване. За всяко забавяне ще подлежите на строга отговорност. За момента на пристигане и заминаване, спешно уведомете оперативния отдел на Наркомвоен.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 176.
Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 39.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 138.

 

Документ № 44

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН ЗА ДЕЙНОСТТА НА БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ ПО ОРГАНИЗИРАНЕТО НА ОТБРАНАТА НА БАКУ

17 август 1918 г.

 

Военните събития: на десния фланг в района на Карамарьям, отрядите на Амазасп продължиха безспирно да отстъпват, като не беше възможно да бъдат спрени в Ахсу, Шемаха и на последния пункт в Маразы. Отстъплението на десния фланг предреши положението в центъра. Първо беше оставен Кюрдамир и отстъпиха на станция Аджикабул, а след това на станция Алят ... Отрядът на Бичерахов беше насочен на десния фланг, но той също в критичния момент прибра артилерията ни и отстъпи на станция Сумгаит, като си осигури път за отстъпление към Петровск и по-нататък - да си ходят у дома. Фактически на фронта остана отрядът на Петров и малобройни остатъци от нашите войски, няколко стотин души.

На 31 юли, командуващият Аветисов настояваше да се вдигне бяло знаме и да се водят преговори с неприятеля за предаването на града.С аналогично искане се обърна арменският национален съвет. На всички тези искания, нашите комисари от фронта дадоха най-категоричен отказ. Стана очевидно, че да се удържи града [в наши ръце] с остатъците от отряда на Петров и нашите войски не е възможно и пред нас се изправи въпросът да спасим съветските войски, артилерията, бронираните автомобили и другото военнно снаряжение. Всичко това беше качено на плавателни съдове. Появата на неприятеля около Баку предизвика голяма тревога в града и в промишлените предприятия и работниците започнаха да се въоръжават на групи и да отиват на фронта. Влизането на неприятеля в града беше спряно с нови, пресни сили. На следващия ден - 1 август, две батареи от артилерията на Петров бяха разположени на Петровския площад и с прехвърлящ огън удържаха натиска на неприятеля, който масирано напираше на левия фланг в района на Вълчите врата и от към Биби-Ейбат. Артилеристите успяха с двудневен непрекъснат огън да спрат настъплението на неприятеля ... На 5 - 6 август неприятелят беше пропъден от заеманите от него височини в района на Биби-Ейбат. Бяха прочистени и Вълчите врата. В случай, че тази линия бъде укрепена, би се създало по-здраво положение на отбраната на Баку... По настоящем, нашите Биби-Ейбатвоенни сили, съветските войски са организирани отделно и се намират под наше разпореждане. Създаден е специален щаб на съветските войски, който не се позчинява на местната власт. Артилерията, екипировката, бронираните автомобили също се намират под наше разпореждане. Записването в нашите войски във връзка с обявената мобилизация до 42 годишна възраст продължава ... Към 7 август вече се набра цял полк.

Политическите събитияБиби-ЕйбатБиби-Ейбат: Биби-Ейбат след приемането на известната резолюция за поканването на англичаните от страна на извънредното събрание, макар че формално Совнаркомът да подаде оставка, той продължи работата си. На следващия ден, Изпълнителния съвет единодушно постанови да се помоли Совнаркомът да продължи своята работа до установяването на новата власт. Сред войските и флота също настъпи изменение [на настроенията]. Съветските войски единодушно се изказаха срещу поканването на англичаните и на общото събрание на моряците беше приета нашата резолюция.

 

ЛВИСШП, стр. 177 – 178.
В ЛВИСШП текстът на телеграмата е публикуван съгласно текста, който се съхранява в ЦГАО СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 53 -57.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 139 – 141.

 

Документ № 45

 

ТЕЛЕГРАМА ДО КОЛЕСОВ

Ташкент

До Колесов

 

За Кавказ и за Баку знаем малко. Сведенията не са проверени. В Северен Кавказ има Съветска власт. Нейните войски са отрязани от Царицин, когото обсаждат от юг казаците. В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е. Смятаме, че е блокирана под Царицин.
По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг.

Председател на Совнаркома Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 179.
Написано на 23 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1942 г. в Ленинский сборник, ХХХІV.
В ЛВИСШП е публикувано според оригиналния ръкопис.
Виж също: Ленин В. И. Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь – 1917 – июнь 1919 г., Издательство политической литературы, Москва, 1965 г., стр. 167 – 168.

 

Документ № 46

 

ТЕЛЕГРАМА

МОСКВА ДО в. И. ЛЕНИН И Я. М. СВЕРДЛОВ

25 август 1918 г.

 

По молба на Бакинския Съвет на Народните Комисари другар на комисаря по вътрешните работи информира центъра за декларация, излъчена в Баку със следното съдържание: „Декларация на представителите на Руската Централна Съветска власт и бакинските организации на левите социалистически партии. Бакинският пролетариат, поставен в тежки условия от измяната на Бичерахов, който оголи фронта на 30 и 31 юли, и на партията „Дашнакцутюн”, кято не пожела да изпрати на фронта своите военни части и от друга страна – въведен в заблуждение от наемниците на английските империалисти, които се стремят да завземат Баку, сключи военно съглашение с англичаните срещу волята на работническо-селска Русия, въпреки забраната на Централното Съветско правителство повика в Баку английски войски. От този момент, пролетарската социалистическа отбрана на Баку се превърна във война между две империалистически коалиции. Революционен фронт в Баку вече няма, а има империалистически фронт. Борят се две сили, които са еднакво враждебни на Руската работническо-селска Съветска власт. От този момент, политическите и военните представители на Руската съветска власт и военните сили, изпратени от Русия, не могат повече да останат в Баку и да бъдат помагачи на английските империалисти, да бъдат съучастници на предателството, извършено под влиянието на десните есери, меншевиките и дашнаците. До тогава, докато бакинският пролетариат се намира в заблуда и предпочита англичаните пред руските съветски сили, докато нямаме достатъчно войски, за да дадем отпор на напиращите турци, а сега вече и германци от една страна и на английските империалисти от друга, те (руските съветски войски, бел. прев.) не могат да остават в Баку. С болка в сърцето, с проклятие на уста, те, пристигналите тук, за да се сражават и умират заедно с бакинските работници за Съветската власт, са принудени да напуснат Баку. Но напускайки този град, загубата на който може да има съдбоносно значение за цяла Съветска Русия, те не губят надежда, че бакинските работници и матросите от Каспийската флотилия ще разберат, в какво предателство са ги въвлекли десните партии. Те се надяват, че работническо-селска Русия пак ще дойде в Баку и бакинският пролетариат отново ще се свърже с родната революционна Русия и отново ще застане под знамето на Съветската социалистическа република.

 

Извънреден Комисар

по въпросите на Кавказ С. Шаумян

Военен комисар на Бакинския

Район на Централния Совнарком

Г. Петров

Комисар на Каспийската военна

Флотилия от Централния Совнарком

Полухин

По пълномощие на Бакинския

Комитет на Руската Комунистическа

Партия на болшевиките

П. Джапаридзе

По пълномощие на Бакинския

Комитет на партията на левите дашнаци –

Интернационалисти Нуриджанян

 

Аз от своя страна добавям, че вече пристигнаха от Баку две и половина хиляди обезоръжени от „Ардахан” наши червеноармейци.

Анисимов

(Бележката, добавена от Анисимов е направена в Астрахан. „Ардахан” е военен кораб от Каспийския флот, преминал на страната на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците. Бел. прев.).

 

ЛВИСШП, стр. 180 – 181.
Текстът на телеграмата е публикуван в ЛВИСШП според оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 28 – 30.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 359 – 396.

 

Документ № 47

 

БЕЛЕЖКА ДО ЩАБА НА ВОЕННО-МОРСКИТЕ РАБОТИ

28 август 1918 г.

 

Как стои въпросът за изпращане на подводници по Волга в Каспийско море?

Вярно ли е, че само старите подводници могат да бъдат изпратени? Колко са те на брой?

Кога е дадено разпореждане за изпращането? Какво въобще е направено ?

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 182.

Отпечатано в „Морской сборник” № 12, 1939 г., стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника „В. И. Ленин. Военная переписка (1917 – 1920)”, Воениздат, М., 1957 г., стр. 69 – 70.
Виж също: В. И. Ленин о Закавказье, Ереван, 1963 г., стр. 305.

Публикувана в Четиво

“Даже ако се установи дьлготраен мир, този, който се откаже от вьтрешната готовност за физическа борба, в крайна сметка ще загине”.

Карл Ясперс

 

Анализьт на геополитическата мощ на дьржавата според приетите в научния свят критерии позволява да се твьрди, че в района на Мала Азия и Южен Кавказ две дьржави се отличават от седемте по своята геополитическа мощ. Армения (под названието Армения се подразбират Република Армения и Република Арцах) се намира вьв втората, по-слаба група, кьм която се отнасят всички постсьветски дьржави в Южен Кавказ. Обаче сьвкупността на критериите за определяне на мощта на дьржавата позволява да се твьрди, че е станала безспорен лидер на втората група страни. Пьрва сред аутсайдерите – едва ли подобна роля може да бьде основание за самоуспокоение.

 

Сьществуващата в Армения тенденция да се обвинява изключително рьководството на страната за вьзникналите пред дьржавата проблеми страда от едностранчивост и/или нежелание или неумение да се вьзприемат реалностите. Армения изпитва трудности не само вследствие на грешките, или некомпетентността на правителството, което в отделна случаи наистина е така, а най-вече заради пространствено-геополитическата недостатьчност на дьржавата.

 

Всеки народ (дьржава) се нуждае от жизнено пространство, обезпечаващо неговото динамично развитие. Свиването на жизненото пространство на народа, често носещо насилствен характер, неминуемо се преврьща вьв вьтрешно-национално напрежение, влошаване на социалните условия на живот на населението и, като резултат, неговата емиграция от страната.

 

Сьвременна Армения, изпитваща пространствена недостатьчност, е печално потвьрждение на казаното. Именно затова, в средносрочна перспектива, Армения трябва да се разглежда като модел-пьрвообраз на бьдещата самодостатьчна арменска дьржава, способна да помести в себе си необходимото количество коренно население, да обезпечи неговата пространствено-геополитическа значимост.

 

Дьржава, притежаваща пространствена достатьчност, е способна да помести в себе си и да обезпечи достоен живот на голямо количество население. При това площта на територията на дьржавата и количеството на нейното население не се намират в пряка зависимост една от друга. Даже неголямото увеличение на площта на дьржавата, при условие на ликвидацията на пространствената недостатьчност, е способно да обезпечи рязкото увеличаване на количеството на населението, да сьздаде условия, както за репатриация, така и за значително повишаване на раждаемостта.

 

Вьпреки голямото значение на територията, пространствената достатьчност на дьржавата не е в пряка зависимост от нейната площ. Тя обезпечава преди всичко наличието на природни (естествени) граници, свободни врьзки с транспортните комуникации, имащи международно значение, няколко климатични пояса и други фактори. От тази гледна точка трябва да се признае, че пространствената недостатьчност на Армения е резултат преди всичко на отсьствието на естествени граници и свободни врьзки с транспортните комуникации.

 

Арцахската война, вьпреки военните успехи на арменците, не реши нито един от тези проблеми, и затова не може да се смята за победна. Реинтеграцията на ограничема част от арменските територии не допринесе за решаването на проблема, тьй като установи естествените граници само на юг (река Аракс) и на север (Мравският хребет). В сьщото време, сьществуващата сега източна граница на Нагорно-Карабахската Република, по цялото и протежение, несьмнено играе ролята на “подтискащ фактор”, сьществено ограничаващ пространствената достатьчност на арменските дьржави.

 

В определена степен факторьт “пространствена недостатьчност” влияе и на Азербайджан. Трябва да отчетем, че западната граница на това образование има сьщите минуси, които има и източната граница на Република Арцах, тьй като е лишена от всякакви природни прегради или бариери. Изводьт от казаното може да има и друга трактовка: проведената по степта сьществуваща граница рано или кьсно трябва да бьде подложена на корекция, тьй като не устройва нито Армения, нито Азербайджан.

 

Днес и в Ереван, и в Степанакерт, и в Баку се готвят (може би несьзнателно) за бьдещите изменения на границата. И започнатата от Азербайджан информационна война е един от най-важните компоненти на подготвителната работа, която нямаме право да подценяваме. Целта на Азербайджан е ясна: да се “придвижи границата кьм голите чукари на Сюник. Сьщо толкова ясна трябва да бьде и нашата задача, която сьгласно законите на геополитиката (политическата география) се сьдьржа в усилията по установяване на арменско-азербайджанската граница по река Кура. И, както става ясно, вьпросьт не е само вьв вьзстановяването на историческата справедливост, макар че е нужно да се отчита и това обстоятелство.

 

Именно река Кура трябва да се вьзприема като естествено разделение между Армения и изключително враждебно настроения кьм нея сьсед. Безусловно, би било неправилно да се идеализира тази река, в качеството и на естествена граница. Обаче за сегашните военно-технически вьзможности на Азербайджан общо взето не голямата и не много пьлноводна река Кура представлява достатьчно трудно преодолима, и обратното, лесно защитима бариера. Пренасянето на границата на река Кура, освен всичко останало, има колосално значение за частичното отстраняване на пространствената недостатьчност на Армения, което за кратки срокове ще окаже благотворно влияние вьрху развитието на страната.

 

И в Армения, и в Азербайджан ясно разбират стоящите пред дьржавата задачи, но – бих искал да греша – в Баку много по-активно се готвят за тяхното решаване, отколкото в арменските столици. Това се потвьрждава от активно провежданата от Азербайджан огромна информационна дейност, насочена кьм отслабване и намаляване на вьзможностите на арменския народ, кьм подриване на неговия международен авторитет. Посочената пропагандна дейност на Азербайджан трябва да се вьзприема като изискваща адекватен отговор заплаха за националната сигурност на Армения.

 

Кьм нас е отправено предизвикателство и ние сме дльжни да отговорим по сьответен начин, защото от това в немалка степен зависи резултатьт от бьдещото и, както вече стана ясно, неминуемо стьлкновение. А адекватният отговор изисква не само консолидация на усилията, което е много важно, но и внимателно изучаване на плюсовете и минусите – както собствените, така и на противника. Така например, Армения е единствената страна в региона, кьдето отсьстват абсолютно всички предпоставки за гражданска война. Сьвсем друга е ситуацията в останалите дьржави от региона, с изключение може би на Иран, кьдето все пак при определени обстоятелства сьщо са вьзможни етнически стьлкновения (имам предвид провинция Азербайджан и подкрепяните от Анкара кюрди).

 

Политиката на Армения по отношение на Азербайджан (и не само) трябва да носи превантивен характер, в това число имайки предвид слабите страни на противника: наличие на етнически, религиозни и расови противоречия сред населението на Азербайджан, отсьствието на оформена нация, насажданата от Алиев деспотия, изразеното социално неравенство, корупцията и т.н. Терминьт “превантивност” не означава задьлжително действия от чисто военен характер. Военните действия се предизвикват единствено при крайна необходимост, когато са изчерпани всички останали методи за постигане на успех. Но даже принудителното прилагане на военна сила е оправдано само след упорита работа в областта на идеологията, разузнаването, изучаването на силните и слабите страни на противника.

 

На свой ред Армения трябва да преодолее своята корупция, да ликвидира проблемите в социалната интеграция, да изработи единна позиция по вьншнополитическите приоритети.

 

Войната не е завьршила, тя просто (временно) е приела друг характер. И на този етап Армения е дльжна пьлноценно да използва:
а) високия си научен и интелектуален потенциал;
б) по-доброто, в сравнение сьс сьседите, владеене на достиженията на сьвременната техника;
в) идеологизираността на населението;
г) деполитизираността на армията;постоянната мобилизираност на народа.

 

Всички посочени и пропуснати елементи на готовността на Армения за противодействие и вьорьжени стьлкновения са еднакво важни и поредността им не може да бьде изменяна произволно. Защото отказьт от вьтрешна готовност за борба в крайна сметка ще доведе до гибел.

 

Превод: Георги Коларов – доктор по политология

 

За статията и за автора й:

Поместената по-горе статия е била предложена преди повече от три години, малко преди смъртта на автора й, на българското списание „Геополитика“, с главен редактор - г-н Тодор Кондаков. Редакцията на „Геополитика“ е отказала публикуването на този текст, като мотивите за отказа не са ни известни. „Свободен народ онлайн“ публикува този текст, предоставен ни от д-р Георги Коларов, поради неговата сериозна значимост, при вникването в геополитическите дискусии, водени вътре в Армения. Текстът също така ни задава някои „репери“ към които е възможно да се придържа в бъдеще Армения в хода на изключително трудните, за да не кажем мъчителни мирни преговори с Азербайджан.

 

Левон Грантович Мелик-Шахназарян е роден на 7 февруари 1958 г. в Кировабад, днес - Ганджа. Той е арменски политолог, ръководител на аналитичния център "Восканапат". През 1974 г. постъпва в Института по руски език и литература в Ташкент и след дипломирането си работи като преподавател в Катедрата по руска лингвистика в Държавния педагогически институт Ташкент. През 1988 г. се премества в Нагорни Карабах, където работи като завеждащ отдел Изпълнителния комитет в Областния изпълнителен комитет за работа с бежанците от Азербайджан.

 

Бил е заместник-председател на движението "Миацум" („Обединение“). През ноември и декември 1988 г., той е един от ръководителите на арменските въоръжени доброволци в град Ганджа (Кировабад). През декември 1991 г. е избран за депутат - член на първия избран Върховен съвет на Нагорно Карабахската република от първото свикване. От януари 1992 г. до юни 1995 г. е бил председател на Постоянната комисия на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република по международните отношения и член на Президиума на Върховния съвет на самообявилата се република.

 

През 1995-1997, Левон Мелик-Шахназарян е редактор на руската версия на в-к "НК Република." След това, в края на 1997 г., се премества в Ереван, където живее през последните си години. Бил е професор по политически науки в Университета за международни отношения в Ереван „Анания Ширакаци”. Автор е на 5 монографии и повече от 500 публикации по политически науки. Женен. Баща на три деца. През 2015 г., е награден с медал „Гарегин Нжде“. Умира на 11 август 2015 г. в Птгни след тежко и продължително заболяване.

 

Според познавачи на проблематиката на Нагорни Карабах, авторът на поместената по-горе статия Левон Мелик-Шахназрян е бил изключително информиран човек, що се отнася до вътрешната политика на Армения и Нагорни Карабах (Арцах), както и по историята на войната в Нагорни Карабах. Самият той в свои публикации твърди, че е притежавал пълната документация за операцията по превземането на Ходжали.

 

Има непотвърдена официално, но произходаща от сравнително достоверни източници информация, че Левон Мелки – Шахназарян е бил известно време министър на държавната сигурност на самообявилата се Нагорно-Карабахска република, но под друго име. Има информация, че е променил името си поне веднъж, като мотивите за тази смяна не са известни.

Публикувана в Гледища

Турската атака по кюрдския град Африн на сирийска територия и предстоящата по друг град – Манбидж предизвика оживена полемика сред арменските експерти, които по съвсем понятни причини са сред най-компетентните по проблемите на териториите заселени от кюрди и около тях – двата народа са исторически съседи от незапомнени времена. Историята им е сложна.

 

Авторът се възползва от факта на постоянното си пребиваване в Ереван да обобщи мненията им. По темата постоянно вземат отношение дипломати, историци, политолози, журналисти.

 

С миналогодишния удар по сирийска авиобаза, САЩ - най-силната във военно и икономическо отношение държава в света, показаха, че въпреки поредицата от провали в ислямския свят, имат тежката дума при определянето на «червената линия» на поведение на местните политици и държавници. Доналд Тръмп се прояви като върховен главнокомандващ на въръжените сили на САЩ. Башар Асад, с предизвикателното си поведение, пак му даде възможност да изглежда като «ястреб» пред американското обществено мнение.

 

Той демонстрира, че е в състояние да удари безнаказано по всяка една страна в света, която нарушава международния ред и заплашва световната сигурност. И доказа на другите два военни и геополитически полюса: Русия и Китай, че САЩ нямат намерение да изпускат първото място като икономика и военна сила. Между другото, ударът срещу сирийската авиобаза се случи по време на срещата на Доналд Тръмп със Си Цзин Пин. Много експерти го изтълкуваха като знак, че става дума за предупреждение не толкова срещу Русия, колкото срещу Китай.

 

Възможно е към Пекин да бъде отправен още един сигнал – да бъде ударена и КНДР. Заплахите на Ким Чен Ун за удар по територията на САЩ са силно преувеличени. И дори да успее да нанесе ответен удар по Южна Корея и Япония, ще му бъде за последен път.

 

Въпросът е, доколко сенчестата власт (или «вътрешното правителство») в САЩ ще успее да прекрои картата на Големия Близък Изток? Със сигурност, до голяма степен това ще стане във формат, харесван именно от американците. В случая, най-удобни за «таран» на американската политика в региона са кюрдите – най-големият мюсюлмански народ без държавност. Техните лидери са светски ориентирани и умело се ползват от подкрепата, както на Вашингтон, така и на Москва. По-точно е да се каже, в определени периоди в държавите, поделили Кюрдистан, различните кюрдски лидери се ползват от протекцията на едната, или другата велики сили.

 

Думата «кюрд» се появява след като Месопотамия е завоювана от арабите. Персите започват да наричат всички местни народи, останали без държава, «кард». Арабите възприемат думата от тях и прибавят своя характерен член – «ал кард». Останалите верни на зороастризма йезиди са наричани «кюрдски йезиди». С ислямизацията на йезидите започва и кюрдизацията на тези земи – люлка на най-древните цивилизации.

 

Етнически между йезидите и останалите кюрди няма различия. Говорят на един и същ език. Разделя ги единствено религията и различният поглед върху общата им история. Зороастрийците са страдали, мюсюлманите са упражнявали репресии върху тях и върху всичките си християнски съседи: арменци, асирийци.

 

Напоследък обаче са налице случаи на отделяне от кюрдската мюсюлманска общност и преминаване в йезидската. В случая играе роля осъзнаването на наличието на общи предци – жителите на легендарния Вавилон. Като цяло, религиозните различия пречат на кюрдското единство. В историята са налице достатъчно примери за прояви на Геноцид, от страна на кюрдските мюсюлмански племена срещу изповядващите грегорианството, несторианството и другите християнски деноминации народи, коренни жители на Османската и Персийската Империи.

 

Професор, доктор на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история на Руско-Арменския (Славянския) Университет Ваагн Крбекян (Вахагън Кърбекян) в преведената си на български език монография «Участието на арменците в Руско-турската война 1877-1878» [1] дава достатъчно примери за кланетата, устройвани от турския башибозук над арменското население, живеещо в района на военните действия и до момента не вземало участие в тях.

 

От само себе си се разбира, че отношенията на кюрдските ислямски племена с Руската Империя са традиционно лоши. Не така стоят нещата обаче между кюрдите и СССР. С Третия Интернационал и с разпространението на марксизма-ленинизма по света, кюрдският елит бързо започва да свързва надеждите си за създаване на независима държава. Той се опитва да ги реализира с подписването на Севърския Договор (Севър тогава е предградие на Париж) от 10.08.1920 г., предвиждащ създаването на незаивисм Кюрдистан.

 

Той обаче остава лист хартия, тъй като военните победи на турските националисти, под командването на Мустафа Кемал Паша практически го обезмислят. След 3 години е подписан нов договор в швейцарския курорт Лозана. Според него, Западна Армения е върната на Турция. И кюрдите остават без държава.

 

Според директора на Института по Ориенталистика на Националната Академия на Науките на Армения академик Рубен Сафрастян, «С независимостта на Кюрдистан ще започне да се променя картата на Близкия Изток, този процес наближава. Големите държави ще трябва да мислят за това какъв ход да дадат на този процес.

 

В този контекст, те ще се обърнат към Договора от Севър, като исторически документ, тъй като той засяга не само нас, но също така и териториите на Османската Империя в Близкия Изток». [2] Именно настъплението на турската армия в района на Африн е превантивната реакция на Анкара на предполагаемото създаване на независима кюрдска държава.

 

Както неведнъж твърди и самият Реджеп Тайип Ердоган, за Турция е жизнено важно да бъде запазена териториалната цялост на Ирак. Също, както и на Сирия. Колкото и да не ни се вярва сега, за в бъдеще е възможна действаща коалиция на тези три държави и Иран, насочена срещу независимостта на Кюрдистан. И толкова по-учудваща е неутралната руска реакция на него. Напомняме, че днешната руска външна политика, като цяло следва традициите на съветската и смяната на приоритетите, когато е налице, е второстепенна.

 

Руско-арменският военно-политически анализатор Леонид Нерсисян определя реакцията на руските министерства на външните работи и на отбраната на турското настъпление в района на кюрдския сирийски град Африн (като основна причина за него са посочени действията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрди) така:

 

«Всъщност, подобно поведение е абсолютно неетично и безпринципно, имайки предвид факта, че сирийските кюрди, заедно с правителствените войски на Башар Асад, станаха основа на борбата с «Ислямската Държава». Без тях участта на Башар Асад и на светската сирийска държава щеше да бъде поставена под голям въпрос. Сирийските кюрди нееднократно изразяват готовност за тясно сътрудничество с Русия. И Москва имаше прекрасен шанс да привлече този огромен народ на своя страна. Особено имайки предвид историческите връзки. Вместо това, тя заложи на Турция, която води настъплението заедно със Сирийската Свободна Армия. Последната никога няма да подпише никакво съглашение, нито с Башар Асад, нито с Руската Федерация». [3]

 

Авторът изказва предположение, че в момента Анкара шантажира Москва с възможността за нова война в Арцах, в случай на реална руска подкрепа за кюрдите. И напомня за азербайджанската атака от 20.01.2018г. на арменските позиции с БПЛА (без ефект и жертви), като ясно предупреждение.

 

Известно е, че бащата на президента на Иракски Кюрдистан, ползващия се с американското благоволение Масуд Барзани – Мустафа е бил съветски генерал и протеже на Сталин! Логично е да се очаква синът да демонстрира уважение и благодарност към Путин. Обаче, не го прави.

 

През лятото и есента на 2016г. Демократичната Партия на Кюрдистан на Масуд Барзани, заедно с Патриотичния Съюз на Кюрдистан на Джелал Талабани поотделно проведоха серия от срещи с ръководителите на кюрдските ислямски партии, с цел да преодолеят разногласията по предстоящия тогава референдум за независимост. От друга страна, некюрдските малцинства в Иракски Кюрдистан настояваха за референдум за определяне на границите по спорните територии.

 

По този въпрос беше налице и външна намеса – Анкара започна да настоява пред администрацията на иракската област Киркук да не използва кюрдските символи, защото там живеят и араби и туркмени, а не само кюрди. Сегашната военна операция в района на Африн се оправдава с необходимостта от защита на арабите, туркмените и други местни племена.

 

В момента пред САЩ се очертава едно тежко предизвикателство в Големия Близък Изток – авторитарният режим на Реджеп Тайип Ердоган, който вече проявява и някои признаци на тоталитаризма. Претендентът за нов турски султан спешно се помири с Владимир Путин и си осигури тила откъм Русия, в готовност да се противопостави дори на обединения Запад. Даже в Турция да избухне гражданска война, той най-вероятно ще я спечели.

 

Разбира се, едва ли ще остане господар на цялата сегашна турска територия – няма да може да задържи Турски Кюрдистан. Кюрдите са «таралеж в гащите» на Ердоган и ще продължат да се ползват от дискретната подкрепа на Москва и Вашингтон, потвърждавайки тенденцията за изолация на Турция, от страна на великите сили. А вътрешното напрежение в нея ще продължи да избива във външна агресия.

 

Това е причината, поради която САЩ са заинтересовани от нейното отслабване и бъдещ разпад – освен липсата на регионален опонент, те получават възможност за огромни продажби на оръжие (също както и руснаците). За да утвърди имиджа си на силен президент, Тръмп ще продължи да нанася удари и да защитава интересите на оръжейното лоби в САЩ.

 

Факт е, че след като турските ВВС нанесоха през миналата година силен удар по позициите на паравоенните отряди на сирийските кюрди в района на Карачох, на сирийско-турската граница, САЩ веднага им изпратиха 22 тира с оръжие и боеприпаси, а също и военно-транспортни средства. После продължиха сериозно да въоръжават кюрдските милиции в района на Африн. И дадоха на Русия повод да обяви неутралитет в турско-кюрдския конфликт.

 

За разлика от Москва обаче, Париж твърдо взе страната на кюрдите. И дори поиска спешно заседание на Съвета за Сигурност на ООН, който да обсъди (и осъди) турската агрессия. Това стана, въпреки предшестващото официално посещение на Ердоган в Париж, срещата и разговора с Емануел Макрон, наречени от френските и европейските СМИ «загадъчни».

 

Това поведение на Франция е още една причина Анкара да осъзнае безперспективността на своето навлизане в Сирийски Кюрдистан: освен разпадането на югоизточния фланг на НАТО (в интерес, преди всичко, на Москва), може да се стигне и до искуствено обединение пред общата опасност на досега противостоящи си кюрдски въоръжени формирования.

 

Факт е, че представителят на Патриотичния Съюз на Кюрдистан Мала Бахтияр обяви предстоящото изпращане на части на формацията в Африн, в подкрепа на тамошните кюрди. Това вече означава пълно избледняване на границата между Иракски и Сирийски Кюрдистан – свободното придвижване на кюрдските паравоенни формирования през нея, без да се иска съгласието на Багдад и Дамаск я превръща във формалност, с която никой не се съобразява.

 

Американският анализатор от арменски произход Дейвид Игнатиъс (Игнатосян) предполага в анализ във «Вашингтон пост», че САЩ няма да могат да спрат разпада на Сирия и образуването на Кюрдистан. Но са длъжни да защитят сирийските кюрди – най-важните си съюзници във войната против «Ислямската Държава». Затова «не е време да се извеждат от Сирия 1500-те американски военни». [4] Той е потомък на видния американски военен деец Пол Игнатиъс (Игнатосян), чиито родители благополучно са напуснали Турция преди Геноцида след 1915г.

 

Трябва да се има предвид, че сирийските кюрдски отряди наистина са опора на присъствието на САЩ в страната, но в никакъв случай не са американски наемници. Те сами поставиха под свой контрол районите на градовете Африн и Манбидж на десния бряг на река Ефрат, и целия ляв бряг. И така укрепиха позициите на Башар Асад. В ръцете им на практика е по-голямата част на Северна Сирия. Цялата щеше да бъде в ръцете им, ако през 2016 г., турците не бяха превзели Ел Баб, прекъсвайки по този начин връзката между Африн и Кобани.

 

Африн остана анклав и, може да се каже «абсцес» на южната турска граница. Не е ясно колко ще продължи турското настъпление и какво ще постигне, имайки предвид очакваната помощ за местните кюрди от сънародниците им и от правителствената армия на Башар Асад. А може би и от Русия (макар и максимално дискретна). Въпреки кюрдските заявления за руското предателство.

 

В резултат, според завеждащия катедрата по световна политика на Руско-Арменския (Славянския) университет Арман Навасардян, бивш заместник-министър на външните работи на Република Армения, ще се реализира окончателната цел на САЩ: «Прехвърляне на военните действия на територията на Турция и нейната подялба». [5] Тоест, създаване на нови-стари държави: независим Кюрдистан, историческа Армения по Севърския Договор и т. н.

 

От друга страна, Ердоган вече прилага по-реалистична тактика спрямо кюрдите от някои свои предшественици. Той не се стреми да ги турцизира, а да ги ислямизира. По този начин ги изолира, както от турските националисти, така и от левите сили в страната. Това е негова вътрешно-политическа маневра, която частично дава резултати. Защото възможността за кюрдска автономия и по принцип за федерализация на страната плаши управляващите в Анкара със спомена за разпадането на Османската Империя. Или, както се изразява министър-председателят Биналли Йълдъръм, «над страната надвисва призракът на Лорънс Арабски». Те (турските управляващи) все още не осъзнават, че отделянето на Кюрдистан е шанс за Турция.

 

Двама водещи експерти по кюрдската тематика отговориха на следните въпроси:
1 Какви са шансовете за обединение на всички кюрди в една държава?
2 Може ли да се очаква в скоро време създаване на държавност поне на част от историческата територия на Кюрдистан?
3 Доколко е значителен приносът на кюрдските паравоенни формирования в борбата с ИДИЛ?

 

Директорът на Института по Ориенталистика на Руско-Арменския (Славянския) Университет в Ереван, професор, доктор на историческите науки Гарник Асатрян смята, че общокюрдското обединение няма перспектива, тъй като различните кюрдски племена имат много различни приоритети и нямат много общо, нито в политическите си предпочитания, нито в културните традиции. Фразеологията свързана с обединението е насочена към постигането на конкретни цели, в краткотрайна перспектива.

 

Той е скептичен и към шансовете за създаване на кюрдска държавност, въпреки американските старания в тази насока. Не дава висока оценка даже и на възможностите на Иракски Кюрдистан да се отдели напълно от Ирак. От неговата независимост не са заинтересовани останалите «външни играчи», в това число и Руската Федерация. Според него, кюрдските паравоенни формирования нямат голям принос в разгрома на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Нещо повече, има данни за тяхно участие в преследванията на йезидите в Северен Ирак.

 

Кандидатът на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история в същия университет Антон Евстратов също е уверен, че обединението на всички кюрди в една държава не е възможно и че това е една чисто умозрителна конструкция – кюрдите никога не са били единна общност и към политическите и културните различия добавя и верски такива (сред тях има дори и християни). Той обаче смята Иракски Кюрдистан за реализирана държава и вижда шансове и за сирийските кюрди в Рожава и Кобани да създадат държавност.

 

Що се отнася до турските им събратя, е песимист за възможността им да упражняват власт над територията, където живеят. Според него, по време на разпадането на иракската държава, кюрдската «пешмерга» (паравоенните формирования), заедно с шиитското опълчение, останаха на стража на цивилизационните норми, светските принципи и търпимостта. Също така посочва, че сирийските кюрди, въпреки довоенните си противоречия с баасисткия режим в Дамаск, намериха в себе си сили да проявят политическа воля и да взаимодействат с армията на Башар Асад. Въпреки различията, те воюват заедно срещу ИДИЛ и местните протурски формации.

 

Според последни данни, кюрдите са 16 милиона в Турция, 8 в Иран, 6,5 в Ирак, 3,5 в Сирия. Сред тях освен мюсюлмани – сунити, има още шиити, алевити, християни, юдеи. И щом като йезидите са кюрди, трябва да добавим и зороастрийци. Въпреки религиозните различия, а също и споменатите по-горе противоречия, кюрдската общност като цяло става все по-силна. При прекрояването на картата на Големия Близък Изток, кюрдите ще играят ключова роля.

 

Използувани източници:

[1] Кърбекян Вахагън, Участието на арменците в Руско-турската война: 1877-1878. Военно Издателство, 2010

 

[2] Ще доведе ли независимият Кюрдистан до реанимация на Договора от Севър? Вахан, 27.09.2016, Пловдив, стр.1.

 

[3] Нерсисян Леонид, Операция „Оливковая ветвь”: Россия выбрала Турцию, а не курдов. Обзор возможных причин и последствий турецкой военной операции „Оливковая ветвь”, направленной против сирийских курдов, REGNUM, 22 января 2018, 09:55, www.regnum.ru/news/polit/2370325.html  

 

[4] Белов Александр, Washington Post: США и Турция в опасной близости от разрыва. Вашингтон должен способствовать диалогу между Анкарой и курдами, REGNUM, 24 января 2018, 10:10, www.regnum.ru/news/polit/2371469.html  

 

[5] Айрумян Наира, США: Турция имеет основания для страха, LragirAM, 22 января 2018, 13:26, www.lragir.am/index/rus/o/comments/views/60574  

Публикувана в Свят

Президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган спечели с нищожна преднина на 16 април 2017 година, конституционен референдум (“razor thin victory” – 51,4 от гласовете бяха „за“, като преднината в брой гласове беше 1379934 гласа) за преобразуване на политическата система в посока на президентска република, като това му даде възможността да консолидира властта си. Европейските страни и Държавният департамент на САЩ реагираха на това събитие, като най-вече укориха управлението на Ердоган заради начина, по който контролира медиите и потиска опозицията в навечерието на вота.

 

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE), поканена от Турция да наблюдава гласуването, заяви, че референдумът „не съответствува на стандартите на Съвета на Европа“. Независимо, че от OSCE не цитираха конкретни случаи на измама, от там посочиха, че решението на турската изборна администрация да допусне да се броят неподпечатани бюлетини противоречи на избирателния закон.

 

В няколко случая по време на предизборната кампания в навечерието на референдума, Ердоган реагира на критики от страна на европейски лидери, като ги обвини, че използуват фашистка реторика срещу Турция и ги сравни с нацистите. Независимо, че европейците бяха втрещени от неговите коментари, подстрекателската реторика очевидно сработи и успя да събуди необходимата му подкрепа от чужбина, за ад спечели победа.

 

В Германия, Франция, Нидерландия, Австрия и Белгия, „да“-то за Ердоган спечели с голяма разлика. При по-далечните дестинации, като Обединеното кралство, АЩ, Австралия и Канада, където Ердоган инвестира по-малко политически капитал в кампанията, сред пребиваващите турци преобладаваше отговорът „не“ на разширяването на президентските пълномощия.

 

С много тънка разлика за победата си, несъмнено подкрепена точно от турските гласоподаватели в различни части на Европа, Ердоган вече може драматично да разшири властта си и да удължи политическия си мандат.

 

Доколкото дълбоката поляризация на турските избиратели стана съвсем ясна в хода на референдума, Ердоган ще бъде въвлечен в още по-мощно националистическо течение, за да запази подкрепата сред тази половина от турците, които подкрепиха исканите от него мерки. Тъй като отговорът „не“ доминираше в трите големи турски мегаполиса – Истанбул, Ангара и Измир, Ердоган е наясно, че няма шанс да привлече секуларизираният елит на своя страна. Така че, той ще прибегне до още по-извънредни мерки за укрепване на властта си, докато още може. (How Turkey’s President Eked Out a Victory, Stratfor, Media Center, April 18, 2017, 22:19 GMT, https://www.stratfor.com/image/how-turkeys-president-eked-out-victory ).

Публикувана в Свят

Руската дискретност беше торпилирана от кюрдско официално изявление

Въоръжените милиции на сирийските кюрди – YPG са съобщили, че Русия изгражда военна база в северозападна Сирия. Това е резултат на двустранно споразумение между кюрдите и руснаците, като договорката включва обучението на кюрдските бойци. Огласеното от кюрдите съобщение беше незабавно коментирано, като „стъпка, която ще вбеси Турция, която се опитва да блокира напредването на кюрдите в близост до нейните граници“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Съобщението веднага беше оценено като много важно от специализираните медии от типа на “Stratfor”, които веднага обърнаха внимание на новината, цитирайки коректно “Reuters”. Ударението се поставяше на значението на кюрдските Отряди за народна защита (YPG), като важна регионална въоръжена сила, както и на твърдението, че руски войски вече са пристигнали в кантона Африн (Afrin) в северозападна Сирия. От “Stratfor” не пропускат да напомнят, че YPG са формация, която е подкрепяна от Съединените щати и представляват ключов фактор в Сирийските демократични сили, които пък са от особено значение в борбата срещу Ислямска държава. (Syria: Russia to Train Kurdish Forces Under New Agreement, YGP Spokesman Says, Stratfor, Situation Reports, March 20, 2017, 14:53 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/syria-russia-train-kurdish-forces-under-new-agreement-ygp-spokesman-says  ).

 

Африн е един от трите кантона, на ред с Кобани (Kobane) и Cizre, които сирийските кюрди се опитаха да свържат в едно цяло, контролирано от тях, но намеренията им бяха провалени от проведената през миналото лято операция „Ефратски щит“ на турската армия. По време на операция „Ефратски щит“, турците и най-вече техните съюзници от Сирийската свободна армия, взеха под контрола си градовете Джарабулус (Jarabulus) и Ал Баб (al-Bab).

 

Русия отрича, кюрдите са горди с постигнатото

 

В създалата се възбудена обстановка, руският министър на отбраната тутакси заяви, че Руската федерация няма никакви планове и намерения да отваря нови военни бази в Сирия. Той обясни, че клон на руския „помирителен център“, който посредничи в договарянето на местни споразумения между воюващите страни в Сирия е бил разположен в провинция Алепо, близо до Африн.

 

„Няма планове за разполагане на нови военни бази на територията на Сирийската арабска република“, се казва в официално изявление от 20-ти март 2017 година.

 

„Според руско – турското споразумение от 30 декември 2016 година, звената на Руския център за помиряване на противостоящите страни на територията на Сирия, осъществява 24 часово наблюдение на прекратяването на огъня. С оглед на предотвратяването на нарушения на режима на прекратяване на огъня, едно поделение на Руския център за помиряване на противостоящите страни е бил разположен в контактната зона между отряди на кюрдските милиции и формации на Свободната сирийска армия, контролирани (формациите на ССА, бел. авт.) от турската страна“, заявява министърът, визирайки района на Африн в провинция Алепо. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510  ).

 

Това обаче се намира в значително противоречие със заявеното от говорителя на YPG – Редур Шелил (Redur Xelil) пред “Reuters”. Според кюрдския официален говорител, споразумението е било сключено в неделя на 19 март 2017 година и че руските войски вече пристигат с камиони и бронетранспортьори и се разгръщат на позиции около Африн. В писмено съобщение до медиите, Redur Xelil заявява, че въпросното споразумение е „първото от такъв вид“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Турските медии, по-специално меродавният вестник „Хюриет“, от своя страна цитират дословно изявлението на Redur Xelil, в което се казва: „Споразумението беше на основата на рамката на сътрудничество за борба с тероризма и на обучението на нашите бойци от страна на руската армия. Ние имаме преки връзки с Русия“. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510  ).

 

Почти по същия начин звучи изявлението на говорителя на YPG, цитиран от “Reuters”:

 

„Руското присъствие … идва поради споразумение между YPG и руските въоръжени сили, действуващи в Сирия в рамките на сътрудничеството срещу тероризма и за да се помогне на обучението на нашите сили (силите на YPG, бел. авт.) на модерно военно изкуство и за създаване на точка на пряк контакт с руските сили“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Според говорителя на кюрдите от YPG, Redur Xelil, цитиран от “Reuters”, местността, където са разположени новопристигналите руски войски, известна като Кафр Джина (Kafr Jina), наскоро е била подложена на артилерийски обстрел от страна на турската армия, от позиции, намиращи се оттатък минаващата наблизо граница. Кюрдският говорител е отказал да даде сведения, колко руски войници са пристигнали в Кафр Джина.

 

„Споразумението влезе в сила днес“ е заявил Redur Xelil на 20 март 2017 година. Той на няколко пъти е изтъкнал ефективността на YPG в „борбата с тероризма“. „Това е, което тласна много сили да сътрудничат и да правят съюзи с YPG“, заявил е официалният говорител на кюрдските милиции. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Крият ли се кюрдите зад руски щит ?

 

Кореспондентът на “Reuters” в Бейрут – Том Пери, коментира, че това споразумение „по-нататък ще покаже как сирийските кюрди са успели да привлекат едновременно Вашингтон и Москва на тяхна страна, след като кюрдите са се представили като организирана сила, способна да се противопостави на джихадистките групи и да отнеме територии от Ислямска държава“. Последният коментар е доста спорен – едва ли сядането на два стола е най-успешната тактика в толкова сложна ситуация като войната в Сирия, но вън от всякакво съмнение е, че различни замесени в сирийския конфликт сили са готови да ухажват кюрдите с оглед на техния боен потенциал.

 

Според Том Пери, разполагането на руски войски би могло да помогне за „възпирането“ на атаки през границата от страна на Турция срещу доминираният от кюрдите район на Африн. Анкара е враждебна към отрядите на YPG, смятайки ги (не без основание, бел. авт.) за маша на Кюрдската работническа партия (PKK), която се опитва да предизвика безредици в Турция.

 

От “Reuters” напомнят, че по-рано този месец, на около 100 километра източно от Африн, подразделение на американската армия предотврати турска атака срещу бойци, съюзници на YPG, които контролираха по това време град Манбидж (Manbij). Американците се намесиха, след като турската армия и бойци от Свободната сирийска армия се опитаха да превземат града.

 

От вестник „Хюриет“ пък припомнят факта, че в началото на месец март 2017 година, Сирийските демократични сили, (които по това време се определят от наблюдателите като „хлабава коалиция, състояща се предимно от кюрдските отряди на YPG и от различни етнически милиции на араби – сунити, тюркмени, язиди и асирийци - християни“, достигат до споразумение с Русия за предаването на някои села, намиращи се западно от Манбидж (Manbij) на сирийските правителствени лоялистки сили, с оглед на възпирането на намерението на Турция да атакува града. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510 ).

 

В Анкара са меко казано нервни

 

Новините от Африн веднага предизвикаха реакцията на турския вицепремиер Нуман Куртулмуш (Numan Kurtulmuş), който попитан от журналисти за възникналата ситуация, заяви по доста емоционален начин, че Анкара никога няма да позволи в северна Сирия да се създаде това, което той нарича „терористичен регион, терористична страна“, имайки пред вид присъствието на YPG.

 

„Ние сме довеждали това до знанието на всички заинтересувани страни при почти всички наши срещи. Руснаците знаят това и американците знаят това и всички други държави знаят това“, заявява Куртулмуш на пресконференция в Анкара. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4 ).

 

Междувременно, източник, цитиран като „турско официално лице“, завява пред вестник „Хюриет“, че руското министерство на отбраната е отхвърлило съобщенията за изграждане на военна база в Африн, но Анкара не е убедена в това от руските обяснения, независимо от това, че турската страна се е въздържала от публичен отговор на създавания съюз между Москава и сирийските кюрди.

 

Същият източник е съобщил, че Русия не е информирала Турция за разполагане на въоръжени сили в райиона на Африн. Турското разузнаване е установило, че руски конвой от четири бронетранспортьора е пристигнал в Африн през района на Менах (Menagh), намиращ се южно от Азез (Azez).

 

Друго турско официално лице, също останало анонимно е обяснило пред „Хюриет“, че съществуващите центрове за наблюдение на спазването на примирието, разположени във военно-въздушната база в Хмеимим (Hmeimim) в Сирия от страна на Русия и в Анкара от турска страна, като част от споразумението за спиране на огъня от 30 декември 2016 година, са способни да наблюдават ситуацията на терена. Източникът на „Хюриет“ изрично е подчертал, че в момента няма никакви сблъсъци в района на Африн, които да изискват изпращането на наблюдателна мисия. Същият източник е обяснил, че Турция все още не е изградила център за наблюдение на спазването на споразумението за прекратяване на огъня на сирийска територия поради затруднения с осигуряването на сигурността на мисията. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510 ).

 

Както вече стана дума, от турска страна предполагат, че целта на разгръщането на руските сили в района на Африн цели да се възпрепятства възможността за каквито и да са сблъсъци между групите на сирийската опозиция (най-вече от Сирийската свободна армия) и YPG, заедно с политическото й крило – партията „Демократичен съюз“ (PYD). Според информиран турски източник, Турция е изразила своят дискомфорт от военното сътрудничество между Русия и кюрдите от YPG още преди да започне руската операция в района на Африн.

 

От своя страна, Русия задълбочава отношенията си с YPG, независимо от факта, че Турция е против каквото и да е сътрудничество със сирийските кюрди, тъй като Анкара разглежда „Отрядите за народна защита“ като „издънка от дървото“ на Кюрдската работническа партия (PKK), която е смятана за терористична организация и е обявена извън закона в Турция.

 

Интересен факт е, че въпреки че руското протеже – Башар Асад и кюрдите имат зад гърба си дългогодишна история на взаимна враждебност, през време на вече шест годишната гражданско – религиозно – прокси война в сирия, YPG и лоялистите от Дамаск успяха почти изцяло да избегнат въоръжени сблъсъци помежду си.

 

Що се отнася до политическото крило на YPG – партията „Демократичен съюз“ (PYD), Турция се противопоставя и на всякаква форма на участие на въпросната партия в мирните преговори около сирийската криза, но Москва се застъпва за необходимостта сирийските кюрди да са представени на разговорите в Женева и в Астана. На предишната среща в Астана, Русия предложи проект за конституция на Сирия, в който се предвижда културна автономия за сирийските кюрди. От своя страна, YPG и PYD се опитват да задълбочат тяхната задаваща се на хоризонта автономия, чрез въвеждане на федерално управление в северната част на Сирия.

 

Евентуалният контрол на кюрдите от YPG над отделни анклави в североизточна Сирия и над региона на Африн в северозападна Сирия, предизвиква голяма загриженост в Турция. Подпомагани активно от своите съюзници от Сирийската свободна армия, турците започнаха офанзива в северна Сирия за да пресекат възможността YPG да създаде непрекъсната ивица от кюрдска територия по протежение на по-голямата част от границата между Турция и Сирия.

 

Турските притеснения са напълно разбираеми, като се има пред вид, че на 20 март тази година, от YPG са направили изявление, че до края на годината смятат броя на бойците във въоръжените им милиции да надхвърли 100 000 души (!), като целта е тази въоръжена сила да стане по-организирана и да започне да наподобява традиционните армии.

 

Турция оказва натиск и върху Вашингтон, за да бъде анулиран съюзън между американците и сирийските кюрди, а вместо него да бъдат подкрепени бунтовниците, които са в съюз с Анкара. Последното се иска най-вече в контекста на подготвяното настъпление за превземане на столицата на Ислямска държава – Ракка (Raqqa), която остава като последен голям град – крепост на Халифата. Това не е попречило на лидера на да заяви наскоро пред “Reuters”, че атаката ще започне в началото на април и че бойците на YPG ще вземат участие в нея, редом с арабите от сирийската опозиция.

 

От своя страна от Пентагона са заявили, че по въпроса не е взето решение. (U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4 ).

Публикувана в Свят

Сирийски бунтовници съобщиха, че са взели контрола над град Джарабулус (Jarabulus) и са изтласкали силите на Ислямска държава. Това стана непосредствено след като започна подкрепяната от турските въоръжени сили операция „Ефратски щит” според съобщения в Twitter от 24-ти август 2016. Бунтовническите сили твърдят, че са стигнали центъра на града, който се намира на границата между Турция и Сирия. Турските военни са подпомогнали провеждането на операцията още преди 24 август, хвърляйки танкове и бронетранспортьори в подкрепа на настъпващите бунтовници.

Публикувана в Свят

Днес, 21 август 2016 година бяха представени резултатите от WorldPR Global Leadership Ranking 2016© (Световното класиране на лидерството за 2016). Най-важният акцент сред изводите от изследването беше даден може би от д-р Андрю Робъртс (Dr. Andrew Roberts), гост професор във факултета за военни изследвания в „Кингс Колидж” в Лондон. (War Studies Department, King’s College London). Той заяви:

Публикувана в Свят
Страница 1 от 12