Статии с етикет: Петко Каравелов

От редакцията:

Уверени сме, че текстът на нашия уважаван и ценен автор – Борислав Гърдев ще предизвика бурни емоции у много от читателите ни. Причината за това, според нас е желанието на автора да представи текст, който да се включи в съществуващата тенденция към „деиконизация“ на много образи от нашата най-нова история.

Сам по себе си този процес е естествен и логичен – след като десетилетия имаше „канонични“ оценки за историческите личности, излизането от чиито рамки можеше да доведе до сериозни проблеми за „отклонилите се“ членове на стадото, сега няма как да не се появи залитане в обратната посока. Несъмнено е обаче, че историята ни има нужда от разумно преосмисляне, стъпило на солидни извори и доказателства.

Догадките и хипотезите, също имат своето място, защото в общия случай те ни водят към търсенето и евентуално до намирането на липсващата информация, която ни е необходима. Предложеният текст на г-н Борислав Гърдев в определена степен се опира на новоиздирени източници, което представлява несъмнен интерес за читателите. Наистина, тълкуването на тези източници, съвсем не може да бъде еднозначно, но всеки има право на собствено мнение. Поне в нашето издание, това право е свещено.

Разбира се, това не обвързва редакцията със съгласие с изложените становища, нещо повече – със сигурност имаме и несъгласия и критични бележки, но по този начин би могла да започне една много сериозна и съдържателна дискусия, към която редакцията на „Свободен народ online“ призовава. Това е още по-необходимо, с оглед на факта, че съществуващите в момента технологични възможности за излагане на всякакви собствени мнения, доведоха и до истинска приливна вълна на опростенчеството, политическите крайности, субективността и за съжаление - на откровената профанация на историята у нас.

Текстът на г-н Борислав Гърдев, слава Богу не спада към тази категория „приноси“, заливащи ни в последно време. Върху него е работено дълго и търпеливо, друг е въпросът, че един ден може би авторът сам ще преосмисли някои от днешните си констатации. Авторът може би ще се откаже и от идеята, че книги като „Български хроники“ представляват исторически извор или научен труд, но това оставяме на неговата преценка.

Но пак ще повторим, че като „детонатор“ за започване на съдържателна дискусия върху най-новата ни история, написаното от г-н Борислав Гърдев има несъмнени достойнства и ние с чиста съвест го прeдлагаме на общо взето – доста взискателните читатели на „Свободен народ online“.

Този редакционен предговор се проточи твърде дълго, но ние дължим да се знае, че редакцията нито се солидаризира изцяло с тезите на г-н Гърдев, нито пък „го е хвърлила на вълците“, за да се забавлява, гледайки как привържениците на старовремските канони ще го разпарчетосат и изгризат. Просто правим опит за осигуряване на място за по-свободна дискусия.

 

1.Уводни думи

Съществува понятието „каравеловщина“ в нашия – обществено – политически живот.

Не е измислено от мен, а от Захарий Стоянов. Той го въвежда в обръщение със знаменития си Подлистник с подзаглавие „Славейковщина и Каравеловщина“ , публикуван във вестник „Свобода“, год.1, бр.28 от 11 февруари 1887 г. ако и да визира действията преимуществено на Петко Славейков и Петко Каравелов.

С какво се характеризира този феномен?

С чувство на собствено превъзходство, за свърхценност и непогрешимост, за предопределеност, че персоните са избраните да водят народа в революцията и градежа на нова България.

Те са водачи по рождение, майстори на словото, популисти и демагози, но кабинетни лидери, без необходимия организационен опит, с предимно книжни познания за живота , готови на компромиси, предателства и отстъпки, в името на собственото оцеляване.

Те са уязвими, когато трябва да се вземат съдбоносни решения, когато България е на кръстопът и изисква от тях нетрадиционни решения и саможертва.

Какво правят в такива съдбовни мигове нашите герои Любен и Петко – бягат, крият се, изчакват реакцията на Русия, не поемат рискове и винаги се допитват до своите съпруги – Наталия и Екатерина, които свикват да командват мъжете си, уж национални авторитети, без да се съобразяват с мнението на съратниците им.

„Каравеловщината“ оказва пагубно влияние и върху революционното развитие на страната ни и върху нейния по – нататъшен свободен градеж за цели 50 години.

По ирония на съдбата явлението умира заедно с надеждата, че България ще бъде силна, просперираща и обединена.

 

2. От кабинетния революционер до неуспелия диктатор.

Вече е факт и се знае – от 8 февруари 1857 г.лицето Любен Стойчев Каравелов е агент на руското военно разузнаване под № 509 от групата на младите славяни [ 1 ]

Подробност е, че става такъв, защото иска да е писател и да има печатница.

Според проф. Иван Стоянов връзката функционира от 1862 г. – „Секретните сведения, изпращани чрез него (Каравелов – б.м. ) до трето лице, исканият съвет как и на кого да се пише и молбата по отношение на предстоящата „кървава сватба“ : „постарайте се да й дадете нужното направление“ – всичко това говори за недвусмислено поети и стриктно изпълнявани от Каравелов ангажименти най – вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват ползотворното сътрудничество за двете страни“. [ 2 ]

Но да попаднеш на 23 години в полезрението на канцлера княз Александър Горчаков означава, че за руснаците си много специален човек.

Само че имперският фаворит не се представя съвсем достойно в първите си стъпки - през юни 1857 г. не може да постъпи в одеския кадетски корпус, поради ненавършени години, а студент в историко – филологическия факултет на Московския университет не става, тъй като се проваля на приемния изпит.За утешение се записва волен слушател, но лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит…

В началото на май 1869 г. е в Букурещ, като е ангажиран от „старите“ , група заможни български търговци, да редактира органа им „Отечество“.Той започва да излиза на 25 юли. [ 3 ]

Каравелов се изпокарва с хората от „Добродетелната дружина“ и напуска, защото не желае България да е руски протекторат и настоява за самостоятелни революционни действия при освобождаване на родината ни.

Ще кажете похвална изява, човекът влиза в образ, но целта му е много по – амбициозна и важна – да започне да издава от 7 ноември 1869 г. вестник „Свобода“,който ще бъде орган на БРЦК, създаден от него, заедно с Васил Левски ,на 31 октомври 1869 г.

Важното е кой ще оглави комитета, кой ще е лицето на революционната организация!

Най – достойният – човекът на руснаците Любен Каравелов!

Той е одобрен на Общо събрание, провело се в Букурещ от 29 април до 4 май 1872 г.

Уставът на комитета е приет на 22 септември 1870 г.

По програма следва да се появи демократична българска държава – не се уточнява дали ще е република – Левски се бори „за чиста и свята република“ или монархия, тъй като съпругата на вожда – Наталия Каравелова , прозорливо отбелязва – „в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!“… [ 4 ]

Същевременно Каравелов си прокарва идеята за южнославянска федерация, зад която всъщност прозира лелеяната сръбско – българска държава под руска опека и с върховенство на Сърбия.

С разрастване на революционния кипеж в БРЦК се създават два центъра – външен – в Букурещ, кой работи основно по пропагандата и сплотяването на българската емиграция и вътрешен – в България, където Левски гради структурите на местната революционна организация.

Би било чудесно двата центъра да работят в разбирателство, обаче…

По стар български обичай това е невъзможно.

Левски е прекалено самостоятелен, държи никой да не му се меси в работата, разработва програма за голямо всеобщо САМОСТОЯТЕЛНО въстание към 1884 г. и ако и да се среща с влиятелния руски посланик в Цариград граф Игнатиев на

26 август 1871 г. [ 5 ] държи българите сами да се справят със своя поробител.

Спорът между двамата е основно да не се демонстрира, че революционните ни дейци са републиканци.

За да не се помисли за незаменим Каравелов изпраща , без съгласието на Левски, за негов помощник Димитър Общи [ 6 ], с когото Апостолът се среща на 16 юни 1871 г.

Левски веднага го преценява, че е малограмотен фанфарон – авантюрист, но трябва да се примири с мисълта, че ще му се даде периметър на действие в Софийско, Орханийско и Тетевенско.

До провеждането на прословутия Арабаконашки обир на 22 септември 1872г.

Революцията ни се нуждае от средства и Общи ги осигурява – 125 000 гроша , ограбвайки турската хазна. [ 7 ]

За последствията , естествено, нехае…

Османската власт ще вземе бързи и крути мерки, ще излови харамиите, а пред следствената комисия в София комитите ще се разприказват, ще признават участието си , ще лъсне структурата на Вътрешната революционна организация и накрая при злощастно стечение на обстоятелствата и самият Васил Левски ще бъде заловен в Къкринското ханче на 27 декември 1872 г.и изпратен под конвой за София, където след поредица от разпити ще бъде осъден на смърт и обесен на 6 февруари 1873 г., каквото е желанието и на Русия , и на Османската империя.

Какво прави в тази кризисна ситуация Каравелов, как реагира БРЦК?

Любен Каравелов първо пише писмо до Левски от 2 ноември 1872 г., в което настоява – „незабавно подигание на революцията“ [ 8 ], на което получава логичния отговор от 22 ноември – „И най – изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо йоще не сме приготвени“ [ 9 ], спира издаването на „Свобода“ на 25 ноември 1872 г.и бяга в Сърбия. Наталия Каравелова събира по – важната кореспонденция между Левски и Каравелов,предава я в сръбското консулство, но чувалът е откраднат от там и предаден на турския посланик в Букурещ срещу 2000 гроша [ 10 ] , като на базата на получените документи османците ще осъдят Левски на смърт.

Да не забравяме, че Османската империя разполага с добре развита шпионска мрежа, че властта знае за комитетите на Левски и дори има негова снимка.

За това свидетелства и пловдивският руски вицеконсул Найден Геров в писмо до шефа си в Цариград граф Игнатиев от 4 декември 1872 г. – „Намерено е също така фотографическо стъкло (стъклен негатив) с портрета на Васил Левски, от което са извадени няколко фотографии и са изпратени в различни места, за издирване чрез тях на това лице“. [ 11 ]

В добавка през декември 1872 г., заради усвоени неправомерно от ръководителя на Ловешкия революционен комитет Марин Поплуканов 1364 златни лири, който е главният, Левски се чувства изолиран, та се налага да пише гневно писмо на 12 декември 1872 г. [ 12 ], осъзнавайки, че делото му вече виси на косъм.

Предчувствието на Апостола , че Каравелов ще го предаде се сбъдва . А то е пророкувано от Левски в писмо до Данаил Попов от 28 декември 1871 г.– „без да се усетиш, Каравелов ще те предаде!“ [ 13 ]

Каравелов се завръща в Букурещ на 1 февруари 1873 г. и на 23 февруари издава брой 1 на вестник „Независимост“ – комитетът не може да остане без орган и това кабинетният революционер го разбира много добре!

Но за залавянето и обесването на Левски Каравелов мълчи четири месеца!

На 5 юни 1873 г. помества във вестника си сразяваща новина – „Научаваме се от достоверен източник, че покойний Васил Левски е предаден от двама ловчелие.Един от тях по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънец.Това известие се потвърждава с множество факти.Тука е помешен и един поп, но ние и до днес още не сме известни, доколко е голямо неговото предателство“. [ 14 ]

Поместено е и стихотворението „На В.Левски“, без подпис, с необяснимо бодър дух и скромни художествени качества.

На 11 август 1873 г. излиза дописката от Плевен от 2 август, в която се казва – „Позитивно, вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя…

У поп Кръстя имало 100 лири Василиеви пари – те били най – главната причина, която е накарала черковният служител да предаде една християнска душа на турските джелати.“ [ 15 ]

Това е не просто черен пиар, а вкарване в действие на фалшива новина с цел изобличаването на невинен човек, за да се пренесе огъня, „където трябва“.

Да се забрави Ботевото обвинение, че Каравелов е предателят и да се изфабрикува прословутата „черна легенда“ за отец Кръстьо Никифоров, която ще битува у нас повече от столетие. На нея ще робува и Вазов в прочутата си ода от 1881 г.“Левски“ , допринасяйки за скорошната смърт на свещеника на 21 септември 1881 г.

В този решителен момент Каравелов доказва, че е достоен слуга на руското военно разузнаване.

Защото както нищо не прави като ръководител на БРЦК през първите две години, с вкарването на Обши във вътрешната революционна организация предизвиква нейния разкол, а след това и пълният й погром с отстраняването и екзекутирането на човека, който единствен може да я съгради и да я накара да функционира ефективно, създавайки „революционната партия“ в страната.

И все пак на 20 август 1874 г. в печатницата на Каравелов се избира временен революционен комитет с председател Любен Каравелов и секретар Ботев, като Каравелов дори иска да изгони пристигналия Стамболов, очакващ, ако и да е бил само на 20 години, да стане наследник на Левски.

Застъпването на Ботев спасява положението и Стамболов поема задачите на Дякона като тръгва с отец Матей Преображенски да възстановява комитетите в Северна България. [ 16 ]

И нова изненада! На 12 октомври 1874 г. Каравелов спира вестник „Независимост“, защото „Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна досегашното си занятие.“ [ 17 ]

Какви действия предприема?

Започва да издава сп.“Знание“ – народът има нужда от просвета, но отказва да печата Ботевия вестник „Знаме“ в своята печатница, който започва да излиза на 7 декември, като същевременно изпросва от сръбското правителство 150 лири за същия вестник с цел дискредитацията на Христо Ботев.

На всичкото отгоре на 26 декември свиква ново събрание, вкарва в него свои хора и отново иска да бъде избран за председател, но вече с диктаторски пълномощия – сам да влиза в споразумения с други държави и правителства и еднолично да управлява администрацията и финансите на Централния комитет. А за капак – седалището на комитета следва да се премести в Белград, за да е пълна зависимостта му от сръбското правителство!

„Това възбуди ропот и недоверие“ – свидетелства Ботев, събранието е разтурено, като следващото е насрочено за след три месеца. [ 18 ]

Каравелов напуска революционната организация завинаги.

Той обаче отказва да даде архивата на БРЦК на Ботев, което пък силно притеснява приемника му, който в писмо до Иван Драсов от 7 юли 1875 г. посочва – „У Каравелова има документи, които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път, движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпрати отсреща, както изпрати онези документи преди 2 години, които обесиха Дякона!“ [ 19 ], поради което „Аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости“, [ 20 ] писмо до Драсов от 16 март 1875 г.

Репутацията Любен Каравелов е накърнена, дотам, че двама души последователно се борят с дилемата да го ликвидират – Георги Бенковски и Стефан Стамболов.

Дали са съжалявали за своята нерешителност е друг въпрос.

Аз смятам, че поне Стамболов е бил наясно, че Каравелов не е случаен човек, че зад него стои велика сила, чието име е Русия.

А също вероятно е усещал, че Каравелов завижда на поетическия гений на Ботев, както на организаторските умения на Левски.

Ботев поема революционната организация на 12 август 1875 г., без изобщо да пита Каравелов, следва покрусата от неуспялото Старозагорско въстание от 16 септември 1875 г., след което Христо Ботев също напуска шефския пост на БРЦК на 30 септември . [ 21 ]

На 11 ноември е създаден Гюргевския революционен комитет с председател Стефан Стамболов.

Той подготвя Априлското въстание, избухнало на 20 април 1876 г.

Комитетските дейци не контактуват с Ботев и Каравелов, въпреки че Ботев изявява желание да помогне на въстаналия народ с чета от 120 души, на която става войвода и която на 16 май 1876 г. потегля от Букурещ за Козлодуй с кораба „Радецки“ на капитан Дагоберт Енглендер.

Сред изпращачите на кея е и Любен Каравелов. Трогателно и лицемерно… [ 22 ]

Ботев е убит след четири дни –на 20 май.На 12 май е застрелян войводата Бенковски, като Захарий Стоянов се спасява по чудо при устроената засада на моста на река Костина до село Рибарица, Тетевенско.

Априлското въстание е потушено с големи жестокости, кръвопролития и разрушения.

Каравелов започва да изпраща кореспонденции за руски вестници, участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявяването на руско – турската освободителна война на 12 април 1877 г. влиза в България в услуга на руските войски, стига и до Сан Стефано на 19 февруари 1878 г., среща се с ментора си граф Игнатиев и с него и свитата му посещава Цариград.

В Търново пренася печатницата си и заедно със Стамболов участва в създаването на комитет „Единство“ за подпомагане революционната дейност на поробените българи в Македония.

Благодарение на този комитет избухва и Кресненско – разложкото въстание на 5 октомври 1878 г., спряно след намесата на императорския комисар Александър Дондуков – Корсаков на 25 май 1879 г.

С княз Александър Наришкин, главен агент на руските славянски благотворителни дружества, посещава и родната си Копривщица, където води дружески разговор с младия Михаил Маджаров, след което се установява в Русе.

Здравословното му състояние се влошава, умира от туберкулоза на 21 януари 1879 г.ненавършил 45 години.

В разгара на подготовката на Учредителното събрание, което трябва да изработи конституцията на българското княжество.

Любен Каравелов е вече никому ненужен – нито на руси, нито на българи.

Той си е изпял песента си, изпълнил си е задачата – в литературата като “крайъгълен камък“ с една повест – „Българи от старо време“ (1868) и едно стихотворение – „Хубава си , моя горо“ (1875), в политиката - с разлома в БРЦК и затова се е шегувал със себе си , че в свободното му отечество ще го направят пазач на някой мост…

 

3. От строител на нова България до политически фалит.

Щрихи към портрета на Петко Каравелов.

Любопитно е, че по същото това време изгрява звездата на брат му Петко Каравелов, един от строителите на съвременна България, който идва в Русе, колкото на погребението на Любен Каравелов, толкова и за да ухажва неуспешно бъдещата си съпруга Екатерина , подарявайки й томче на Хайне „Книга на песните“ [ 23 ] и който ще направи противоречива, но шеметна кариера най – вече на гърба на остатъчния авторитет на брат си…

Като видински вицегубернатор ще участва в работата на Учредителното събрание в Търново от 10 февруари 1879 г. и ще е един от бащите на либералната Търновска конституция, приета на 16 април 1879 г.

След Освобождението Стамболов е сред стожерите на създадената на 27 юни 1879 г. в Търново в квартирата на Петко Каравелов Народно – либерална партия.

Тя естествено и логично се явява приемник на революционните традиции от миналото – в частност БРЦК и е резонно органът й, който започва да излиза на 27 август 1880 г.да се казва "Независимост", така както е естествено , когато Стефан Стамболов поема вече нещата в свои ръце неговият орган да се казва „Свобода“ и да се появи на 4 октомври 1886 г.

Дотогава той ще работи сговорно с Петко Славейков и Петко Каравелов.

Нещо повече , благодарение на неговите усилия от Търново ще се изберат единствените четирима депутати – опозиционери – либерали на изборите за Второ ВНС на 21 юни 1881 г., сред които са Славейков и Каравелов, паметта на Любен Каравелов ще се брани от посегателствата на консерваторите, Захарий Стоянов ще напише речта си „Черти из живота и списателската деятелност на Любен С.Каравелов“ през 1885 г.,ще публикува в „Унгарски вестник“ на 17 май 1887 г. адмиративната статия „Любен Каравелов“, от декември 1886 г. до януари 1888 г. ще издаде в осем това литературното му наследство /24./, а Стамболов ще забрави за изобличителното си стихотворение

„Знаете ли кой съм аз?“ (1875):

„Продавах аз народа си за лъскави жълтички.
Продадох аз брата си за пустите парички!
И аз честит ще си купя файтон с два бели ата,
ще се разхождам по Букурещ в него с мойта Ната!“ [ 25 ]

 

На изборите на 3 юни 1884 г. за 4 ОНС Народно – либералната партия печели съкрушителен успех.

Но той веднага е съпроводен от разцепление - Драган Цанков я напуска на 25 юли 1884 г, въпреки помирителната мисия на Стамболов и въпреки че първоначално същият залага на Цанков, а на 5 юли 1886 г. подалият оставка правосъден министър д – р Васил Радославов полага основите на своята Либерална партия, започвайки да издава на 19 юли 1886 г. „Народен вестник“.

През всичките две години като председател на 4 ОНС Стефан Стамболов полага неистови усилия, вкл. с процедурни хватки, да запази правителственото мнозинство и самият кабинет, бранейки докрай Каравелов, чиято заслуга като премиер е учредяването на БНБ на 18 януари 1885 г., Съединението от 6 септември 1885 г.,откупуването на жп линията Русе – Варна след парламентарен скандал на 8 юли 1886 г. и достойното водене на Сръбско – българската война – 2-15 ноември 1885 г., въпреки че според мирния договор от Букурещ от 19 февруари 1886 г. не се предвижда териториална компенсация за България, както е настоявал Стамболов, след като сме имали историческия шанс да си върнем Пирот.

А министър – председателят Каравелов ще направи поредния компромис с подписването на Топханенския акт от 24 март 1886 г., съгласявайки се на всеки пет години османският султан да назначава за генерал – губернатор на Източна Румелия българския княз, без да се уточнява името му и на териториални отстъпки от 2000 квадратни километра – Тамръшко и Кърджалийско. [ 26 ]

На допълнителните избори на 11 и 18 май 1886 г. за попълване състава на парламента с депутати от Източна Румелия Каравелов удържа последната си политическа победа.

Това му дава основание с присъщата му самоувереност да заяви в парламента на 11 юни с.г. – „Та, не бойте се – Кърджали била отстъпена, аз я не жаля.Аз едно зная: „Яйцето ний изядохме, а черупките останаха за другите“. На свършвание ще кажа, че може да сме направили грешки, но ний стояхме начело на българския народ, водихме войната, вървяхме с народа, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме със спокойствие съда на историята.“ [ 27 ]

Но когато на 9 август 1886 г. с бездействието си премиерът допуска да бъде свален от власт от русофилската клика на Груев и митрополит Климент, а държавният ни глава княз Александър Батенберг да бъде изгонен от страната ,пътищата на Стамболов и Каравелов фатално се разделят, но Стефан Стамболов дори, когато официално изгражда своята Народнолиберална партия, продължава да счита, че пази и доразвива идеите и на Любен Каравелов, и на Христо Ботев – затова паметникът на Каравелов стои в русенския Пантеон,представен на 28 февруари 1978 г., а на Христо Ботев е тържествено открит във Враца на 20 май 1890 г.

И все пак заради същият княз, върнат от Стамболов в България на 17 август 1886 г. Петко Каравелов се оказва , заедно със Стамболов и Сава Муткуров, регент от 25 август 1886 г.

Дейността му се запомня основно с бойкота му на работата на Третото ВНС , заседаващо в читалище „Надежда“ в Търново от 19 октомври 1886 т.,на което той не присъства.

Логично – страхува се от реакцията на Русия.

Отстранен е от регентството и заменен от Георги Живков на 1 ноември 1886 г.

Враждата между управляващи и опозиционера Каравелов ще ескалира на 19 февруари 1887 г., когато е малтретиран от Коста Паница в „Черната джамия“.

Петко Каравелов свива бойните знамена и започва да издава сп. „Библиотека „Свети Климент“ през 1888 – 1891г., а на 26 август 1890 г., след направен от премиера Стамболов исторически компромис , е допуснат да се кандидатира за депутат и да бъде избран в състава на 6 ОНС.

Две години по – късно , заради убийството на финансовия министър Христо Белчев ,Каравелов отново е арестуван, осъден от военен съд на затвор от 5 години и на 19 юни 1892 г., хвърлен в „Черната джамия“.

Като че ли сметките между двамата съратници приключват. Дори Стамболов в разговор с приятели иронично подхвърля – „Сега остава само да се разбера с марока от „Черната джамия“.

На 19 май 1894 г. Стефан Стамболов пада от власт. Наследилият го Константин Стоилов прокарва Закон за амнистията, с който на 20 декември 1894 г. Петко Каравелов е освободен от затвора, позволено му е да се включи в политическия живот и след частичните парламентарни избори на 22 януари 1895 г. е избран отново за депутат.

На 6 юли 1895 г., Стамболов издъхва ,ставайки най – скъпата жертва на помирението с Русия, като делегацията ни в Петербург, начело с митрополит Климент, е приета от император Николай II Романов едва на 5 юли, когато става ясно, че посеченият на 3 юли бивш министър – председател със сигурност ще умре.

Пет месеца по – късно, на 4 декември 1895 г. Каравелов дава интервю за гръцкия вестник „Акрополис“ [ 28 ], в което е неочаквано критичен към нашите управници и загрижен за имиджа на държавата ни по света – „Управлението не трябваше да подстрекава убийството му. То трябваше да залови убийците и да не покровителствува бягството им. Освен това и неприличните сцени на погребението на Стамболова, извършени по внушение на управлението, ни изложиха в очите на политическия свят, и ни представиха като див и недостоен за свобода народ“.

На 28 януари 1901 г. се провеждат оспорвани парламентарни избори за 11 ОНС.

Каравелов отново изгрява на политическия небосклон и на 19 февруари оглавява за последен четвърти път правителството на княжество България.

Уви, това му управление е пълен провал и е свидетелство за неговия окончателен политически залез.

В партиен план Каравелов става свидетел на разцеплението на неговата Демократическа партия и появата на Радикалдемократическата партия на 17 юни 1902 г., като именно „младите демократи“ са причина за парламентарния му блам на 11 декември 1901 г.,във вътрешно – политически – допуска разгонването на Върховния македонски комитет на 24 март1901 г. и арестуването на Борис Сарафов, оправдан на 2 август,за да се удовлетвори Румъния за аферата „Михайляну“ и за да може Стоян Михайловски да оглави комитета на 7 април 1901 г., като дори младият Симеон Радев, тогава деец на ВМР, е изгонен от България на 25 април [ 29 ], във външно – политически аспект угажда на Турция при смяната на нашия дипломатически агент в Скопие Пеев с Юруков, некомпетентен и безволев, но точно затова назначен от българското правителство на 15 април 1901 г.

Докладът на парламентарната комисия за виновността на министрите – либерали от кабинета Иванчов – Радославов относно вагонната и хамбарна афера, суспендирането на конституцията, рушветите от класната лотария и аферата „Дойче Левант Лееви“, взривил общественото мнение при публикуването му в пресата на 21 август 1901 г./30./, чрез който се бори за възстановяването на законността в страната е без последици, тъй като тримата осъдени на осем месеца затвор бивши министри – Иванчов, Тончев, Радославов на 3 юни 1903 г., са амнистирани на 21 декември 1903 г. от 13 ОНС и разбира се, в икономическата сфера е прословутият заемен договор от 125 милиона лева номинални с 5 % лихва при създадена тютюнева режия с Банк дьо Пари е де Пей Ба, чийто старт е даден на 21 април, провалил се зрелищно в парламента на 11 декември 1901 г.

Съкрушен, Каравелов подава оставка на 21 декември.

Реномето му е сринато, лидерът на тесните социалисти Димитър Благоев дори си позволява в своите обзори в сп. “Ново време“ през 1902 г. до го нарича иронично „политическият фалит Каравелов“.

Нещо повече – измамен е от коалиционния си партньор Стоян Данев, който уж обещава да не съставя ново правителство и страната да върви към избори, но още на 21 декември представя хомогенен кабинет, скланя Фердинанд да разпусне парламента, печели следващите общи избори на 17 февруари 1902 г., а след това впряга всичките си връзки в Петербург, дори заминава на 4 април 1902 г.за руската столица сам, среща се с император Николай II, външният министър Ламсдорф и финансовият Витте, след което осъществява така лелеяния заем с БППБ и с Руската държавна банка на 7 юни 1902 г., възлизащ на 106 милиона лева номинални с 5 % годишна лихва и цесионен курс от 81,12 %, превръщайки се в национален спасител… [ 31 ].

Със смъртта на Каравелов на 24 януари 1903 г., ненавършил 60 години, приключва цяла епоха в политическия ни живот.

И ако от „каравеловщината“ – символ на демагогия, популизъм, мекушавост, нерешителност, често и груби нападки, но и куриозни шуробаджанашки назначения - Иван Славейков като просветен министър в последния кабинет на Петко Каравелов, Народно – либералната партия се очиства още след 1 ноември 1886 г., то в Демократическата фигурата му все така респектира лидерите й в лицето на Малинов и Ляпчев чрез вдовицата Екатерина Каравелова до 14 ноември 1911 г., когато тя се отказва от активна политическа дейност, тоест вмешателство в Демократическата партия, а се оказва, че рецидивите на починалия лидер не напускат Александър Малинов поне още 7 години ...

А на 5 май 1903 г. , близо пет месеца след смъртта на Петко Каравелов ген.Рачо Петров връща на власт стамболовистите.

В България политическите процеси следват своята логика и рядко разчитат на сляпата случайност.

 

4.Quel fin

На 1 октомври 1915 г., страната влиза в Първата световна война на страната на Централните сили.

Три години - две от които на два фронта, войските ни бранят целостта на обединеното ни отечество, а държавното ръководство в лицето на либералната концентрация – либерали, млади либерали и стамболовисти прави всичко възможно да съхрани вътрешния мир, да осигури необходимото снабдяване чрез Комитета за стопански грижи и обществената предвидливост, създаден на 26 август 1916 г. и дори да сключи важни мирни договори – с Русия на 3 март и с Румъния на 6 май 1918 г., след като премиерът д – р Радославов декларира в парламента на 12 декември 1916 г., че Централните сили са готови да започнат преговори за мир…

Наследилият д – р Васил Радославов шеф на демократите Малинов на 21 юни 1918 г. има историческия шанс след извоюваната независимост на България на 22 септември 1908 г. да съхрани и нейната териториална цялост и свобода.

Вместо това той прибягва до типично нашенски хитрини – да се обяви за лоялен съюзник на Германия и да търси сключването на сепаративен мир със Съглашението.

На 23 септември получава нужните гаранции от Германия , че Северна Добруджа ще остане в границите на България, но същевременно с негово съгласие на 14 септември се прави пробив на южния фронт и на 25 септември започват преговори за примирие с Антантата.

Защо? Според признанието му – „Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да ключа достоен мир!“.

За такъв само може да мечтае, а горчивата реалност става факт на 20 ноември 1918 г., когато съглашенците нареждат българските войски да опразнят цяла Добруджа.

Настъпва мига за следващата му „достойна“ постъпка – подаването на оставката, след като на 3 октомври е допринесъл и да абдикацията на цар Фердинанд Сакскобургготски.

На 29 септември 1918 г. е сключено Солунското примирие.

След ратификацията му главният български делегат – заместникът на Малинов – Андрей Ляпчев – другите двама са Симеон Радев и ген.Иван Луков – ще произнесе покъртителното признание – „На мен, синът на Македония,се падна печалната участ да положа надгробния камък на мечтата за обединена България.“ [ 32 ]

Ляпчев е прав, но истината е още по – горчива – със Солунското примирие и Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г. приключва съществен – може би най – градивният - етап в развитието на съвременна България.

 

Използвана литература:

1. Иван Тренев , „Относно : „Нови документи срещу участниците в Арабаконашкия обир“, „Факел“, електронен вариант, 22 февруари 2020

2. Иван Стоянов, „Любен Каравелов : нови щрихи към живота и дейността му“, В.Търново, 2008, стр.51 – 53

3. Любен Каравелов , Уикипедия

4. Стефан Цанев, „Български хроники“, том 2, С, 2007,стр.81

5. Стефан Дичев, „За свободата, том 2, С., 1970, стр.288 – 292

6. Стефан Цанев, „Български хроники“, том, 2, стр.87

7. Димитър Общи, Уикипедия

8. „Български хроники“, том 2, стр.94

9. Пак там, стр.95

10. Пак там, стр.90 - 91, като се оказва, че в турски ръце попадат писма, устави, окръжни…

11. Иван Тренев, „Относно : „Нови документи…“

12. „Страхувам се да дойда в градът ви. Пророкувам предателство истинно и предателство без да ще – от страх.“, в „Български хроники“, том 2 , стр.87

13. Пак там, стр.90

14. Пак там, стр.96

15. Пак там, стр.97

16. Пак там, стр.106

17. Пак там, стр.113. Спрян е и защото, поради наименованието си, сръбското правителство отказва да дава на Каравелов пари за вестника.

18. Пак там, стр.114

19. Пак там, стр.116

20. Пак там, стр.115. В него става ясно, че „Актовете и протоколите от първото събрание не съществуват вече“, тъй като били предадени от Каравелов на Адженов, от когото след това изчезнали.

21. За оставката съществува и една пикантна подробност – Ботев дава от комитетската каса на касиера Драгоя Шопов 3000 франка, с които последният да помогне за десетина дни на любовницата си в Париж. Парите не се връщат и Стамболов се разграничава от Христо Ботев, „Български хроники“, том 2, стр.129

22. „Старите войводи изпращат Ботев на смърт“, вестник „Труд“, електронен вариант, 2 юни 2018

23. Екатерина Каравелова, „Запознанството ми с Каравелов“, в „Спомени за Петко Каравелов“, С.., 1991 , стр.41 – 42

24. Захарий Стоянов, „Ние, долуподписаните!“, С., 1998, стр.152 – 154

25.СтефанСтамболов, „Знаете ли кой съм аз?“ в slovo.bg

26.Уикипедия

27. Реч на министър – председателя Петко Каравелов пред 4 ОНС на 11 юни 1886 г., в „Дневници на 4 ОНС“, С., 1887, стр.64 – 65

28. БИА, фонд 63, а.е. ДО

29. Симеон Радев, „Лица и събития от моето време“, том 1, С., 2014, стр.500 – 531

30. “Доклад на парламентарната комисия“, вестник „Мир“, год.7, бр.1008, 1009,1010 от 21, 23 и 25 август 1901г.

31. За заема по – подробно виж Борислав Гърдев, „Драматичната история на банковия заем от 1901 – 1902 г., „Литернет“, бр.8, 15 август 2005 г.

32. Борислав Гърдев, „За Солунското примирие – един век по – късно“, „Десант“, 29 септември 2018 г.

Публикувана в Гледища

Васил Радославов (15 юли 1854, Ловеч – 21 октомври 1929, Берлин) е сред най-противоречивите и ругани родни политици. Той обаче заема средищно място в българския обществено-политически живот повече от 40 години и е трудно пренебрегването и елиминирането му като фактор, влияещ или определящ основните насоки в развитието на държавата.

Неговата биография е интересна, драматична и поучителна. Дълго време сравняван със съперника си Стефан Стамболов, той избягва покушението върху себе си (въпреки че руснаците са го били планирали, заделяйки през 1886 г. 300 хил. рубли), пада трикратно от власт със скандали, съден е от І Държавен съд (4 юни 1903 г. след решение на ХІ ОНС от 24 август 1901 г.) и оправдан (21 декември 1903 г.), дочаква изкачването на върха на държавната пирамида на 4 юли 1913 г., за да вкара България в І Световна война, причинила й втората национална катастрофа, след като далновидно си е подал оставката на 21 юни 1918 г.

Развитието му минава през лупинги и компромиси, характерни за тогавашния ни политически елит. Той започва пътя си на общественик като член на Ловешкия революционен комитет, раздаващ помощи, пратени от Русия на севлиевските села след въстанието от 1876 г. и секретар на първия общински съвет на Ловеч още преди сключването на Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари 1878 г. Завършва Априловската гимназия в Габрово и пълно гимназиално образование в Прага през 1875 г., а право с докторат във Виена и Хайделберг през 1882 г.

Още като студент е избран за депутат във ІІ ОНС на 20 януари 1880 г., на което е секретар на Бюрото, а след дипломирането си работи в правосъдното министерство като началник отделение, влагайки много трудолюбие и упоритост.

Ориентира се към либералната партия като първоначално следва линията на лидера й Драган Цанков, а след това на крайното крило около Петко Каравелов и Стамболов.

След възстановяването на Търновската конституция на 7 септември 1883 г. започва нов етап в кариерата му. Избран е за депутат в ІV-то ОНС (27 май 1884 г.),а като правосъден министър в кабинета на Каравелов (29 юни 1884 г. - 15 юли 1886 г.), развива успешна дейност за подобряване работата на съдопроизводството. След Съединението на 6 септември 1885 г. Радославов бърза да въведе на 6 декември с.г. съдебните закони на Княжеството в бившата Източна Румелия, поставяйки кабинета в трудно положение, въпреки че по този начин прави процесът на единение между Северна и Южна България необратим.

Кризата в българо-руските отношения влияе на неговите възгледи. Той става русофоб и отявлен националист, а това довежда до разрив с Петко Каравелов на 15 юли 1886 г. като една от основните причини е закупуването на жп линията Русе-Варна след дипломатически натиск за 44,5 млн. франка, станало факт на 24 юли 1886 г.

Превратът срещу княз Батенберг на 9 август 1886 г. сварва д-р Васил Радославов във Варна. Въпреки че е включен във временното правителство на Климент като правосъден министър, той защитава категорично контрапреврата на Стефан Стамболов, за което на 16 август 1886 г. е назначен за премиер и вътрешен министър. Оттогова и до днес той остава най-младият министър-председател на България.

Съдбата ще му отреди като патриот да ръководи държавата в най-тежките й моменти, когато съществуването й виси на косъм, и той ще се мъчи според силите си да се справи с трудно разрешимите й проблеми.

Васил Радославов води сурова политика срещу русофилите и упражнява твърд отпор против опитите за вмешателство на царска Русия във вътрешните ни работи. Под негово ръководство са проведени изборите за ІІІ ВНС на 28 септември 1886 г., което трябва да избере княз на България, а на 17-19 февруари 1887 г. потушава бунтовете на офицерите-русофили в Русе и Силистра. Неизбежна е и раздялата му с Петко Каравелов, който на 19 февруари 1887 г. е арестуван и бит в Черната Джамия от Коста Паница.

По това време възниква и конфликтът между регентите и правителството, в който Радославов защитава позицията си за връщането на княз Александър Батенберг на българския престол.

Премиерът спечелва на своя страна военния министър Данаил Николаев, но това не е достатъчно в битката му с всесилния регент Стамболов.

Три дни след като ІІІ ВНС избира в Търново княз Фердинанд за български владетел (25 юни 1887 г.), Радославов е отстранен от власт.

Започва период на близо 7-годишна упорита негова борба с режима на Стефан Стамболов. Той я води от користни подбуди, но не бива да се забравя, че това е истинска битка, която до към 13 юни 1893 г. (когато съединената легална опозиция започва да издава в-к “Свободно слово”) Радославов я изнася на плещите си почти сам със създадения от него столичен либерален клуб и със започналия да излиза на 6 февруари 1888 г. негов най-важен орган в-к “Народни права”. Достатъчно е да припомним, че именно в него П. Р. Славейков публикува последните си най-важни статии (“Писмо до редакцията”, 28 септември 1888 г., “Съобщение”, 5 октомври и “Съобщено” 15 октомври 1888 г.), насочени срещу трубадурите на Стамболовия режим Захарий Стоянов и Димитър Петков.

След организираната от легалната опозиция свада между Стамболов и военния министър Михаил Савов относно лековатата му съпруга Смарайда, се стига до оставката на Савов и замяната му с Рачо Петров (15 април 1894 г.), след което закономерно идва и свалянето на Стамболов на 16 май 1894 г. Три дни по-късно е съставен коалиционният кабинет на Стоилов. Радославов е назначен за правосъден и просветен министър. Той разчита на успех на изборите за VІІІ ОНС на 11 септември 1894 г. Печели 21 мандата, но противоречията в кабинета водят до оставката му на 5 декември 1894 г.

Сега вече обръща внимание на партийното строителство. Свиква и провежда І конгрес на Либералната партия (1 юли 1895 г.), участва в разработването на програмата, издържана в типичния за амбициозните дребни и средни чиновнически съществувания, демагогски дух, настояваща за промяна на конституцията в по-либерален аспект, за пълно самоуправление в общините и окръзите, за намаление на данъците, за безплатно образование и медицинска помощ, за рационална стопанска политика и покровителствуване на кооперативното производство. Началата на партията са леко видоизменени на V конгрес на 20 май 1907 г. и на VІ конгрес на 24-26 октомври 1910 г.

Тези привлекателни заклинания вършат работа при влизането във властта на 19 януари 1899 г., но се изпаряват като дим при близо двегодишното либерално управление на Димитър Греков и Тодор Иванчов (до 27 ноември 1900 г.), когато страната е разтърсена от вагонната и хамбарната афера, а замяната на поземления данък с натуралния десятък (15 януари 1900 г.), води до бунтовете в Тръстеник и Дуранкулак, кърваво потушени от правителствените войски на 19 април и 1 юни 1900 г.

Знак за промяна на отношенията към Русия в прагматична посока е жестът за построяване паметник на Царя Освободител Александър ІІ, гласувано от кабинета Греков през 1899 г.

След грабителското “либерално” управление лидерът Радославов е осъден на осем месеца тъмничен затвор от Държавния съд на 4 юни 1903 г. Пред него той се държи достойно и самоуверено. Не случайно в последната си дума на 16 май 1903 г. заявява: “Ако против мене се въздигне обвинение, че съм стеснил свободата на българските граждани, то е затова, защото трябва да ми се удари една плесница, понеже съм бил първият в България, който се е борил за свободата на българските граждани, за свободата на изборите.”

Амнистиран на 21 декември 1903 г., Радославов минава в опозиция и търпеливо чака своя час.

Показателна е позицията му при дебатите в V ВНС. От една страна осъзнава, че промените в конституцията ще увеличат прерогативите на короната, а от друга не желае да бъде обвиняван от съмишлениците си в прекален монархизъм. Затова и изказванията му в пленарна зала са колебливи и неясни, въпреки че на 8 юли 1911 г. гласува промените в конституцията.

След зле подготвената дипломатически и хазартно водена във военно отношение Балканска война, която той безусловно подкрепя, България е изправена в края на юни 1913 г. пред национална катастрофа.

На 25 юни 1913 г. Радославов, Димитър Тончев и Никола Генадиев изпращат известното си писмо до царя, обвинявайки за краха на националния ни идеал русофилските партии и настояващи за преориентация на българската политика към Австро-Унгария.

Закономерно на 4 юли им е поверена властта, а Радославов отново, след 27-годишно чакане, става министър-председател. В обществото той вече се нарича “дядо Радославов”.

Веднага д-р Радославов като премиер и външен министър хвърля всички сили за спасяване на отечеството. Кабинетът заседава денонощно, сключени са тежките мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г. със Сърбия, Гърция, Румъния и Турция, а след проведените оспорвани избори за ХVІІ ОНС (23 февруари 1914 г.) правителството печели и незначително парламентарно мнозинство.

Успоредно със стопанското възстановяване, Радославов в движение преориентира външната ни политика в руслото на Стамболовия завет на сближение с Германия и Австро-Унгария, чийто материален израз е 500 млн. заем, одобрен скандално от парламента на 2-4 юли 1914 г. с банковата група “Дисконто Гезелшафт”.

Управлението на Радославов във военновременните условия по традиция се представя изцяло в негативен план – недалновидна външнополитическа ориентация, стопанска и продоволствена криза, гладни бунтове, сервилно поведение пред съюзниците и прочие митологеми.

Истината е доста по-различна. За мен атестат на достойно гражданско поведение е, че нито един от министрите му в тези години не се облажава от крупни корупционни сделки и съдиите от ІІІ Държавен съд трябва да изсмукват от пръстите си осъдителни присъди срещу тях на 31 март 1923. Вярно е, че при Радославов за втори път се късат българо-руските дипломатически отношения (след 6 ноември 1886 г. идва разривът от 5 октомври 1915 г.), но малката подробност е, че Русия ни обявява война…

Д-р Радославов е ревизионист по неволя. Той се насочва към съюз с Централните сили след като разбира, че от Съглашението няма да получи нищо в интерес на национално-обединителната ни задача. А и защото след 1913 г. в България вече никой не вярва на съюз със Сърбия. Той дори се опитва да изтъргува неутралитета ни (стига до откритието в международното право за въоръжен неутралитет на 24 септември 1915 г.), за да получи от Съглашението и Турция териториални компенсации. Сполучва само от бившата ни поробителка, отстъпила ни доброволно 2350 кв. км до устието на река Марица на 21 август 1915 г., жест, повлиял за сключването на договорите с Германия и Австро-Унгария на 22 август 1915 г., но и на контракта за приятелство с Гърция от 24 август с.г.

Малко прибързано Радославов търси реванша и националното обединение, разчитайки на мотивираната народна издръжливост при защита на общонационалния фундаментален интерес.

Днес е лесно да го критикуваме за мнимото му тесногръдие и ограничени способности. Но дали сме прави в оценките си?

Аз например смятам, че не му е липсвал трезв поглед върху световния конфликт. Иначе не бих си обяснил запазването на дипломатическите ни отношения със САЩ след 5 април 1917 г., изготвянето на нотата за мир до Антантата от 12 декември 1916 г. (отхвърлена на 5 януари 1917 г.), както и в изработването на мирните договори като български представител с Украйна (9 февруари 1918 г.), Русия (3 март 1918 г.) и Румъния (6 май 1918 г.).

За разлика от Иван Евстратиев Гешов Радославов знае, че с неутралитет няма да получи нищо от Сърбия, Румъния и Гърция и че в световния катаклизъм никой няма да отстъпи даром територия само защото е българска.

Той осъзнава рисковете от обвързването с Централните сили, но желанието за реванш, подхранвано и от македонските среди, взема връх.

С договорите със съюзниците В. Радославов прави икономически отстъпки в Перник и Кюстенджа, но държи стриктно да получи всичко и колкото се може по-бързо на тези земи, върху които България има историческо право - Поморавието, Вардарска Македония, Кавала и цяла Добруджа. Той не може да настоява за превземането на Солун в края на 1915 г., заради “завоевателния синдром” от 16 юни 1913 г., но когато идва благоприятният момент одобрява офанзивата в Южна Македония, довела до превземането на гр. Флорина на 5 август 1916 г.

Радославов играе до последния момент по нервите на съглашенските дипломати (особено жалък в този дуел е руският пълномощен министър Алексей Савински) и принуждава Сърбия и Румъния да ни нападнат първи на 28 септември 1915 г. и 28 август 1916 г., за да бъдат таксувани пред външния свят като агресори, коз, неизползван успешно по-късно при сключването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.

Разбира се, изборът на 1 октомври 1915 г. е решително-фатален, но той е и еманация на българския национализъм, чийто апотеоз е “Манифестът към българския народ” от същия ден, както критичния поглед към Балканския съюз се олицетворява от доклада на Парламентарната анкетна комисия, прочетен от Димо Кьорчев на 20 май 1918 г.

Родината ни опира на три морета, войските ни проявяват върховен героизъм, освобождават поробените български земи и с рядка доблест отблъскват две години подред съглашенските атаки на два фронта.

В тези тежки години държавната власт не мисли само за войната и продоволствието със създадения на 16 август 1916 г. Централен комитет за стопански грижи и обществена предвидливост. Тя се грижи твърде сериозно и за просветата и културата у нас. Доказателство са приетият на 31 декември 1915 г. Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към Царството и в окупираните от българските войски земи, честването 1000 г. от смъртта на Св. Климент Охридски на 9 август 1916 г., откриването на Медицинския факултет към СУ на 10 април 1918 г. и поредицата инициативи за тесни икономически и културни контакти със съюзниците по проекта “Средна Европа”.

Радославов работи във военните години с присъщите му предпазливост, твърдост, упоритост и последователност в преследването на националната кауза.

Следи зорко събитията и когато е необходимо предприема смели и нетрадиционни стъпки.

Само така може да се обясни подсигуряването на средства и коридор за нашите видни социалисти Георги Кирков и Васил Коларов, които са и депутати, участници в Третата Цимервалдска конференция - 5 – 12 септември 1917 г., както и предаването на списък с руски политемигранти у нас от 35 души на германския пълномощен министър фон Рихтхофен на 13 юни 1917 г.,които по проверения вече механизъм, но във второкласен вагон през Австро – Унгария и с безплатен жп превоз,трябва да заминат за Русия между 20 и 25 юни с.г.Ще ги съпровожда родният социалист Никола Харлаков, делегат на Цимервалдската конференция, а в групата откриваме личния приятел на Ленин Иван Кинкел и доктор Николай Семашко, зет на Плеханов , но с ленински убеждения, който след преврата от 25 октомври 1917 г. от 11 юли 1918 до 25 януари 1930 г.е народен комисар на здравеопазването на Руската федеративна социалистическа република…

Радославов категорично отстоява в преговорите на България да се прави изключение за мир с анексия, тъй като само по този начин може да се санкционира придобитото. Нещо повече – при налагане на кондоминиума на Северна Добруджа, той подписва договора от 6 май 1918 г. само при условие, че “Германия е готова да се откаже от договорения кондоминиум, щом другите държави се съгласят и заявят същото”, според декларацията на немския държавен секретар на външните работи фон Кюлман.

Обещаното се изпълнява на 25 септември 1918 г., след оставката на Радославов от 21 юни с.г. и след пробива при Добро поле на 15 септември 1918 г., довели до Солунското примирие от 29 септември с.г. в очакване спазването на 14-те точки на Уилсъновата декларация от 8 януари 1918 г. и спрямо България.

Безпочвените надежди в хуманизма на победителите ще се пръснат като сапунени мехури много бързо.

За Радославов е ясно, че идва краят на една велика борба, която ще бъде заменена от нихилизъм, раздори, бунтове и гражданска война. Настъпва кончината и на любимата му Либерална партия, чийто най-изявени лидери ще бъдат хвърлени в затвора чрез специално гласуван закон от 31 декември 1919 г., а останките й ще се влеят в Националлибералната партия на 29 ноември 1920 г.

След абдикиралия монарх Фердинанд и д-р Радославов се отправя за Германия на 5 октомври 1918 г. Нему се пада единствен да изпрати в изгнание първите ни двама владетели Александър І (26 август 1886 г.) и Фердинанд І (3 октомври 1918 г.). Той знае какво го очаква в родината му и предпочита вместо в затвора да преживее отредените му още 11 години като свободен гражданин в Германия, получавайки пенсия от немското правителство и след сборника си с елегии “Нова китка” (1893) и “Дневни бележки” (1914-1916 г.) ще напише с много страст и вътрешен драматизъм през 1923 г. прочутите си мемоари “България и световната криза”, които и тогава и днес се възприемат като негова изстрадана защитна реч.

Желанието на съпартиеца му и негова дясна ръка Петър Пешев в писмо до цар Борис ІІІ от 22 март 1928 г. за амнистия става факт на 29 юни 1929 г. На 21 октомври с.г. в 10:30 ч. преди обяд обаче Радославов умира в Берлин. Тленните му останки са пренесени и погребани в София на 3 ноември 1929 г.

Цар Фердинанд отдава последна почит на Радославов по време на служба в берлинската университетска болница “Шарите” на 25 октомври, а от името на германската република и президента Хинденбург почит отдават барон фон Хюне.

Въпреки че Радославов умира 8 дни преди избухването на световната икономическа криза, в нашата столица му е устроено истинско народно погребение. Съвременниците на неговата политическа дейност припомнят качествата му на държавник и ръководител, чиято остра липса се чувства в изтерзаното от партизански боричкания българско общество.

Тогава всички заинтересовани си спомнят, че д-р Радославов подарява наследствените си имоти на Ловешката община за образуването на известния Радославов площад, че е кавалер на най-високия военен орден – Великия кръст на Св. Александър със звезда и че последните му думи преди да умре са били: “Кажете на моите близки и на всички приятели, че умирам с песен за България на уста”.

Във в-к “Народни права” от 3 ноември 1929 г. Димитър Тончев отбелязва, че България “губи с неговата смърт един държавник-патриот, който, когато водеше държавата, направи много нещо за нея; тя губи и страстен борец за осъществяване идеала на българския народ – обединение на племето”.

Саркофагът с тленните останки на д-р Радославов е поставен в дома му на ул. ”Иван Вазов” № 42, поклонението в къщата му продължава три денонощия, а цар Борис ІІІ лично донася венец на 2 ноември 1929 г.

Пред отворения гроб Боян Смилов държи реч за делото му, която завършва с прочувствения възглас: “Спи спокойно в недрата на българската майка-земя, която тъй много обичаше и за която се бори възторжено и предано”.

Така макар и посмъртно д-р Радославов действително заема “най-изпъкнало място сред нашите държавници след Освобождението” и получава своята реабилитация.

Публикувана в Минало

Тези дни някъде в интернет зърнах съобщението, че е починал Петко Дренков, внук на Лора Каравелова от единствения й син Петко. Познавах, макар и бегло, този човек, Бог да го прости. Срещнахме се веднъж-дваж преди повече от 15 години, запознах се и с дъщеря му Лора, с майка му Фани Дренкова, с неговата полусестра Рогнеда (от друг брак на баща му) и нейната дъщеря, също кръстена Лора. Днес, ровейки се в архива си, за да намеря бележките си и направените тогава любителски снимки, в един момент усетих, че съм прекалено вътре в тези семейни истории, че съм "осиновила" Каравеловите и всяка една невнимателна или обидна дума срещу тях ми отнема съня и спокойствието, сякаш са мои роднини. Дано ми е простено, че съм така пристрастена. А сега да се върна към онзи свой репортаж отпреди години.

Публикувана в У нас

Когато вижда за пръв път своята бъдеща съпруга, тя е на 11 години, а той е вече мъж с мустаци. По това време Екатерина - момиченце от бедно русенско семейство, живее в дома на Лермонтови, руски аристократи в Москва. Тя е обградена с обич и грижи, а бъдещият министър председател на България Петко Каравелов е студент в Русия. За първи път се виждат у общи познати на Лермонтови, които благосклонно канят "на дача" бледия българин, учител на дъщеря им, за да го нахранят както трябва.

Публикувана в Минало