Статии с етикет: Бойко Борисов

Нямам представа дали съществува система, която обективно (с числа) да измерва различни сегменти от действията на политиците. Както се мери силата на земния трус, така, примерно, по 10-степенна система да се определя нивото на състоятелност на дадено политическо решение, действие или предложение.

 

Ако имаше, то веднага бих измерил с нея предложението (по магически бърз начин прието от бюджетната комисия на първо четене) на премиер министъра Борисов за почти премахване на субсидиите за политическите партии. Мисля, че „премахване“ не е пресилено да се каже, предвид предложения символичен лев на спечелен глас.

 

При всички положения притеснителните моменти в това предложение са много повече от успокояващите и вдъхващи разумност и позитивизъм.

 

На първо място сме притеснени от мотива за тази хрумка (извинявам се за неуважителното отношение). Сигурно си мислите, че водещо е желанието за облекчаване на бюджета и пренасочването на тези 16-17 спестени милиони към благородни начинания? Звучи красиво, но вероятно не е.

 

Това спонтанно решение е предизвикано от поредното поставяне на ГЕРБ „на топа на устата“ след установеното от хората на Слави Трифонов безобразие с надвишените субсидии, които партиите са „лапали“ ежегодно.

 

Явно лимитът на търпимост при Борисов е достигнат след няколкото „гейта“, предшествали евроизборите и поредните обвинения към ГЕРБ, а и исканата оставка на финансовия министър (какво нахалство!), са прелели чашата.

 

Напълно достатъчно, за да предизвика средно по мощност премиерско изригване от вида - „Сега ще видите вие…“. Още повече, че Борисов е сериозно облекчен от проведения преди години референдум по хрумката на Слави, на който хората, смея да твърдя - напълно неинформирано, гласуваха за орязване на партийните субсидии. Той просто за пореден път следва „волята на народа“.

 

Значи, да повторим – първото притеснение е заради начина и повода, които накараха Министерски съвет (респективно Бойко Борисов) да предложи държавната субсидия за партиите, преминали 1 процент на парламентарни избори да стане от 11 на 1 лев на спечелен глас.

 

Защото със скоростта, зададена от Борисов на подчинените му депутати – и ако се намери мнозинство в пленарна зала, то до седмица-две бюджетният закон ще бъде променен.

 

Огромна е темата какво става след подобно намаляване на субсидиите. Дебатът минава през дискусията какви са реалните нужди от ресурси на една партия, за да може адекватно да функционира „на ползу роду“. След това се тегли чертата и се смята новата субсидия какви дефицити ще предизвика в партийните банкови сметки и как те ще бъдат преодолени.

 

Най-сериозният мотив на противниците на орязването на субсидии е, че партиите, които са в управлението на държавата ще са принудени да преглътнат зависимости от тъмни финансови субекти, олигархически структури и други такива „изчадия адови“. Само дето те и сега са в подобни взаимоотношения и на това именно се дължи непрекъснатия ни цъфтеж.

 

Иначе е логично – ако вместо 11 милиона лева за година, вземеш един милион, то по някакъв начин трябва да си набавиш останалите, или поне част от загубеното. Едва ли е възможно да се разчита вече на „членски внос“. Първо партиите имат минимална твърда и официална членска маса и второ хората не обичат да им се бърка в джобовете, дори и да са „верни синове и дъщери на партията“. Все пак, най в свои води ще бъде БСП, която и в момента има добре функционираща система за събиране на пари от своите членове.

 

Разбира се, из Европа има много модели на партийно финансиране, които могат да ни бъдат от полза, но след вчерашната диагноза, поставена ни от холандския външен министър, то едва ли ще имаме силите да ги приложим. Пример – повече от десет години не успяваме да приемем какъвто и да е закон за лобизма, който в подобна ситуация можеше да е от голяма полза.

 

Има партии с прекрасни имоти, придобити през годините, които могат да спасят положението. Или, както си призна Борисов за прохождането на ГЕРБ в зората й – фондации, най-вече чужди, които по една или друга причина са готови да помагат и финансират. Но това са кръпки и временни мерки, а не система и модел, по които партиите да могат да функционират в състояние на символична подкрепа от държавата.

 

Но, както винаги, ние нехайно сме сложили каруцата пред магарето и безгрижно се готвим да поемем на път.

 

На какво разчита премиерът и партиен лидер Борисов. На аплодисментите на хората, които отървава от бремето да хранят партиите? Сигурно, той обича аплаузите, които почти винаги заглушават обвиненията в популизъм, отправяни му от опозицията.

 

Но ГЕРБ е много голяма партия, свикнала да разполага със сериозен ресурс за своята дейност. Не се ли прострелва в крака с лишаването си от държавно финансиране? Вероятно не. В банковите й сметки сигурно има доста милиони (някъде беше цитирано колко), след като на последните няколко парламентарни избора ГЕРБ стигаше до доста добри резултати, които й осигуряваха сериозни постъпления. Така че „гражданите“ могат да изкарат доста време със спестеното, особено ако позатегнат колана (макар да усещам известна наивност в това си твърдение…).

 

Ударът обаче ще е преди всичко по малките партии с големи амбиции и тънки банкови сметки. Чиито харчове не са чак толкова по-дребни от тези на ГЕРБ и БСП, примерно. Защото и те дават заплати, и те ползват социолози и прочие такива, и те трябва да дадат по някой лев за „преференцийка“ и т.н.

 

Нищо чудно част от тях да изчезнат от политическото ни театро по финансови причини. Дали пък това не е целта?

 

Защото има и друго вероятно предположение. Борисов, като умел играч, обичащ тънките маньоври, лесните дузпи и играта на мрежата в тениса, да е преценил, че предложението му няма как да мине. И точно при това развитие на нещата ще е най-голямата му победа – хем пребогатото финансиране ще остане, хем ще има много поводи да атакува останалите партии, гласували „против“, хем той целият ще е в бяло. Стратегия, достойна за Сун Дзъ и то най-вероятно без премиерът да е чел „Изкуството на войната“.

 

Но, ако случайно пък промените в закона минат, то предлагам родолюбивите политици да „режат докрай“. Нека преизчисляването на субсидиите по формулата „лев=глас“ да обхване годините от референдума на Слави до момента. И разликата от десетте лева на глас да бъде върната от всички, получавали пари.

 

Звучи утопично, нали. Какъвто е обаче и начинът, по който това предложение се прокарва в парламента.

Публикувана в Гледища

Европа (ЕС) ликува. Не толкова заради бъдещия европарламент (понятието фрагментация вече здраво навлезе в лексиката ни), а защото огромният импулс на масово гласуващите европейци носи много позитив и надежди. Рекордна активност, разчетена от мнозина като желание на хората наистина да контролират живота си. Звучи толкова хубаво.

 

И на този фон една източна конфузия плахо и срамежливо наднича зад завесата. Нито може да се скрие, нито да се покаже в цял ръст, най-вече заради ръста – един такъв – никакъв.

 

Ако използваме максимата – последните стават първи, България мощно оглави една негативна класация, безкомпромисно стъпи на върха… по негласували свои граждани. Цифрите на изборната активност са меко казано деликатни.

 

Когато се пишат тези редове все още Централната избирателна комисия не е обявила окончателните данни за активността. Но всички прогнози сочат, че до урните са отишли под 2 млн. избиратели – при общо 6 419 472 имащи право на глас (с цялата условност и неточност на тази бройка – мъртви, полумъртви и други такива лица в списъците). Едва ли ще достигнем 30 % активност на фона на европейската, която сигурно ще надмина заветната кота 50. По този показател спокойно можем да кажем, че сме тотално извън Европа. Честито!

 

Още малко цифри – на последните избори за европарламент през 2014 година са участвали малко над 2,36 млн. българи, а на парламентарните през 2017-а – над 3,68 млн. Какво може да означава това? Ако приемем, че евровотът по принцип не е толкова атрактивен и активността не е висока, то за последните пет години са „изчезнали“ над 360 хиляди души, склонни да гласуват за евродепутати. От друга страна, парламентарните избори показват изобщо колко гласоподаватели са ангажирани с изборния процес и активно искат да влияят на някакви управленски и политически процеси у нас. Приемаме, че останалите 40-ина и няколко процента са тотално изгубени като гласуващи. Излиза, че от „активните“ на Евроизбори 2019 липсват близо 1,7 млн. българи.

 

И то при положение, че вотът се проведе в ситуация на остро противопоставяне в контекста на няколко гейта и скандали сред управляващите. Ясно беше анонсирано от опозицията, че резултатите от тези избори могат да повлияят сериозно на управлението у нас и да доведат до драстични промени, дори извънредни избори за НС. Сиреч, по всяка логика интерес към отиването до избирателната секция трябваше да имат много по-голяма група от традиционно камерния състав на склонните да гласуват за Европарламент.

 

Но това не се случи, напротив, отливът е много сериозен. Макар че ниската активност позволи на партии като ВМРО и „Демократи за България“ да прескочат бариерата, даваща им право на мандат. Но големият въпрос остава. Къде се дянаха няколко милиона избиратели?

 

Обяснението с трите почивни дни, Гърция, морето и хубавото време не е състоятелно. То е удобно, но е щраусово скриване на главата в пясъка. Всъщност, не бива да се коментират самите изборни резултати, без да се даде някакъв по-ясен отговор за липсващото желание за гласуване. Тревожността на ситуацията се засилва и от факта на рекордната активност в другите европейски държави. Да, има още 3-4, които бележат отрицателен тренд в сравнение с вота преди пет години. Но и при тях минусите са доста по-малко, отколкото тук.

 

По-лесните тълкувания на пасивността ни – отвращение от политиците, изгубена надежда, че с гласуване нещо се постига и променя, апатия към европроблематиката, неразбиране на ЕС, изтъняло чувство за принадлежност към обединена Европа. Най-вероятно във всяко едно от изброените имаме основание да намерим отговор. Дял в разочарованието сигурно имат и скандалите, предхождащи началото на изборната кампания. Да не забравяме, че човекът, който ставаше и лягаше с клишето „партньорите ни от ЕС и НАТО“ се оказа с частен асансьор и доста просторно жилище. Ами „Къщите за гости“ без гости в тях? Колко ли средностатистически българи са си казали – то членството в ЕС облагодетелства едни, а нас кучета ни яли, защо да гласувам…

 

Някои учудено питат – как така „Апартаментгейт“ не се отрази на изборите. Ми отрази се – няколко милиона гласоподаватели ваканцуваха и браха гъби, псувайки „оялите се политици“!

 

Нека да е ясно, няма ситуация, в която виновен да е суверенът. Отговорни за едно или друго, са избраните от него да управляват, информират и напътстват. А те явно не го умеят добре.

 

Имащият право да гласува българин рязко бе отблъснат от изборния ден. Той така и не разбра за какво и защо трябва да даде вота си. Причината е много ясна – 2-3 седмици агитация никак не са достатъчни. Особено пък, след като половината от това време отиде в пререкания, чиито теми са твърде далеч от Брюксел и в спорове дали било редно exit-poll да се обявява преди края на изборния ден.

 

Качественият пробив ще направи този, който просветено, убедително, с уважение и респект успее да обясни на хората какви задачи се решават в Брюксел и как те влияят пряко на живота у нас. И още, че въпреки символичният брой – 17, на българските евродепутати, присъствието им в европейския парламент е важно, не защото гласът им тежи и влияе на решенията, а по причина, че могат да лобират и защитават важни национални каузи в рамките на общоевропейските.

 

Най-важното обаче – „всички политици са маскари“ е все още много силно, а най-вероятно и вярно внушение. Няма как най-високите ни институции да са почти с нулев рейтинг и авторитет и населяващите ги да успяват да „водят и напътстват“ народа. Могат това, което и стана – да мобилизират твърдия си електорат, който гласува и в студ, и в пек и част от който дължи добруването си на факта, че една или друга политическа сила е на власт. Жалко и тъжно.

 

Иначе рефренът „Бойко пак ги натупа“ е верен и точен. Особено в единственото си число. Шофиращият джипката си премиер и лидер на ГЕРБ „прегази“ столетницата, не оставяйки никакво съмнение „кой кара влака в ГЕРБ“ – партия, зависеща на 100 % от своя лидер. За момента това носи успех, но, както всеки знае – вечността е относително понятие.

Публикувана в Гледища

Бойко Борисов май допусна грешка. Трудно ми е да го кажа, тъй като той никога, или поне много-много рядко греши. Наглед грешчицата не е лесно забележима, дори може да е плод на деформираното ми съзнание, но като че ли все пак имам повод за „някои кратки размишления“.

 

Едно скромно социологическо проучване – сред многото, които се появяват всяка седмица у нас, особено щом наближат някакви избори, предизвика доста бурна и гневна реакция у многоуважавания ни премиер.

 

За човек, който вече 10 години, с някои малки паузи, обитава сградата на „Дондуков“ 1 и е видял и чул какво ли не, подобни проучвания не трябва да му правят каквото и да е било впечатление. Независимо, че анкетата дава на БСП скромни проценти аванс пред ГЕРБ. И то за евроизборите, които – поне, ако съдим по словото на Борисов пред елита на ГЕРБ, не са чак такова предизвикателство. Но за това по-нататък.

 

Гневният изблик изненадва, изпод него не е трудно да се види известна нервност. Първият прочит – импровизаторският, е, че реакцията показва неувереност. И това не ми е лесно да го кажа, защото Б.Б. се превърна в „единица мярка за самоувереност“ у нас. Именно затова обаче всяко отклонение ярко се забелязва.

 

Още повече, че подобни анкети дори вършат услуга на ГЕРБ, защото по всякаква логика данните от тях би следвало да мобилизират партийния електорат. Вместо да викне – вижте какво става, стягайте редиците, лидерът на управляващите нервно започва да напада въпросната агенция и да задава реторични въпроси от рода, „ама вие нали знаете кой е собственикът й?“, с ясната идея да омаловажи цифрите и да ги постави под графата „манипулативни“ и „фалшиви“.

 

Ами ако целта на проучването е била именно да тества реакцията на премиера и лидер на ГЕРБ? То тогава акцията е успешна. И в анализаторските центрове - ако има такива - на противниковите политически щабове светва сигнална лампа. Нервността и безпокойствието по върховете на основния ти опонент е прекрасна новина, която ти дава ясна насока за действие.

 

Странно впрочем е и публичното говорене на премиера за „патриотичния“ коалиционен партньор на ГЕРБ. Всичко е цветя и рози, фанфари и шампанско, ако слушаме Борисов. По думите му, коалицията си работи прекрасно, „ето днес имахме Министерски съвет…“. Да се чуди човек дали министър-председателят говори за същата тази тройна миникоалиция, чиито лидери пълнят с изказванията си „вестникарските страници“.

 

Поетично можем да я сравним с „изригващ вулкан“, а по-махленски - с очакването всеки момент да се развъртят шамари между войводи, атакисти и национал-фронтоваци. Борисов обаче ни внушава, че всичко е ОК. Защо ли? Дали не смята, че е като мантрата - става реалност при непрестанно повтаряне?

 

Проблеми има и те ще се проявят тепърва. Единственото спасение за тези в ГЕРБ, които искат пълен мандат, се казва „инстинкт за самосъхранение“ на политици, усещащи, че излязат ли от властта, връщане няма да има. Именно в тази ситуация са Сидеров, Каракачанов и Симеонов и това може би ще охлади страстите, поне що се отнася на ниво правителство и парламент.

 

Иначе напълно нормално и реалистично елитът ни се държи в навечерието на евроизборите с ясното съзнание, че сме много младши партньор на големите в ЕС. И че с няколкото евродепутатски мандата дори и за цвят в Брюксел не ставаме. Затова към евровота се подхожда като към голямо и реалистично социологическо проучване, преброяване на редиците, генерална репетиция за местните, а защо не и другите избори.

 

Това може би е причината, че в ключовото слово на Бойко Борисов на срещата с елита на ГЕРБ, най-малко се чу за официалния повод – изборът на евродепутати, номиниране, листи и т.н. Темите бяха глобални, но вътрешни и по-скоро визираха „суджуци“, „семейни обръчи по места“ и други, но не и статута на страната като член на ЕС.

 

Подобна е логиката и в поведението на Волен Сидеров, който поставя редица неизпълними условия – падане на процентната бариера, отказване на евродепутати от заплати и т.н. В противен случай щял да бойкотира вота. Дали не е търсен и желан бойкот?

 

Та въпросът е, как да подходим ние, средностатистическите избиратели, към евроизборите. И дали да подходим въобще…

Публикувана в Гледища
Неделя, 21 Октомври 2018 19:21

Мълчи си бе, Симеонов

Бутната ли е вече първата плочка на политическото домино, което символизира властта у нас? С този претенциозен въпрос можем да се опитаме да се ориентираме в трагикомичната каша, забъркана от малкия коалиционен партньор. Идеята е дали постепенното срутване – ако е започнало такова, на плетеницата от управленски парченца, ще доведе до рухване на всичко.

 

Едно време си мислехме, че драмата, която ни предложиха реформаторите няма да има равна на себе си. Сега обаче ставаме зрители на грандиозен спектакъл с режисьори, сценаристи, статисти, главни герои и прочие Валери Симеонов, Сидеров и компания. Най-вече първите двама. „Ненаиграха се тези момчетии“, би казала някоя махленска баба.

 

Има неща, които трябва да бъдат подминати с мълчание, но в същото време, уви, е задължително да им се обърне особено внимание. Трудна ситуация. Каквато в момента съгради вицето Симеонов, с което тотално ни убеди колко е опасно и лошо случайно попаднали хора в политиката да се докопат до трибуната на властта. И да започнат да демонстрират безпардонност и сериозна загуба на чувство за реалност.

 

Странно, защо Симеонов и Сидеров непрекъснато са „на нож“, та те толкова си приличат. И двамата искат да показват сила, да имат правото да говорят всичко за всички, завоалирайки го като проява на принципност, да са „пичовете“, на които не им пука от нищо.

 

Само че в политиката така не може. Публичните личности с власт спазват правила, държат се обрано, рискувайки да бъдат скучновати, с две думи, казано понашему „мерят си приказките“.

 

Валери Симеонов обаче така не може. Последното му „гръмване“ заглуши всичко, сътворено до момента. И нищо чудно, ако въпреки неистовите усилия на премиера Борисов да се справи с проблема „майки на деца с увреждания“, който боде очите под прозорците му, точно те са на път да свалят кабинета.

 

Защото след безумното изказване на Симеонов – поне в нормалните държави, този политик си отива и ако не стане чудо, пада мнозинството в парламента, а след това е ясно какво идва.

 

Цитираме: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Изречено е преди време, стана популярно тези дни.

 

Като слон в стъкларски магазин вицепремиерът се защити, нападайки тези, които вадели думите му от контекста в поредна кампания срещу него. Той, видите ли, искал да каже, че се спекулира с децата с увреждания и майките им ги използвали. Дори да е имал това предвид – справедливо е да го предположим – означава, че не може и не знае как да се изразява. Да си мълчи тогава. Оставяме настрана словосъчетанието „една група кресливи жени“, ще го заобиколим, затваряйки си очите за него. Но „тези уж болни деца“ взривява вицепремиерския кабинет на В. Симеонов. Защото по всички писани и неписани правила и способи за тълкуване то означава едно „деца, които не са болни, но са представени за такива“. Цинично, грубиянско, безхаберно.

 

От далечен Брюксел – не географски, а цивилизационно (там подобни на симеоновите думи слагат край на всякаква кариера) - Борисов духовито коментира ситуацията с „език мой, враг мой“, макар в случая по-подходяща да е перифразата „партньор мой, враг мой“. Но и така не става. Премиерът има един правилен и оправдан ход – да поиска оставката на своя вицепремиер, поемайки риска за всичко, което може да последва това.

 

В същност, заплахата за властта на ГЕРБ не е чак толкова голяма. Ако случайно махането на Симеонов бъде постигнато, Волен Сидеров ще се кротне като нахранено коте и заедно с вечно „диалогичния“ Каракачанов ще подпрат премиерското рамо.

 

От това губи отново появилият се на политическия ни небосклон Бареков (да си плюем в пазвата да не докопа по някакъв начин власт), защото няма да може да се присламчи до „новата консервативна формация на Сидеров“ за евроизборите и след това, тъй като тя вече ще бъде излишна, или ако я има – Бареков ще е излишният.

 

А с помощта на воеводи, атакисти и фармацевтите на Марешки, Борисов може и да доизкара мандата си, или поне да отложи за година предсрочните избори. Да спечели време, за да помисли и обобщи – докога ГЕРБ, целейки властта, ще се обгражда с партньори, които не стават и с все сила – без да искат, разбира се – го влекат към едно от многото дъна, които се оказа, че съществуват в българската реалност. Реалност, създадена не без сериозните усилия и на борисовата партия.

 

Но думата в тези размишления е друга. Докога управлението на държавата ще е в ръцете на хора, случайно попаднали в политиката? Или ако самокритично се поправим – докога ще даваме гласа и доверието си на подобни неориентирани и неподготвени мъже и жени? Вече почти 30 години. Което много ни приближава до страшното заключение – „каквито избирателите, такива и управленците“.

 

Време е да се опитаме да опровергаем това.

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов – вицепремиер и лидер на НФСБ, каза нещо много вярно, много на място, много смущаващо и притеснително. Уви, с това той не откри топлата вода. Просто назова недъг в управлението, който съществува по върховете на властта ни „откакто свят светува“.

 

Назначението е направено през „задния вход“, възнегодува патриотът по повод лансираната от „Атака“ нова шефка на „замъка на граф Дракула“ – Агенцията по вписванията. Сещате се, става въпрос за Търговския регистър, който спря да работи преди много време, още не е тръгнал, както трябва и ни прочу из Европа и света.

 

Да преведем за тези, които са наивни или не отбират от метафори. През „задния вход“ е сленгов политически израз, искащ да каже – непрозрачно, без да се пита някой, по лично усмотрение на един-двама и въобще, без да гарантира качествата на този, който минава изотзаде.

 

Това е практика сред управляващите ни, която от много ползване е прецизирана до съвършенство. И макар с този гневен упрек Симеонов да целеше ляво кроше по кумеца си и коалиционен партньор (това е много лоша дума) Сидеров, вицето повдигна завесата на властовия ни HR, не че някой толкова се е криел. На тези, които ни управляват толкова не им пука какво и защо правят, че трябва да вземат някаква награда за това.

 

Премиерът Борисов в един от коментарите си по темата доразви дълбочинно парадигмата, по която се реди държавната ни администрация. Изключително проста и логична система на действие в ситуация на коалиционно управление. Браво!

 

Ако, да речем, за дадена партньорска партия няма зам.-министерско място в някой ресор, то на нея й се дава право да сложи свой човек начело на една от агенциите под шапката на въпросното министерство. Така, отбелязва мъдро Борисов, те също поемат своята отговорност за добруването на сектора. Тук е редно да отворим едни скоби – не стана ясно как партия „Атака“ пое своята отговорност за бившата вече шефка на вписванията – която също бе техен човек и по чието време изчезна Търговският регистър. Но това не е толкова важно, свикнали сме.

 

Въпросът е философски и засяга самата система на действие. Тя, както споменахме по-горе, е много стара, но като че ли стана публична и популярна по времето на Тройната коалиция с прочутото съотношение за разпределяне на държавната „баница“ - 3:5:8. Оттогава системата бе многократно ъпгрейдвана и усъвършенствана, но за съжаление мутира до състояние на отвратителна чудовищност. Вече е ясно (само дето не е разписано в Държавен вестник), че всеки, който има право на квота във властта слага безконтролно там, когото му е кеф.

 

И тук сме принудени да бъдем дръзки и да не се съгласим с премиера Борисов. Похвално и демократично е един министър-председател да зачита и уважава правото на своите коалиционни партньори да определят кадри за отпуснатите им ведомства. Но напълно неприемливо е премиерът да не се интересува от личността и качествата на висшите чиновници, които попълват кабинетите под неговия. Съвършено естествено и справедливо би било премиер министърът да се запознава със „CV-то“ на дадения кандидат за слава и ако нещо го притесни да го отхвърли, давайки възможност на коалиционния партньор да предложи друг. Защото в крайна сметка „пешкира опира“ именно премиерът и доминиращата партия, по чието време се случило това или онова.

 

Уви, да разчиташ на „носене на отговорност“ не е работещ принцип. „Отговорността“ не вирее по нашите географски ширини. Тя отдавна е изчезнал вид, или дори по-лошо – никога не съществувал.

 

Жалко и страшно, но факт.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов цопна нова тухла в блатото ни и сега ще следим кой, колко е бил опръскан. Вицето, освободен от тежестта на портфейл – като волна пролетна птичка, ражда идея след идея – дори може би нощно време си ги записва на листче, за да не забрави до сутринта.

 

Някои от идеите му са по-скоро полезни, други – смешновати, трети – направо вредни. От третия вид е най-новият му полет на законотворческата мисъл, а именно - да премахне забраната за тютюнопушене в заведенията, като се върне старото положение на установяване на обособени помещения, където клиентите ще си димят на воля. Зашеметяващо и чудовищно, защото не само идеята потриса, а и мотивите на дълбокоуважаемия от всички ни патриот.

 

Всъщност, най-лесно е да заподозрем, че предвид на задаващите се зад ъгъла евро и местни избори през 2019 година, се е задействал пословичният хъс към популизъм, характерен за всички националисти, патриоти и т.н. У някои сред тях той вероятно е закодиран дълбоко в подсъзнанието и те ръководени от своя могъщ „Аз“ изригват популистки вълни несъзнателно.

 

Това е едно от обясненията за неочакваната хрумка на Симеонов да разбие на пух и прах установилото се – след нелеки битки, равновесие между пушачи и непушачи, делящи една кръчма. Тъкмо тези с цигарите се примириха, че трябва да ходят повънка, за да дръпнат по един фас и се появи В. С., който – както по-горе съобщихме, цопна тухлата в блатото. И то със зашеметяващото уточнение, че той бил непушач, затова не би следвало да търсим личен интерес. Да, ама премиерът му и негов по-голям коалиционен партньор е пушач и може би той му е наредил да започне ударната кампания? Тъпо звучи, нали? Толкова тъпо обаче, колкото и обяснението на Симеонов, че той не пушел.

 

Всичко било в името на бизнеса, казва вицепремиерът. Леле, вече си представяме огромният скок на оборотите, след като в заведенията – в специални затворени помещения, започне да се пуши и тези с цигарите вместо да си губят времето навън, нагъват кебапчета, пият ракия и други, а парите текат към касата. В следствие икономическият ни ръст удря 5-6 %, а Симеонов се къпе в ласкавите лъчи на прожекторите.

 

Да, ама не, както често размахваше пръст Петко Бочаров, мир на праха му. Първо, то и в момента предприемчивите собственици на заведения са изградили „обособени помещения“, тип зимни градини, където уютно настаняват пушачите. Това не е особено законно, защото така подлагат персонала на заведението на отровното въздействие.

 

Второ, ако Симеонов си представя една голяма кръчма, разделена на две от стъклена преграда, като в едната половина се пуши, а в другата не, то трябва да си припомни, че това бе един голям провал, защото вонята на цигари пак отиваше навсякъде. Това му го припомниха в светкавична реакция туроператорите (сиреч част от бизнеса, за който той се е загрижил), изразявайки категоричната си позиция против вицепремиерските идеи. Това е фундаментална промяна в здравния закон, която не може да стане заради една хрумка.

 

Трето, самоубийственият мотив, че то и сега се пушело, затова по-добре да си се узакони и регламентира. Уважаеми г-н Симеонов, ако един провал на държавните институции, демонстриращи немощ и безсилие да се справят със заведенията нарушители, по вашата логика трябва да доведе да промяна в закона, с която се премахва дадената забрана, то къде отива държавата? Само от това признание следва да се случат няколко оставки в МС, включително и вашата.

 

Ами по тая логика – с мисъл за бизнеса, защо не легализирате коката, амфетките, дизайнерската дрога, марихуаната и т.н. Знаете ли какви тълпи от немски, английски, скандинавски и други кретени ще се юрнат към страната ни и ще започнат да консумират и от време на време да ни бият. Икономическият ръст ще отиде към 10-15 на сто. Нужна е само промяна в Наказателния кодекс, каквато предлагате в закона, регламентиращ пушенето. Елементарно за вас.

 

По странната ви логика, ако всичко което искате, се случи, картинката ще е следната – в една кръчма, или дискотека, или к’вото щете там, музиката (която е за всички) спира в 23, за да не пречи, но бизнесът пак ще си върви, защото може да се пуши на воля. Без коментар.

 

Все пак остава ви немалък шанс – доразработете теорията на Дарвин за видовете и пуснете преработено и допълнено издание на великата му книга “Произход на видовете чрез естествения отбор”. Трябва само да се опрете на твърдението на Дарвин, че „Наследените изменения възникват в резултат на изменчивост. Рядко два индивида са абсолютно еднакви. Някои от наследствените изменения могат да дадат преимущества на индивида, който ги притежава. В друг случай могат да бъдат вредни. В трети изменения не са нито полезни, нито вредни. Възникналите изменения могат да се предават в поколенията“ и въз основа на него да се опитате да докажете, че въпросните наследствени изменения всъщност засягат пушенето. Така ще може да обосновете теорията си, че дадени хора се раждат пушачи. След това всичко ще ви е много по-лесно. Може и някой Нобел да вземете.

 

Но най-добре е да се обърнем с молба към министър-председателя, който умее да се справя с всякакви кризисни ситуации, а вие сте точно такава в момента. Г-н премиер, намерете му портфейл на вицепремиера Симеонов. Формулирайте нещо – дигитализация, демокрация, демография, електронно гласуване, нова декада на ромското включване или може би изключване (все пак е патриот) и пр. Така ще се канализира огромната му енергия и ще спре да хвърля тухли в блатото.

 

Нали целта на всички управленци е благоденствието на народа…

Публикувана в Гледища

Днес, 16 март 2018 г., се проведе трета среща по проблемите на енергетиката при министър-председателя Бойко Борисов.

 

В срещата участваха председателят на парламентарната Комисия по енергетика Делян Добрев, министрите на финансите – Владислав Горанов, и на енергетиката – Теменужка Петкова, ръководителите на БЕХ, НЕК, АЕЦ, ръководителите на национално представителните работодателски организации – Васил Велев (председател на АИКБ), Димитър Бранков (зам.-председател на БСК), Цветан Симеонов (председател на БТПП) и Кирил Домусчиев (председател на КРИБ), както и енергийните експерти Константин Стаменов и Румен Радев.

 

Днешният разговор беше фокусиран върху две основни теми – бъдещето на т.нар. Американски централи и опасността от нова далавера в енергетиката (виж тук: http://aobe.bg/%D0%B3%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%B8-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0/ ) по линията на поддържане на т.нар. студен резерв и включването в микса на нови централи с „преференциални цени“. Освен това, беше обсъден напредъкът по договореностите от предходните две срещи, проведени на 6-ти и на 21-ви февруари тази година.

 

Участниците в срещата постигнаха съгласие, че трябва да се предприемат енергични мерки за прекратяване на договорите с Американските централи във връзка със съществуването на неправомерна държавна помощ. В хода на разговора бе констатирано, че са налице всички предпоставки това да се случи в рамките на няколко седмици.

 

Беше проведена съдържателна дискусия и във връзка с оптималното управление на т.нар. студен резерв. Потвърдено бе неувеличаване на средногодишната стойност на студения резерв от 500 МВт. От страна на управляващите беше поет ангажимент в подготвяния в момента пакет от законови промени в сферата на енергетиката да се добавят и такива, които да не позволят блокиране на либерализацията на пазара, появата на нов тип производители на енергия с “преференциални цени’’ и участието им в регулирания пазар с такива “преференциални цени’’, което би било неправомерна държавна помощ.

 

Подчертана бе и необходимостта от ускоряване на изготвянето и приемането на национална енергийна стратегия до 2030 г., основана на реалистична макроикономическа рамка за догонващ икономически растеж.

 

Работодателските организации изразиха своята удовлетвореност от постигнатия напредък. Участниците в срещата се договориха за продължаване на работата по дискутираните проблеми.

Публикувана в У нас

На 23 февруари 2018 година, четирите представителни работодателски организации, обединени в Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР), са изпратили писмо до министър-председателя г-н Бойко Борисов и до вицепремиера г-н Валери Симеонов (писмо с Изх. № 17-00-8/23.02.2018 г. на АОБР), в които се изказва категорична подкрепа за гласувания на първо четене в Народното събрание проект на Закон за трудовата миграция и трудовата мобилност, както и за приетите от Комисията по труда, социалната и демографската политика промени в същия закон. Промените трябва да доведат до облекчаване на режима за допускане на чуждестранни работници от страни извън ЕС на пазара на труда у нас. Представяме пълния текст на писмото, адресирано до г-н Бойко Борисов и до г-н Валери Симеонов.

 

Представителните организации на работодателите на национално равнище изразяваме своята удовлетвореност от приетите от Комисията по труда, социалната и демографската политика промени в Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (второ гласуване 21.02.2018 г.). За нас с тези промени ще се осигури достъп до пазара на труда на необходими специалисти, за каквито са налице безсъмнени и непреодолими със собствен ресурс потребности.

 

Пазарът на труда в България изпитва остър недостиг, както на специалисти на практика за всички икономически дейности от реалния сектор, на квалифицирани работници с годишна заетост, така и на сезонни работници. Причините за това са най-вече отрицателният приток - на 107 хиляди пенсионирали се имаме 54 хиляди завършили средно образование за миналата година. На 100 излезли от пазара на труда имаме едва 63-ма влезли. Ситуацията се утежнява допълнително от отрицателната нетна миграция – през последните години, макар и намаляваща, разликата между напусналите и завърналите се е около 4 хиляди души годишно.

 

От друга страна, имаме ръст на икономиката от порядъка на 4% и работодателите прогнозират ръст на необходимата численост на персонала. Недостигът на човешки ресурси се изтъква като главната пречка от инвеститорите (наши и чужди) и е главният задържащ по-бързия икономически растеж фактор. Това води и до реализиране на БВП и Бюджет под потенциала на икономиката, както и до по-бавен процес на конвергенция. Затова е фундаментално важно да се премахнат ненужно създадените и в противоречие с европейските изисквания и практики в другите страни ограничения и тежести при трудовата имиграция.

 

Позитивното икономическо развитие на страната ни и целта за постигане на още по-добър растеж обуславят необходимостта от най-важните приети изменения, сред които:

 

Първо: По §3 – ограничението, предвидено в чл. 7, ал. 1, т. 2 (в предходните 12 месеца общият брой на гражданите на трети държави, работещи за местния работодател, не надвишава 10 на сто от средносписъчната численост на наетите по трудово правоотношение български граждани, граждани на други държави - членки на Европейския съюз, на държави - страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария), е всъщност самоограничение, тъй като не се изисква по европейските регулации.

 

Това е обективна пречка за наемане на необходими работници. Приетото облекчаване на този режим, съответно - чрез възможността общият брой на гражданите на трети държави, работещи за местния работодател, да е ограничен до 20 на сто и до 35 на сто за малките и средни предприятия, решава едновременно два проблема – липсата на подходящи работници и тромавото администриране при надвишаване на настоящия праг. Ограничение от 10 на сто пречи основно на малките и средни предприятия да наемат нужното им количество работници, особено в случаите на микро-предприятията.

 

Приетата промяна в размера на ограничението ще намали значително броя на случаите, в които се налага разглеждането и разрешаването индивидуално на всеки конкретен казус. И в действащата, и в приетата редакция на тази норма Министърът на труда и социалната политика може да разрешава достъп до пазара на труда в отделни случаи извън ограниченията по чл. 7, ал. 1, т. 2, едва след като изиска становища от съответните държавни органи, както и от представителните организации на работодателите и на работниците и служителите на национално равнище, от творчески съюзи, спортни федерации и национални спортни организации, от органите на местното самоуправление.

 

Така ще е и занапред, но вместо при надвишаване на 10 на сто, вече ще се прилага при надвишаване от 20 на сто, респективно (при малки и средни предприятия) - при надвишаване на 35 на сто от средносписъчната численост на наетите. Освен процесуална и времева икономия, подобно изменение ще представлява намаляване на административната тежест, както за бизнеса, така и за държавата в лицето на МТСП.

 

Второ: По §4 - лица от български произход да могат да упражняват заетост без разрешение по чл. 7, ал. 3, след регистрация от работодателя в Агенцията по заетостта при условия и по ред, определени в правилника за прилагане на закона. Тази промяна ще облекчи достъпа до пазара на труда на лица от български произход, а с това ще ги мотивира да търсят своите перспективи за развитие в България. Допълнителен аргумент за подкрепа е, че хората от български произход следва да бъдат насърчени за интегриране у нас, а не както е в действащата редакция на закона – да са поставени при равни условия с всички граждани на трети страни, независимо от произхода.

 

Трето: По §11 - добавя се 20-дневен срок за издаване на Единното разрешение за пребиваване и работа. В действащата редакция на закона няма предвиден срок, а с промяната ще се постигне времева стегнатост и повече ефикасност в работата на администрацията, което е в подкрепа на бизнеса.

 

Четвърто: По §12 - създава се §12а, като формално отпада изискването за предварително проучване на пазара на труда (т.нар. „пазарен тест“). Тази промяна е изключително важна. Тя превръща формалния пазарен тест, провеждан понастоящем в рамките на чисто административна процедура (проверява се има ли български граждани, които да отговарят на условията за определена работа), в реален пазарен тест – ако работодателят реши да назначи чужденец на свободната позиция, то ще трябва да заплаща най-малко 1,5 пъти по-висока от средната работна заплата в Република България, плюс допълнителни разходи за транспорт, настаняване, разрешения и пр.

 

Накратко - назначаването на чуждестранен работник ще е съпътствано с поне 2 пъти по-големи разходи за работодателя, в сравнение с тези за български работник (ако за позицията има такъв). Следователно, предпочитанието на работодателя ще е обусловено от изцяло обективни и прагматични предпоставки – производствена потребност, подходяща квалификация и опит на кандидата, разходи за труд. Няма причина да бъде предпочетено драстично по-скъпото и сложно решение за внос на специалист, ако търсеният специалист може да бъде намерен на местния пазар на труда.

 

В момента наблюдаваме следната картина: има крещящ недостиг на специалисти с висше образование в ИТ сектора, машиностроенето, електротехниката и електрониката и др. от порядъка на десетки хиляди от една страна и едва 177 внесени за цялата 2017 г. специалисти със синя карта. Причините за това се коренят в тежките и скъпи процедури и ненужни ограничения, част от които отпадат с тази и следващата разпоредба.

 

Пето: По §13 – отменя се чл. 18, в който са Списъкът на професиите, за които има недостиг на висококвалифицирани специалисти, и изискването брутната работна заплата, посочена в трудовия договор на работника - гражданин на трета държава, да е най-малко два пъти по-висока от средната работна заплата в Република България.

 

Този ограничителен списък не показа никаква пригодност за времето на действието си. Обратно – представляваше реална пречка пред упражняване на висококвалифицирана заетост от работник - гражданин на трета държава, чиято професия не попадаше във въпросния списък (а в него до месец януари на настоящата година попадаха само специалисти от сферата на информационните и комуникационните технологии).

 

Освен това, изискването за минимално възнаграждение в двоен размер спрямо средната работна заплата е поредното наше самоограничение, каквото не се изисква от нормите на ЕС, които и в този случай сме надскочили.

 

За да произведе положителен ефект, това важно предложение трябва да се разглежда в единство с предходното предложение (§12). Иначе казано, необходимо е двете да бъдат приети като пакет.

 

Разчитаме, че тези промени ще бъдат приети на второ гласуване и в пленарна зала, за да бъде облекчен достъпът на работници от трети страни до българския пазар на труда – решение, изцяло в подкрепа на родната икономика и основа за по-висок растеж, както и на Вашата държавническа ангажираност с този процес.

Публикувана в У нас

Нова искрица припламва между Москва и София. За момента е ограничена в триъгълника Бойко Борисов – Мария Захарова – Екатерина Захариева и е на ниво изказване – реплика – дуплика (ако се придържаме към стандартите на любимото ни Народно събрание).

 

Преди време – в характерния си и неподражаем стил, премиерът Борисов подхвърли умотворението, че „в света има две неща, които не се избират – родителите и президента на Русия“. Едва ли има разум на нашата планета, който да успее по принцип да прозре какво иска да каже българският министър-председател, когато се шегува. Някой скучноват политолог сигурно ще разтълкува, че Борисов е намекнал за липсата на интрига и предопределеността на президентските избори в Руската Федерация. Ако е така, това е лош дипломатически гаф (независимо, че е близо до истината). Но както казахме, „неведоми са пътищата Господни“ в някои от изказванията на премиера ни.

 

Репликата дойде от официалния представител на руското външно министерство – Мария Захарова – по време на редовния й брифинг, в отговор на въпрос, зададен от журналист. Тук е мястото да отбележим лошата осведоменост на българския външен министър Захариева, която изрази учудване защо чак сега Захарова повдига въпроса, което показва, че не се е информирала в какъв контекст представителят на руското външно министерство „хвърля“ репликата, цитираме точно – „Той [Борисов] има шанс да получи руско гражданство и да гласува за президент на Русия. Мечтите се сбъдват“.

 

А репликата наистина е „хвърлена“, тъй като въпросът към Захарова идва в самия край на огромния й брифинг и то след питане за Сирия, което ядосва много говорителя на руското Външно, карайки я да тропа по време на отговора. Тя дори в първия момент не чува въпроса, тъй като си гледа телефона, а после дава набързо, лаконично, но доста пиперливо цитирания вече отговор.

 

Ще подминем недопустимото пренебрежение от нейна страна към институцията български министър-председател. Защото, или трябваше да обяви умотворението му като „неуместна шега“, приключвайки въпроса, или да отговори по-сериозно, макар и с известната ни вече назидателност спрямо страната ни, обяснявайки колко редовни и демократични са изборите в Русия.

 

Но не, тя подхвърля махленското заяждане за руското гражданство, след което идва и изречението за мечтите (внушение може би, че мечтата на Борисов е да гласува за президент на Русия).

 

Именно затова българският външен министър Захариева не е права, че това е „нелепа шега“. Подобна категория не може да съществува в изказване на висш служител на Министерството на външните работи на Русия, който персонално коментира българския премиер. Така че родната дипломация трябва да намери начин да реагира на позицията на руската страна (защото Захарова говори в качество, изразяващо официална позиция на Москва).

 

Иначе напълно вярно е заявеното от Екатерина Захариева, че не е работа на външен министър да отговаря на говорител. Това трябва да направи някой друг – на съответното ниво. Но задължително и по начин, че искрата да не предизвика взрив.

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 26